Tag Archives: delegation

Разхвърляно 13

Не пиша, защото нямам време – не от прекалено много заетости, а от прекалено много нерви и притеснения. В крайна сметка, и притеснението си се оказва ангажимент. Липсата на време пък ме кара да търся по-бързи начини за писане, по-ситуационни и по-непречещи на постоянните тормози наоколо ми. Затова все по-често зареждам профила си в Diaspora, затова тези дни си възстанових профила в GooglePlus. Затова за пореден път се опитвам да намеря клиент за StatusNet, който да ми е по мярка – откакто се сбъгяса джабър-поддръжката и не мога да следя нещата през месинджъра си, все нещо не ми е таман в Identica. Последното, което се задържа, е Hotot – приличен клиент, който не се натрапва и просто си върши работата (само да можеше да се добавя повече от една инстанция на статуснет).

А нервите, а притесненията? Скоро се опитвах да го обяснявам на едни приятели – скоро, скоро – преди вече месец може би. Първо съм на работа. Много хора са свикнали, много хора си им харесва да прекарват всеки ден сред колеги – е, аз не съм такъв. Една от житейските ми трудности е да стана преди децата, от ставането ми те да се разсънят и да почнат да щъкат, щото знаят, че тати след малко ще излезе и няма да е при тях. След това да прекарам девет часа в другия край на града (то и близко да беше, пак е подобно, де). С пътя в двете посоки – още два часа. Ако има задръстване, дъжд, сняг и тем подобни – стигаше до два часа само в едната посока. Прибиране, вечеря с полу-затворени очи и заспиване или докато се опитвам да разбера какво точно гледам по телевизията, или докато някой от синчетата ми обяснява нещо за някакви неща, които е правил през деня. Сън. И после пак.

Но не се оплаквам. Парите ми трябват. Просто обяснявам – много хора ме питат, като ме видят за малко какво ми е, защо съм уморен, защо не съм весел (навремето все бях весел и усмихнат и пълен с планове за бъдещето). Ами ето затова е.

Другото нещо – вкъщи вече не се чувствам вкъщи. Може би към десет години сме в Надежда, а уж бяхме отишли с Краси само временно, докато стъпим на крака и докато си намерим по-подходящо местенце. Годините си минаваха, родиха ни се вече две деца и тия двама малчугани живеят в същата тази гарсониера, дето уж я ремонтирахме, за да поостанем в нея две-три години. Две-три, та над десет.

Апартамент = общежитие. В лошия смисъл.

Съседите в блока са идиоти. Съседите в блока са селяни. Съседите в блока са или леко странящи от отговорност снобари, или хора със свои си грижи, които не искаме да притесняваме, или са бесни селяни, дето ми иде да ги подкарам с една гьостерица – и бой, докато омекнат целите. Но не съм такъв човек. Даже не вдигам и скандали чак – само се оплакваме по каналния ред. А селяндурите използват това и ни се качват на главата.

Тия отдолу, дето ни правеха проблеми, се махнаха. Таман се зарадвахме, и дойдоха нови наематели – още по-кухи парчета. Ама хем кухи, хем злобни. Предишният идваше да ни се кара, че Светко му тропал, пък той бил нощна смяна. Идва, кара се и после известно време си трае, щото гаджето му го спираше да се кара на/за детето ни. А сега тия две кокошки са някакви мърли, работещи в близкия МОЛ, дето не се карат директно, а само ни обтягат нервите. Първо тропаха по радиатора всеки път, когато бебето претичваше по коридора. После почнаха да се оплакват, че били до късно предната вечер на работа и сме им пречели. Веднъж казала на Краси тая скочубра “Ама вие какво искате от нас, да не си почиваме ли?” – и това в 11 часа сутринта!!!

Не вдигаме шум в тихите часове – децата спят между 22 и 8, а следобяд от 14 до 16 или спят, или майка им чете приказки и пак са тихи.

Обаче от нас се иска нещо повече – иска се да “дадем на хората да си почиват”. Абе майната ви!

Въпросните през вечер си правят купони с няколко човека и ядене и пиене (поне чалга не гърми) – чуват се докъм 1-2 часа през нощта как се хилят и пият долу. Децата не могат да заспят от тях, но иначе ние сме им пречели през деня…

Тези под тях пък, два етажа под нас, взеха да тропат и те по тръбите на парното. Защото им пречели тия над тях, със среднощните си купони. Една вечер тропаха така до 3 часа среднощ. Едните се кикотят и им викат разни глупости, а тия отдолу се ядосват още повече и удрят с нещо много тежко по радиатора. В целия вход ги бяха чули – накрая като че ли с голям чук удряха.

Не издържах и изкрещях на всички през прозореца да престанат да удрят, защото децата спят. Хеле, половин-един час след това се кротнаха. Аз после се опитвах да се успокоя и заспя цяла нощ.

Искам в къща! Дано най-накрая намерим нещо хубаво и на разумен наем в селата-квартали.

Оплаквахме се на касиерката, на домоуправителя, Краси ходи в полицейското управление да съобщи и да се оплаче… Полицаите знаете ли какво й казали – “ами то това не е в нашите правомощия, ние сме за ако стане нещо бой, заплахи, такива работи – за друго си се оправяйте с домоуправителя, така е по новия закон за етажна собственост”… Да ви пикая на закона за етажна собственост… като трябваше да се събират пари за какво ли не, викахте събрания и се карахте на всеки, който закъснява с таксите за ремонт на еди-кое си. А сега, когато имаме реална нужда от помощ, всеки си пита ушите.

А децата си не мога да ги вържа да не се движат в апартамента. И не мога, и не искам – не сме наематели, който е под наем – да се изнася и да си търси еднокатна къща на село, та да не му тропа никой от горния етаж.

Навън

И на фона на всичко това много, много сериозно си търся работа в чужбина, за да можем да се изнесем от тая измислена държава. Сега-засега си имам работа, затова не търся поредното българско работно място с прецакване с нощни смени, примерно. Но какъвто съм недостатъчно решителен за емигрирането, кой знае кога ще успея. А и изискванията са ми високи – отказвам оферти като за сам студент, все пак сме четирима вкъщи.

—-

Космонавтика

А смятах да пиша за Деня на авиацията и космонавтиката… Днес стават 51 години от полета на Гагарин. Има смисъл да се помисли защо интересът към космическите изследвания е така спаднал. Защо единствените новини, достигащи до масовата публика, са някакви кратки анонси за поредния изстрелян спътник или пък за конфликтите със Северна Корея. Все политика, ала-бала и разтягане на локуми на фона на зрелищни снимки – каквато си е рецептата за вечерните телевизионни новини.

Но защо го няма другият интерес – по-трайният, който кара ученици и пораснали деца да мечтаят за пътуване в Космоса и да четат за термоядрени космически двигатели и пътуване до Проксима, примерно? Защо във всеки училищен двор няма освен редовните футболни врати и малка площадка за ракетните модели? Като едно време. Защо Елон Мъск, например, разказва с прости думи за идеята му за заселване на други планети и я разказва в сегашно време, не в бъдеще – а от това зрителите не се трогват?

Все едно че всичко вече са го преживели, знаят го и не им е интересно… Кой е виновен? Липсата на полети, липсата на нови космически програми с хора на борда или пък прекаляването с фантастични филми? Дали това, че днес се гледат филми и не се четат книги с научна фантастика е, което ни спира тоя интерес? “А, това вече съм го виждал в <който-и-да-е-касов-филм>, знам го – интересно беше, ама не е нещо особено.”

Разхвърляно 12

Какво по-удобно място да продължа блогването от “разхвърляния” раздел? Не че не ми се пише, не че и нямам за какво да пиша – причината да отварям малкото поле на микроблога или направо единия ред на identica е, че нямам много ентусиазъм. По-точно… хм, тази част на ентусиазма, която те сграбчва за яката, тръшва те на стола и ти набутва писалка в ръката.

Офис или гараж?

За да изляза от този затворен кръг, опитвам или да се успокоя и да я карам както досега, или да потърся място за кабинет. Кабинет както за работа по сайтове за пари, така и за моите си проекти. Дето все очаквам в някой приятен скорошен ден да махнат изцяло нуждата от занимание с чужд уеб. Тъй де – всеки да си прави уеб-а, а-ма-ха! Всяка мацка да си знае мол-а, така ли беше? :)

Истински, ставащ за работа офис да наема сам в този момент е непосилно, а и бая измислено и ненужно. Наскоро Краси ми даде страхотната идея за гараж. Не помня дали имаше предвид точно същото, но аз бързо взех идеята и я развих така – вземам някакъв готин гараж наоколо и хем си държа колата вътре, хем в единия край на малко бюрце си сядам с лаптопа и си върша работа на спокойствие. Няколко часа на ден са достатъчни, даже предостатъчни на първо време. А и добрата страна на всичко е, че Рошко ще стои на сушинка и на сигурно, пък и когато за пореден път реша да човъркам по него, само се обръщам, правя две-три крачки и започвам. :)

Лошото е, че в Надежда масово колите се държат в едни коптори, дето да ти е кофти колата да си оставиш, камо ли да има място и за теб. А трябва да е и чистичко (поне приемливо чисто), и някаква светлина да има. Трудна работа. Единствените обяви в мрежата засега са за два гаража във 2-ра част, в нови блокчета, чистак-бърсак, вътрешни дворове, щори, вътре с вода и отделен електромер. Песен, обаче са ми далечко. А е някак тъпо да биеш път до колата си. Цените вървят около 90-тина лева. Когато търсех къща или квартира под наем наскоро, цената на допълнителен гараж към наема винаги беше около 50 евро – явно сега леко са паднали още наемите. Но няма местенца наоколо, та все още търся.

Пиене или каране?

Бих казал, не съвсем сигурен, каране. Не че преди съм се наливал, но харесвах да пия някои видове бира. Откакто съм с кола, почти не пия и смея да кажа, че май не ми липсва. Има добри страни – винаги мога да отскоча да се видя с приятели или да ида до нашите, без да изчислявам идиотския маршрут и график на грАдския транспорт. Особено с тия безумия с копаенето на метрото това си става полека нещо за притесняване. Хубавото е и че мога да си тръгна точно когато трябва, а не все да си гледам часовника, да смятам до кога е маршрутката и колко време ще ми отнеме с рейс и накрая просто да оставам за още едно, и още едно, и…

Лошото да си непиещ в компания на черпещи се е, че… не пиеш. Но за мен е добре дошло, защото когато съм тревожен и притиснат от всякакви грижи (както съм напоследък), още първата бира ме прави обстоятелствен и бъбрив. Такъв съм и когато съм уморен. Добре де, може би на околните не им пречи, но лично мен си ме дразни.

БАН или не е БАН? :)

Покрай всички промени и жуженета в БАН ми става отегчително. Вече съм преполовил докторантстването си, а съм присъствал на има-няма 5-6 семинара в института. Задължен съм да ходя всяка седмица на събрание и почти винаги се говорят административни (в по-добрия случай) и скандално-реформени (в по-лошия случай) неща.

Каквото и да направят с философския институт в БАН, а и с целия БАН, ще е неефективно за науката. Може да е ефективно за взимане на едни имоти и прибиране на едни пари, може да е ефективно за разчистване на някакви отношения, но ако изобщо искаха истинска реформа, не е това начинът. И по-скоро – не е това проблемът за решаване.

Истинската реформа в научната ни среда трябва да включи категорично и отведнъж разграничаване на научния от административния персонал. Не може “чин и длъжност” да вървят заедно – това е казармено мислене. Но за съжаление и в БАН, и в СУ научната титла и административната длъжност се мислят заедно.

Ще пиша за това друг път, скоро. Но накратко – ако някой е толкова добър администратор, защо изобщо си е губил (и си губи) времето с научна работа? И обратно, ако някой е много добър преподавател или изследовател, за чий изобщо се бута в кабинетите на администрацията? И БАН, и СУ трябва да вземат счетоводители, юристи и организационни психолози, които да се занимават с наемите, заплатите, отпуските, правните неща и набирането на персонал и всичко останало да е изцяло научна и преподавателска работа. Даже не е нужно административните директори да са специалисти от същата дисциплина – напротив, нека са си добри специалисти в своите си, административни неща.

Ама няма да стане, защото се мисли казармено. Също както не стана и реформата в СУ навремето. Дето още я тътрят и толкова години им трябваше, за да въведат и доизмислят (да, в този ред) това с кредитите. А толкова лесно и ефективно щеше да е да се въведат на първо време паралелни курсове по основните задължителни дисциплини, да има конкуренция между “големите” професори. И всичко щеше да тръгне само към реформа и оправяне. Но не, казарменото мислене не допуска такива модерни волности… Все едно.

Електромобили? Да, само да намеря начин.

Вече от около две години ме тресе треската за електромобилни конверсии. Обмислял съм и мои проекти, обмислял съм и идеи за малък собствен бизнес. Има и хора наоколо, които също са кимали одобрително на такива идеи. Вече сякаш съм изчел всичко в мрежата по темата, следя най-големия пощенски списък и най-активните форуми, правя и българския форум за електромобили.

Остава само да намеря някой ден пари. Даже например Рошко затова получава грижи по другите си системи, но свързаните с двигателя му все са нещо на заден план. Поне критичните неща по двигателя ще ги сменя, когато имам парички, но как, примерно, да му сменя цялата генерация, за да не му дрънчат гърнетата, когато все си викам “ми той по-добре скоро да стане електромобилче”? :)

Има и у нас вече тук-там ентусиасти, които правят проекти, има и начинания с комерсиален уклон, даже чисто нови проекти за коли. Но щом имат пари хората – правят.

Drupal 7 – уотда фак?

Като че ли съм отраснал с Drupal, вече бая години и даже ми е втръснал. Може би от година време не се занимавам да пиша мои си модулчета или да редактирам готови, не променям темите. Цялата концепция за обновяване на Drupal е такава, че промените, ако не са станали официални, с времето се губят или стават ужасно трудни за поддържане и мигриране. А уж иначе по претенция е лесна система.

Ето и сега – седмицата е тотално различна, поне на външен вид. Каквото попрочетох тук-там с досада, и вътре в api-то има критични промени. Да бе, да – за “по-добро” са… Ама са промени.

Не разбирам как всеки ден си обноявявам Debian-а и всичко продължава да си върви, и нещата, които съм писал аз си работят и те. А това да мигрираш Друпал от 5-та към 6-та версия или сега от 6-та към 7-ма си е PITA. Не, знам защо е така – GNU/Linux се разработва с друга идея, нещата вършат конкретна работа, измислени са отначало, идеята на всеки компонент е изчистена и ясна и затова доработката е лека надстройка и пребоядисване, а не смяна всеки път на основите.

Вярно, с Drupal за половин час може да се сглоби всякакъв сайт и след това за още час-два да се “облече”. Но с всеки ден и с всяка нова версия започвам все по-често да отварям или CodeIgniter, или направо текстовия ми редактор с празни php-файлчета. Пък нека ми е лошо, нека ми е трудно. :)

Разхвърляно 11

Последното “разхвърляно” е отпреди рождения ми ден. Създавам май фалшиво впечатление за подреденост. Истинската причина да не съм написал досега това е, че ми е толкова разхвърляно, че чак не успявах да напиша. Или пък да се сетя писах ли вече, не писах ли…

Докторантурата

Ученето в БАН е едно от нещата, които май ще могат да ми дадат опора. Във всякакъв смисъл — дори и това, че ще получавам стипендия ще ми помага да избягам по-лесно от идиотията на офисното ИТ. Казвам “ще”, защото още не съм я получил. Вкъщи сме “на мускули” в очакване на забавената януарска стипендия. И преди, когато ходих на конкурса в СУ, бях казвал, че стипендията е един от стимулите. Който ви каже, че не го интересуват изобщо парите и въпреки това иска редовна докторантура, нещо ви ментосва. Ако наистина не му трябва стипендия — има толкова много свободни докторантури, да ходи и да си плаща и готово…

Има и друг ентусиазъм във всичко това — възможността на спокойствие да се занимавам с философия, при това с такава философия, каквато аз преценя и избера. Има и официална препоръка да се ориентираме към съвремието и към теми, засягани в публикации през този век, 21-ви. Идеално за мен, защото тематичната ми област събира съвсем скорошни неща. Не, не превъзнасям изобщо институционалното философстване. Май по-добре се чувствам в уеб, отколкото в институцията. Но и не отричам тази вид организирано философстване — пак казвам, участието в такава общност дава ресурса човек спокойно да се занимава с това, което го вълнува.

Има и тревоги около всичко това, разбира се. Само първата година май ми се падат към четири изпита от минимума. Чета конспекта на първия изпит и виждам, че самият е в три части. Едва ще съм приключил с минимума и ще трябва вече да предавам глави от дисертацията. И междувременно в тези три години трябва да имам време и за семинари, конференции и доклади. Както казва Гери, така е и затова има ЗЗД (Закон за защита на докторанчаата). С други думи — времето никога не стига. А моят проблем с това е, че ако не си разпределя много добре нещата, може наистина да не ми стига. Защото трябва хем да пиша, хем Краси да пише нейната дисертация, хем да гледаме Светко… и хем да изкарвам някакви парички “над” стипендията. Която вярно си е пари, но тия пари са нищо за тричленно семейство.

Бебо

Много му се радвам, но напоследък все по-често оставам без нерви край него. И това при условие, че отскоро Краси изцяло се занимава с гледането му, аз нарочно съм се “изнесъл” в “офис” в кухнята и дори рядко излизам с тях на разходки. Тоест трябва, един вид, да ми е много ларж. Да, ама не. Все по-уморен съм с всеки изминал ден. Почти не мога да чета философия, защото всяко бебешко изкрещяване или изплакване ми рестартира мозъка и постоянно кръжа над първите страници. Не мога и да обработвам снимки — по същата причина и заради постоянното припомняне “абе аз трябва да ровя за статии по темата” и съответното постоянно връщане към философията. Че не снимам — то си е ясно вече. Тия дни се видях с приятели от компанията ми от университета и специално изрових едни снимки, дето правих на Шази, Яна и Павката. Преди година и половина. Едва сега ги обработих и изпратих. Смъмриха ме (отново) за това, че уж съм много запален фотограф, а пък бавя снимките с години. На това съм свикнал, но си видях броя снимки преди и сега. Архивът ми е по месеци. Преди беше нормално да снимам по няколкостотин кадъра, особено ако сме излезли на стрийт. А пък аз “пестя” всяко щракване на затвора, тоест хич не снимам постоянно. А днес… я имам няколко десетки снимки на месец, я не. От този месец, например, са под десет… А така ми се иска да фотопиша като Evgord, например. Да се вдигна нанякъде с жената и детето, да пришпоря Субару-то към планините и да снимам, да снимам, да снимам… Е, първо трябва да си взема Субару. После — защо не, добра идея.

Ако можех, щях да си прекарвам цялото време с Краси и Светлин. В смисъл — с цялото внимание. Най-трудното работене е отглеждането на дете. Светлин ми показва и разказва толкова много повече за философията на познанието, колкото изобщо няма да мога да прочета в книги за тия три години учене на епистемоголия. Най-добрите и страхотни снимки са тези, които правя наум на сина си. Наум, защото напоследък все нямам ищах да вадя апарата постоянно (и това е заради другите ми тревоги, не заради бебето). Най-добрият уеб-експириънс е този с него в скута, когато ме кара да гледаме на компютъра “Нула̀, нула̀!” (снимки на Луната) или “Кууа̀, кууа̀!” (снимки на коли).

Време

Времето винаги ми е малко. Не зная дали е защото точно стигна до половината на това, с което се занимавам и малкият се затичва с боен вик в коридора “Тит-та̀, тит-та̀!” (тати). Или е защото се захващам с много неща, които са 1) наистина много на брой и 2) все без пари в тях.

Ето сега сигурно повече от час и половина пиша това, на няколко пъти “рестартиран” от Светли. И макар днес да съм се занимавал с много неща — с работа по “Свободна планета“, “Ново 20” и писане кода на Plasr (в момента там има инсталация на Laconica, пиша кода другаде), никой от работещите ми приятели от университета няма да нарече всичкото това “работа”. Даже доста хора ми го “намекнаха” наскоро и ми стана доста кофти. Да, мой проблем е да превърна в мое работене точно това, което ми е пирятно и с което искам да се занимавам. Но всичко е толкова времеемко. И все пак… Единственият начин да успея да задвижа моето си работене е да не се занимавам с друг вид такова. Мисля, че стипендията доста ще ми помогне за това. Ако работех както преди някъде в офис или пък фрилансърствах постоянно за насъщния, нямаше да имам начин.

Но сега нещата се нареждат. Вярно — много бавно. Но какво пък, може и всичко да е от дъждовното време и грипа, дето ме мори. Идва пролет, идват светлинки в дефокуса и красиво боке. Не че не харесвам зимата, но я харесвам през есента. Сега чакам пролет. Защото най-добрият сезон е “следващият”. :)

Разхвърляно 10

Защо не съм писал нищо напоследък? Причината е комплексна. Вземах изпити за шофьорска книжка, тъща ми си дойде при нас в Троян, имах кратки пътувания до София и обратно. И общо взето ми се бложеше, но не ми беше до техническата част на заниманието — отваряне на лаптопа точно с тая цел, настройка и писане на текст и т.н. Конкретните причини няма да коментирам много, или поне едната от тях.

Шофирането

Шоферлъка явно си ми се отдава, и макар доста време да беше минало откакто съм карал първоначално курсовете, си се справих. През 2000-та заради недоспиване и малко студентско следпразнично (да го наречем) невнимание изгорях с минимума грешки на листовките. Сега всичко мина ок, взех си от първия път теорията и днес ме одобриха и на практическата част. Всъщност точно се връщам от изпита по кормуване в Ловеч. Имам много какво да разказвам, може да пиша по-подробно за нещо около шофирането по-нататък. Но най-забелязващото се е това, за което съм писал и преди — тук всички някак живеят “по-бавно”. Няма го нечовешкия юруш на София и не само че опреснителните часове по кормуване бяха по-спокойни, не само че и самият изпит беше далеч по-непритеснителен, а и имах много време между отделните часове. В София сигурно щяха да ме “пробутат” за два дни да взема опреснителните и да мина на изпитите. Просто там всички си прекарват ежедневието на педали и никой няма да ти каже “ела след десет дни за следващите 40 минути кормуване”. Примерно, де. ;)

Но това на мен не ми пречи. Даже като млад шофьор ще се замислям много дали изобщо да карам в София. Честно казано, като знам какво е движението, като съм го видял и като пешеходец, и като велосипедист, а и като шофьор още на курса навремето, хич не ме и влече да се бутам там. Разбира се, ако се наложи — няма проблем ;)

Пътуванията

Пътуването до София беше заради среща по работа в офиса, но така се случи, че се разминах с хората и отложиха уговорката за тази седмица. Имах евентуална уговорка с едни колеги от “Философия”, искам да обсъдя някои, да ги наречем академични въпроси — но и с тях се разминах, защото служебната работа беше с предимство. Успях да се видя с наколко колеги в ранния следобяд и преди да пътувам обратно за Троян. Открили една готина кръчма, ама на много теферич място. Няма да казвам, че хем ще вземе да почне да се пълни с хора, хем пък и то всички си имате/имаме вече такива кръчми из града. Тази е типично “бандитска”, както ги класифицират Дени и Андрей — малко дворче с асма и на проветриво място. Хич не е лъскаво, но е много спокойно място и готвят вкусно, а и къде другаде да мога да пия на истинско спокойствие и на маса с приятели джента? Пък и момчето да знае как се приготвя. ;)

Работа и сайтове

Сега имам още документи за уреждане около шофьорството, но вече трудните моменти отминаха и залягам пред лаптопа да довърша задачката, която последно ми бяха възложили от работата. Малко е сложно с работното място сега, когато сме повечко хора тук, но ще се справя. Когато има спокойствие и кодът и той си върви по-леко и бързо.

Имам и някои набързо оформени сайтове, които отдавна се каня да обновя. “Свободна планета” ще има нов интерфейс скоро, засега на адрес http://svobodnaplaneta.com е изцяло тестова постановка. Има още някакъв малък брой неща за доизглаждане и като са готови ще я обявя малко по-“официално”. Тоест да не се притеснява някой за смяна на адреси, емисии и т.н. Ако и когато има някаква промяна в сегашните, ще предупреждавам. Другото, което съм пуснал, но пак съм отложил за след служебните ми неща, е http://seo.lindeas.com. Раздел към Линдеас за уеб-оптимизация отдавна беше планиран, даже преди време бяхме говорили съвсем предварително с Калин по въпроса. Така че поне мястото вече го има. Между другото, сайта съм записал и за участие във второто българско състезание по SEO. Има много време до края на състезанието, даже може би прекалено много, за да се казва каквото и да е отсега, но когато имам/имаме време за работа там, който иска да го подкрепи — това ще е адресът.

Микросток

Смятам тази есен да започна лека-полека пак да се занимавам по-сериозно с микросток-фотография. Присетих се от Fotolia, където пак ми се бяха събрали количеството кредити за изтегляне. Други сайтове, които си заслужават, както и преди съм казвал, са IStockPhoto и Dreamstime. Но на мен най-добре ми върви точно Фотолия-та, не зная защо. Бях писал в микросток-форума на Роби за един нов сайт, YAY Micro, но там още нямам нито една продажба. Макар във форума на въпросния YAY вече доста хора да започват да се хвалят с първи продажби, тоест сайтът прави добър старт. Като се има предвид, че е съвсем нов и пресен е ясно, че няма да е с нивото на продажби в утвърдените агенции. Но фактът, че се развива приемливо бързо е много радващ. Аз нямам нови кадри, а от старите не всички са ок, така че ми се ще да залегна там.

Бебе и коте

Котаракът се радва (тъй де, не се радва хич, ама…) на рядко допускане вътре. Преди си го пускахме когато поиска да си похапне или да си поспинка, а сега почти през цялото време е низвергнат навън. Но и това ще се оправи, а и той го понася по котарашки гордо. Дано всичко е наред с него, а пък сега таман да си походи на чист въздух и спокойствие. Бебо расте с всеки изминал ден и всичко разбира. “Говори” с възгласи и подвиквания, но повечето от нещата, които му казваме си личи, че ги разбира. И или се подхилква дяволито, или ни отговаря с бърборене, че не, не иска да се прибира, а иска на люлчиците. Или пък сутрин направо ни носи чехли и обувки — да ставаме и да го извеждаме на разходка, какво се размотаваме, а-ма-ха! Детската кухня в Троян отново заработи след едномесечна почивка и така малко готвенето и храненето се пооблекчи. Добре, че тукашните манджички ги яде — тези в София и аз се отвращавах като ги опитвах, а той изобщо отказваше и да ги вкусва.

Следващата голяма патардия предполагам ще е около избора на автомобил. Надявам се всичко друго да е наред около нас и това да ни е грижата за есента.

Отговорност и оставка, натрупване и споделяне

Кратко пояснение към статията ми за проблемите на властта – заради по-сухия й стил може да не е станало ясно всичко. Всъщност две неща са основно.

Първо – много се бърка “поемането на отговорност” с “подаването на оставка“. Няма нищо задължително общо между това да си подадеш оставката и това да понесеш отговорността си. Отговорността е “отговаряне” за действия, които не са адекватни на средата с нейните правила, идеи, проекти и ангажименти.

Истинската отговорност е винаги конкретна, защото означава отговаряне на конкретни въпроси и при нужда понасяне на конкретни санкции. В този смисъл подаването на оставка е бягане, отдръпване от отговорност.

Много често чуваме да ни казват “аз съм готов да си понеса своята отговорност и да подам оставка” – отговорността изисква при обвинение в неадекватни действия човек да отговори, да се защити, ако трябва да отиде на съд и ако се докаже, че е виновен – да понесе съдебно наказание, например. Оставката няма нищо пряко общо с това.

Второ – и правата, и отговорностите могат да се натрупват. Човек може да има повече права, както и да има повече отговорности. Но правата, за разлика от отговорностите не са лични и се преотстъпват. Когато аз делегирам на някого правото да действа от мое име, аз практически губя това право. Защото конкретното действие, тук-и-сега, може да е само едно и не може да се извършва едновременно и от мен, и от представителя. Правата, в конкретиката им, не се споделят.

Отговорностите, обаче, могат да се споделят. Ако аз съм отговорен за бъдещето си, също така е отговорен за него и този, на когото съм възложил да отговаря за мен. Когато възлагам отговорност, аз мога да реша дали да я прехвърля или да я споделя – при даването на права нямам този избор и пред мен стои само прехвърлянето им.

Затова в тази схема е ясно, че за гражданина е по-ценно да споделя отговорност, защото след това не само ще е длъжен да спазва своята, но ще може и да търси тази на представителите.

Обратно, ако властта се мисли през прехвърляне на права, тогава всяко по-остро или дори само по-настоятелно искане на отговорност от овластените се припознава не като акт на участие в сърцето на обществения живот, а като заплаха за стабилността на системата “власт-през-права”. Чисто и просто защото гражданите нямат права, има “кой да се грижи” за тях и може да се търси само някаква обща отговорност и оставки. Които, както казахме, са вятър работа, ако са само те.

Проблеми на властта

Властта има един основен проблем — не я разбират правилно. За всяко друго нещо такъв проблем би бил наистина критичен, но цялата система на властта го приема за периферен. За съвременната управленска система най-важно изглежда да функционира добре пред себе си, тоест да е разбирана от себе си, да има вътрешна цялост. Но не и да се разпознава адекватно “отвън”.

Ще кажете, че това е в реда на нещата — всяко нещо, което удържа вътрешна цялост, е нещо отделно, на което могат да се видят границите, да се проследят взаимодействията с другите неща и да се разбере принципът на съществуването и действието му.

Но истинският проблем е, че властта не е система “за” управляване, това не е отделен свят, в който има само управляващи. Управлението е двустранен процес и в понятието за власт трябва да присъстват и управляваните. Разбирането на властта от подвластните е същностно за властта. Нещо повече, осъществяването на властовите действия трябва да бъде разпознавано и дори да може да бъде насочвано не само от “властимащите”, а и от всеки отделен човек.

За какво говоря?…

Проблемът на властта

Проблемът на властта е, че се мисли от хората като начин за прехвърляне на права от многото обикновени към малкото избрани, чрез които завишени права избраните управляват живота на множеството. Властта не е това. Тя е начин за прехвърляне на отговорности и концентрирането им върху малцината, които се натоварват с тяхното поемане пред множеството. Основното не са правата, основното са отговорностите.

И в двата случая властта е начин за управление живота на общността. Това е ясно при поглед отвън. Но е грешно и много опасно да се мисли властта като механизъм за прехвърляне на права вместо за прехвърляне и споделяне на отговорности.

Робът, слугата, васалният владетел прехвърля правата си на господар. Гражданинът в гражданското общество не прехвърля на други нито едно от правата си, а ги пази и защитава. Гражданинът прехвърля само отговорности — на практика не си избира господари, а си назначава под-изпълнители. В етимологията се е запазила тази специфика на идеята — думата “министър”, например, означава “слуга”. Но това е само езиков анализ, на практика нещата са обърнати.

Затова да казваме, че на избори ние, гражданите, делегираме своите си права на избрани представители, за да ги експлоатират по свое усмотрение, да казваме, че на избори даваме гласа си, за да бъде говорено с него някъде от наше име — това не е просто и само заблуда от наша страна. Това е грешка от страна на властта, защото с такова разбиране много лесно една власт от прехвърляне на отговорностите може да се преобразува незабележимо в прехвърляне на правата.

При отговорността нещата винаги са някак по-размити и неясни в сравнение с правата. Всеки говори за отговорност, но пряко никой не отговаря пред никого. Отговаря се непряко пред обществото, но не с проучвания или избори, а много бавно през общата нагласа на хората и праговете на търпимостта им. Правата, от своя страна, могат да са много по-точно определени. Макар да има свобода на тълкуванията, всяко конкретно право може да бъде достатъчно уточнено.

Разликата и това, в което се съдържа опасният момент е, че правата при преотстъпване се губят, а отговорността може да се споделя. Затова е важно властта да се опира на взаимната си отговорност с гражданите, а не на употребяване на права, събрани от хората.

Неправилно е да се казва “вие не се грижете за това, ние поехме властта и вече ние ще се грижим, вие няма какво да се интересувате, има си наш си канален властови ред и той не ви интересува, защото нали на изборите сте ни делегирали правата да представляваме гласа ви“.

Правилно би било “ако вие поемете отговорността да постъпвате правилно и честно с нас, тогава ние ще се съгласим да приемем ангажимента да сме отговорни за нещата, които ви причиняваме с управлението си и във всеки момент ще сме готови да отговаряме на въпросите и да се поправяме при забележките така, както ще очакваме от вас да правите пред властовите ни органи“.

Макар второто да ни звучи много познато от лъскавите лозунги, всъщност то е само обещание, а реалността е на първото. Това, че властта замества отговорността с права първоначално е проблем на гражданите, защото първо те се осъзнават като ощетени. Но същностно през цялото време е проблем и на самата власт, защото власт с граждани, съзнаващи ощетеността си никога не остава само с един проблем.

Надеждата на властта

Разбирана като надежда на хората за една по-отговорна власт. Веднъж започнал, процесът на замяна на отговорности с права вече трудно може да се обърне. Все пак типично за това движение е, че е нужна централизация. Събирането на права винаги се крепи на безнаказаността си, а тя може да се гарантира само ако практиката е глобална. Ако има една община дори, в която върховенството на правата над отговорността не е прието, самата практика вече е не чак застрашена, но поне подвъпросна. Става дума за тотално отричане, заклеймяване и преследване като нещо неправилно, а не за някакво външно и показно предизборно парадиране.

Целта е не друго, а изграждане на разбиране в самите хора. Такава нагласа, която да им дава надеждата, че могат и трябва да търсят диалог и отговорност на въпросите и проблемите си от властта. И съответно да са готови да влизат и те в диалог и да дават отговори за своите си действия. Това е нагласата, в която може да се развиват понятия като “справедливост” и “равенство”. Защото правото вирее в среда на отговорност — обратното, взаимна отговорност да се развива в условията на едностранно “събрано” право не е реалистично.

За да има такова разбиране трябва условията да го позволяват. Чисто оперативно, надеждата на властта е в искрената, същностна децентрализация. Това не е никаква опасност за държавата, за военната стабилност и др. под. Става дума за друго — изграждане на разпределена система от поемане на взаимни отговорности на местно ниво. Никой не може да поеме цялата отговорност на едни общи избори, например, но всеки може да приеме делегирането на правата от тях. И го прави редовно, на всеки нови избори. За да се поема отговорност и отговарянето да е ефективно, трябва въпросите да са конкретни, местни, специализирани. “Пълна отговорност” няма. Всеки отговор е конкретен и съответства на зададен въпрос. Когато властта през права казва, че “поема отговорност”, тя може само да работи през някаква абстрактна, обща отговорност. Защото тя работи с такава материя — централизирана и обща, тотална. Но това не е отговорност, защото абстрактна отговорност в обществото няма.

За разбирането на властта, с което започнахме, все в някой момент идва необходимостта от външно й разговаряне. За такъв диалог е нужно от схемата “правоимащи — подвластни отговарящи” да се премине към симетрична система на отговорност. В която това гражданите да изискват от властта да не е нещо толкова извънредно, колкото извънредно е например днес някой властимащ да реши да поеме конкретна отговорност.

—-

Този текст стои за публикуване от 1 ноември 2006г. След малки редакции и допълнения, реших че е време да се освободя от довършването му. Въпреки че идеята му беше по-различна, може би по-мащабна, когато съм го писал, смятам че и така не стои недовършен и основните казвания в него се разбират.

Разхвърляно 09

Какво по-подходящо място от кюпа с “разхвърляните”? Голяма каша е около мен, а пък всъщност не би трябвало. Няма видими външни причини — е, семейството ми има неприятен опит с крадци напоследък (то кой ли е “приятният”?), но нали сме живи и здрави…

Та да предупредя — лично ще е и ще е rant-аджийско. Доста яд и отчайване ми се събра, а и сушилнята до мен в кухнята шуми и загрява обстановката (преносно и буквално), така че ще е жега. Огин, рант, хейтърия!

Една е думичката — стрес. Това е, което не харесвам на града. Всъщност, като си помисля, май и извън града не ми допада, даже изобщо, защото представяте ли си колко е стресиращо да знаеш, че имаш неща за свършване в града, а да си щипнал някъде надалеч из баири и паланки? Ами стресиращо е, да :)

Намалява и желанието да се събирам с хора и да си махаме взаимно тревогите с приятни разговори. Не, желанието си го има, но само като си помисли човек колко е трудно първо да се чуеш с хората, после да си напаснете свободното време, че накрая и да се видите. А ми е омръзнало да се прибирам посред нощ с такси, само защото съм чакал час и половина маршрутката. Понеже, видите ли, било нормално №9 да е до 9 часа. Маршрутките са изверги — не че таксиджиите са цвете, де.

Мисълта ми е друга. Всичко е така нагласено, че да се върти в кръг — ходиш на работа, за да получаваш пари, с които се надяваш да започнеш свой бизнес, но няма как, защото ходиш на работа. Почиваш си през уикенда, за да имаш сили и ентусиазъм за семейството и приятелите, но няма как, защото идва понеделник и трябва да работиш, за да можеш да почиваш през уикенда. Погасяваш кредита към банката, за да може да ти намаляват вноските и да ти останат пари за харчене, но няма как, защото с тях трябва да погасяваш кредита към банката. Не спиш цяла нощ, за да си свършиш проектите и да имаш повече време за започване на свои, но няма как, защото не спиш по цели нощи и си уморен.

Тук някой от прехвърлилите 40-така и забравили съвсем младите си години се подсмихва, забравил какво е стрес и кръг, но му изшъткваме публично и той обещава да не ни тормози с поучения и вместо това отива в някой форум, където говорят за астрология и как се печелят ужасно много пари от Интернет само с правилна диета и редовни хороскопи. Майтапа настрана, има наистина такива хора…

Причината не е, че сме по-различни някак вътрешно или пък че сме мързеливи, да кажем. Ха, как заговорих изведнъж в множествено число… Причината е, че имаме много идеи, много малко време за осъществяването им и постоянен натиск отвсякъде “работи, работи, работи!” Какво да работя?!? Аха, имат предвид “ходи на работа, ходи на работа, ходи на работа!”. Някои хора бъркат двата щата.

За да не прозвучи всичко това прекалено смахнато напомням, че си е “разхвърляно”. А пък и още нещо… периодично и аз самият трябва да си напомням какво е “личен блог” и каква е разликата му с корпоративните сайтове. Никога не бих направил на блога си нещо толкова долно, като да го обърна на кампаниен сайт за посещения.

С други думи — това съм аз, такъв е и личният ми бележник. През повечето време нещата са си ОК, но понякога ми писва от всичко и ми избиват вентилите. Време за “разхвърляно“. Чисто обективно погледнато, справях се с работния стрес и неспането. Но това с разбиването на вилата и краденето на Нисана на баща ми ми дойде в повече.

Едно наспиване и едно успешно започване най-накрая на проект оправят нещата. Дано. Хм, аз си мислех, че ще е ако не друго, то поне сносен хейт, а като чета нагоре, доста сладко и леко съм го казал. Я да се поправя — майната й на работата, спете! Вярно, после няма парички, ама ко да праи човек…

Разхвърляно 08

Грижа за личното в блога ми

Тези дни дойде време за някои дълго и толерантно отлагани промени. Видимото отвън е, че коментарите вече минават в режим на модерация до второ мое хрумване. Изчакването на одобрение е на общи начала, просто казано всички коментари ще се появяват едва след като аз лично преценя, че не са някаква простотия или безсмислица. Досега работата се вършеше от автоматични филтри, но тези дни съвсем се убедих, че освен спам (който може да бъде разпознат машинно) има и други нежелани коментари. Това е моят сайт, с личния ми уеб-бележник и нямам никакво желание да хоствам съдържание на навъдилите се напоследък “разписвачи”. Дето ровят из разните блог-планети и като видят нещо, с което не са съгласни, бързат да влязат и да оставят свръх-ценното си мнение или съвет.

Който има какво да каже по темата, за която се говори и с тона, който съм задал, ще може да го направи — досега за няколко години общо съм изтрил два или три коментара. Но ако някой смята да обръща блога ми на форум, не е познал.

Който не е съгласен с нещо и иска да “наклони везните”, като остави тъп коментар за личните си предпочитания, да си направи свой си блог и там да си ги бълва колкото си иска. Най-вероятно аз няма да му чета блога, разбира се. Както и никой не е длъжен да чете моя. Тъй де, като толкова не сте съгласни с мненията ми, кой ви кара да ги четете?

Проблеми на “Свободна планета”

Планетата има принципни проблеми със съдържанието и това съм го казвал. Бях обвиняван преди време от Явор и Калоян Доганови, че не трябвало да се нарича “свободна”, че едва ли не как можело хората да пишат за несвободни технологии и какво ли още не. Блогвал съм по темата — който прояви интерес, да ползва полето за търсене в сайта, то е достатъчно точно и адекватно. С две думи — тогава не бяха прави, защото “Свободна планета” беше единствената тукашна планета, която все пак събираше интересни блогове. Които блогове, макар доста от тях да нямаха за основна тема свободната култура или свободния софтуер, понякога пишеха и за тях.

Днес е по-различно, защото планетата се напълни с блогове, които нямат нищо общо с идеята й. Каква е тази идея, ще попитате — описал съм защо и как един блог може да е адекватен на агрегатора, текстът се намира в десния панел, под списъка с блогове. Но доста често хората не само че не симпатизират на идеите на свободната култура, ами и нарушават издателски права, като публикуват съдържание със запазени права.

Не казвам, че това е чак критично, нито пък че чак толкова ми пречи. Но въпросът е принципен и скоро, когато намеря време, ще опиша точна и кратка процедура за “влизане” и за “излизане” от планетата. Най-вероятно ще спретна някаква полу-автоматика, която при липса на ангажираност с целта на планетата просто лека-полека започва да пропуска конкретния блог.

“Свободна планета” бях замислил като динамичен индекс на блоговете, занимаващи се със свободен софтуер и свободно изкуство. Разбирани максимално общо, но все пак не прекалено общо ;) Това, че съм на свободна практика и всеки месец се опитвам да си платя сметките ми пречи да отделя достатъчно време за доизмисляне и донаписване на такъв проект. Но ще стане и то. Все пак не е нужно планетата да се превръща в начална страница за всички — Каладан с “Блогосфера” успява да направи достатъчно широка панорама на българското блогщество.

Шофьори и катаджии

Повечето шофьори и повечето катаджии са идиоти. Никой да не ме обвинява, че обиждам група хора според заниманието им — не обиждам професията, а казвам, че “повечето” от тях са явно силно накърнени откъм интелигентност, съобразителност и възпитание. При шофьорите това идва явно от масовото “вшофьорчване” на куцо и сакато напоследък — всеки кара кола, съответно процентът на кадърните и свестни каращи автомобили хора намалява. Въпрос на отношение. При катаджиите предполагам че идва от особености на приемните критерии и на обучението им. Както и на факта, че сред всички полицаи катаджиите са “митничарите”. Публична тайна е, че катаджиите вземат подкупи постоянно и масово, че охраняват (или може би нещо повече, кой знае) проститутки — това последното даже го бяха снимали със скрита камера по телевизията. Не съм си го измислил аз.

И какво? Да има някаква промяна в катаджийството? Най-много някой и друг “наказан”, иначе са същите. На всичкото отгоре и не разбират от коли. Да се качи, моля ти се, катаджията в закъсал на мост на магистралата автомобил и да пита “тва дизелче ли е”. И после — “а, ще запали, щом е дизел, къде ще ходи”. И ря-я-яс газта до ламарината, две минути пълна газ и въртене на стартер и наистина, двигателят припалва. Бълва отровночерни облаци отзад, а катаджията казва “ей-така ще карате, никакво пускане на газта — постоянно форсаж, докато качите на първа скорост прохода”. Да, ясно е — на бензиностанцията са сипали не дизел, ами нафта за отопление. Ама къде е акълът на катаджията няколко минути да форсира дизелов двигател, който не е с турбо-компресия и очевидно ще прегрее и изпуши? Изобщо, кой форсира така? Тъпанари… А и бензинджиите, дето си позволяват да продават боклук, и те са за бой…

Избори – абе въртим едни пари…

Пак избори. Вече не върви да се каже “пак дойде това време на годината”, щото тая година май е за втори път. В Интернет забелязвам, че доста хора се “литкат” по Заимов, бил готин, видите ли, той щял да оправи нещата. Защото имал блог, защото карал колело, защото… де да знам и аз защо. Една от големите столични градинки дълго време се казваше на името на дядо му, разстрелян за антибългарска дейност. Наскоро я преименуваха на “Оборище”. Който не знае какво е Оборище, да си прерови читанката по история от основното училище. И сега какво стана преди изборите? Изведнъж и без много шум всички скокнаха, плеснаха с ръце и върнаха “Заимов” за име на парка. Че как иначе, нали “нашето момче” сега ще го бутаме за кмет… Без изобщо да съм “ляв” политически, само като слушам нашенските “десни” ми се повдига.

Двамата “генерали” хич не ми се коментират даже. Сегашният кмет-полицай, дето даже не е полицай, ами е пожарникар, става толкова смешен, че няма накъде. Един такъв влажен поглед “ама вижте ги, аз толкова работя, а другите ми пречат” и едно Марлон Брандово а-ла мафиотско излъчване, че гледам да не вечерям, докато дават досадните “изборни” реклами по телевизора. Генералът на комунистите пък (то те само те да бяха комунисти, добре щеше да е, ама айде) бил цял живот шпионин за народната власт, после и шеф на шпионите. Нищо лошо, казват — те шпионите що да са лоши, хората работа са вършели. Едва ли не все едно дали си бил хлебарин, жандарм или шпионин — абе все работа.

За малките пионки пък ми е жал да говоря — ясно е, че доникъде няма да стигнат и Тити, и двете мадами. Обаче много ясно, че полза има — в общинския парламент ще влязат хора от номенклатурите на партиите, дето ги подкрепят. Това “демократическа партия”, това “ново време”, това “гергьовден” нали знаете кога ще видят бюлетина, ако се гласува директно за тях? Правят си всички разни коалиции, коалицийки — всякакви пермутации изборни, само и само да се лапнат повечко местенца в общинския съвет. После има лобиране, има парични интереси, инвестиционни проекти… абе каца с мед, кво се лъжем…

И на тоя фон — бате Бойко явно пак ще стане кмет, така е по проучванията. Има слухове, че масово от околните градове и села из радомирско примерно и навсякъде наоколо хората идват тука и си сменят личните карти. Да се знае, че живеят в София (айде де), за да могат по избори да гласуват. То като погледна наоколо, като ми казват по проучвания, че избирателната активност щяла да е около 50%, това значи поне половината от хората, които познавам, да гласуват. А бас ловя, че ще гласуват много по-малко. Откъде идва разликата — ами от гласовете на “изборните емигранти” от околните градове.

Защото България е в период на зле прикрит феодализъм. Всяка околия си има местен феодал, най-често идващ още от времето на мутрите-застрахователи. Само в София или е по-сложно и има няколко такива “шефа”, или аз не съм достатъчно запознат. Повечето хора в околните градове и села ги знаят кои са, но никой не ги казва по новините. За новинарите те са “бизнесмени”. И изборите са част от този голям политически бизнес. За съжаление точно местните избори, дето би трябвало да са висшата форма на проявление на местното самоуправление, са най-опорочени. При тях най-лесно се “работят” хората, точно защото са на местно ниво. На местно феодално ниво.

Не трябва да се гласува. “Изоборите не променят нищо” не е само куха фраза, а обективно наблюдение. Няма и “нормални страни”, има само по-спокойни страни и страни със сблъсък на интереси (като нашата). Интереси за транспорт, военна стратегия, природни ресурси, работна ръка, туризъм… Абе за пари.

Разхвърляно 07

Как да не е разхвърляно — дълго пред-рожденно смъцъфърцване и съвсем мъничък, но приятен импровизиран празник с няколко приятеля, дошли на гости за час-два след работа. Преди десетина дни пък започнах да пиша текстове срещу заплащане, в това поне нали би трябвало да съм добър, нали съм учил все неща, свързани с разбирането и изработването на текст. Малко след това получих и първите си парички от това. Засега съвсем мъничко на брой в сравнение с нормалното щатно офисно заплащане, но в крайна сметка всичко опира до постоянство, интерес и развитие. Един вид първи ми подарък за рождения ден, който сам си направих. Да вляза в ритъм още малко и може да пиша и другаде. Да се надяваме, и в моите сайтове.

Празнувания

На рожден ден дойдоха Мила с малка Дени и Дени и Андрей. Не очаквах, всъщност не, очаквах и това беше проблемът. Цял ден се тормозих и се притеснявах, че ще има купон, макар и малък. Не можах да се отпусна, а мразя така. Все пак когато дойдоха едни весели и се разприказвахме за наши си глупости, веднага ми стана приятно. Следващия ден пък скитах из кръчмите с Иван и Павел, за това сега хич не ми се припомня даже. Исках да ида на BarCamp-а, организиран от Богомил и да пия една бира с други като мен изкушени от новия днешен уеб, но не успях да стигна. Не че съм се прибрал, то пиенето с Павката е олимпийска дисциплина — въпрос на чест и изтощително. Сърдит съм, че трябваше да остана, не ми харесва и не бяха такива чак сбирките ни като студенти — но какво пък, рожден ден ми е, приблизително веднъж в годината е. Обадиха ми се приятели, докато съм бил навън е дошъл и Сашо. Много исках да видя нашия дръмър, пък и той чака в близките дни дете, а не съм го виждал от зимата май. И семейството на брат ми дойде, но на следващия ден, когато си бях вкъщи и беше много весело. Малките за първи път видяха Светли и го гушкаха постоянно и двамата. Той ги гледаше леко учуден и с безмерен интерес, но на моменти му писваше и… пискваше :)

SCO и Microsoft

Две хубави новини — SCO фалират, а Microsoft ги ощипа европата с половин милиард в зелено. Накратко, след няколкогодишно увъртане и от двете страни, най-накрая европейските съдии са решили, че M$ провеждат нечестно конкурентната си политика. Преди по едно време беше проблемът в интегрирането на уеб-четец към операционната система, сега пък е нещо с програмата им за филми. Или там какъвто боклукец е “медиа плеярът”. Не ползвам такива неща и не ща да зная. Не ми е интересно и самото решение — то бива, бива ама толкова време да се бавят и да оставят явен монополист да си разиграва коня… Нещо повече, това сега е поредното вдигане на медиен шум около Майкрософт. И кой печели от него? Хайде да познаем! Всички журналисти се надпреварват да казват, че “тях Майкрософт бълха ги ухапала” и че официалните годишни приходи на фирмата били почти 50 млрд. долара. Милиарда, годишно! Четири години ги чакаха, и накрая ги глобиха с половин милиард. И половината новини са за това. Е, честито! Както каза Николай Манчев тия дни, това си е начинът да си купиш монопол.

А SCO са вече не смешни, а направо жалки. Преди уикенда адвокатите им казаха, че ще “се възползват от процедурата” за обявяване на банкрупт. Днес пък стана ясно, че вече наемали счетоводители на час, понеже през уикенда половината им счетоводен персонал бил или напуснал, или уволнен поради недостиг на средства. Двама от напусналите счетоводители били известни в бранша и със стаж в SCO над десет години. И всичко това само за да се оформят документите за фалита. Който не знае кои са SCO, да провери. Много показателен пример. Тогава Novell им посочи среден пръст и заслужено ги изрита настрани. Днес същите Новел правят малки смели глупости, ще видим докъде ще стигнат. Най-прясната е увъртането им около подкрепата за бързата процедура по приемане на измисления офисен стандарт на Майкрософт OOXML. С подкрепата си за OOXML още от миналата година Novell “издърпа” силово от другата страна няколко дистрибуции на GNU/Linux, като TurboLinux, Xandros, своята си SuSE и най-показно Linspire. Сключи и сделки за патентни споразумения с Microsoft. Упорства да направи лошо впечатление и с подкрепата на Mono, при която се набляга не на това, че се пише по-лесно на него, а че приложенията са преносими платформено. Последната “междуплатформена” заигравка на Novell се нарича Moonlight. Но тя е съвсем нова инициатива.

Аз лично чакам кой ще е следващият в редичката на Microsoft и SCO. Малко ми е неприятно, че Мигел де Икаса е все в центъра на стратегиите на Новел откъм техничарската им страна. Напоследък друга фигура ме интригува все повече — Марк Шатълуърт на Ubuntu. Ще пиша отделно за него.

Велосипедът

Колелото ми стои почти цяло лято прибрано в коридора. Последно излизах с него преди няколко месеца, и то инцидентно. Работенето вкъщи на свободна практика има и негативите си — преди ходех на работа с велосипед, а сега като излизам рядко и то за срещи с приятели, колелото все е неудобно. Няма паркинги за колела, не мога да си го оставя пред заведението и да не се тревожа кой и кога ще го открадне или повреди. Автомобилите са навсякъде, но в часовете за ходене на работа са някак по-малко, тоест всичките са в движение и човек може да кара покрай бордюра или върху тротоара. А когато аз излизам сега, след работното време на приятелите ми, всичко е фрашкано с паркирани автомобили. Не зная кой ще е следващият кмет на София, а и не ме интересува, нито ще гласувам. Но и да не гласувам, и да не ме интересуват полит-игрите им, все пак имам интереси и изисквания към града. Не е приемливо да има толкова много автомобили из улиците и тротоарите. Не ми е работа да решавам как да оправят проблема, но трябва да го оправят. Заплата получават, да им се не види и търтеите…

Разхвърляно 06

Обичам “разхвърляните”, дават повече простор. Може би не само в текстовете тук, а и наживо. Има хора, които се вманиачават по формалния, общоприет, конвенционален “Ред” и смятат, че са подредени. Аз се чувствам добре, когато мога да намирам нещата си, а не когато са подредени като аптекарски шишета. Ако двете съвпадат — хубаво. Но най-често когато някой ми “подреди” нещо след това с часове не мога да го намеря. Веднъж така пропуснах изпит в университета. Търся си аз цяла сутрин студентската книжка, преравям всички места, където съм я оставял и където е логично да е, но не я намирам, закъснявам и отивам да видя колегите на излизане, вече настроен да ходя втория ден. А майка ми точно предния ден ми била “подредила” бюрото и оставила студентската книжка на видно място подравнена в единия ъгъл. Знаела, че ще ми потрябва, но аз не съм открил реда, по който да я намеря.

Снимането е много лично занимание. Леко се скофтих, като видях, че от може би два месеца почти нямам кадър, който да ми харесва. Нещо повече, от който да съм доволен като етюд, като междинен резултат в ученето и задобряването в нещо. Просто няма. Снимах почти всяка събота може би около два месеца. Все с приятели от фоторазходките, тръгнали от urbanstyle.org, после и на сесии с модел на simplestudio.org. Страхотно е, спор няма — всеки път ми действа амбициращо и ентусиазиращо. И все си мисля, че в картата съм събрал поне няколко добри кадъра. А когато ги видя на голям размер на новия монитор, направо ми се отщява да снимам. Не зная какво ме променя, дали огромните нерви около липсата на достатъчно проекти за работа, дали грижите и тревогите около Светли, дали това че не съм снимал на филм може би цяла година вече…

Избори някакви пак се задават — този път отново ще ни лъжат, че има местно самоуправление и че наистина си избираме управата на общината. Малките кметове пак ще се назначават, доколкото разбирам, за общински събетници отново ще се гласува пропорционално по партии, доколкото разбирам. А досегашните ясни кандидати за кмет на София са един от друг по-големи гламчовци. Бойко Борисов продължава да си развява полицейския кон и да се прави на “яко момче от народа”. Тити Папазов, дето сме го виждали по телевизора как заеква в скороговорки в интервюта за баскетбол ще “спасява” града. СДС казаха нещо от сорта на “повече свобода и по-малко държава”. Пламен Юруков спечели бързо интереса ми с такова казване и не сгреших в първата преценка, че или съветниците му са философи, или той самият е забъркан така. Не зная дали изобщо може да направи нещо, но поне това, че има свой си бизнес малко го оправдава — нагледали сме се на безброй политици, които влизат в кацата с меда за да лапат, щото нямат откъде иначе. Не може само един такъв факт да приспи анахристичното в мен, но засега поне външно Юруков е доста добре премерен в казванията си. Нещо повече, обяснява ги, за разлика от останалите, дето като папагали повтарят написаното от съветниците им и знаят само да сучат локуми в интервютата.

Рекламите от автоматични кампании и тяхната приложимост към малките сайтове и личните дневници е напоследък “гореща” тема. Не, няма да казвам “за” и “против” отделен сайт за реклами, няма и да обяснявам как и защо съм сложил реклами. Който иска, може да се запише за рекламите през моя референция и да пробва сам. Но няма да агитирам — накратко не съм доволен от автоматичните реклами. Те вършат работа за сайтове с голям трафик и “случайни” потребители. Личните страници не са нито достатъчно посещавани, нито човек може да си прави гаргара с посетителите си. Правилният начин е да се рекламира нещо конкретно, като човек се договаря за твърди и реални пари. Блогът е ресурс не защото по някаква случайност този месец е “направил” еди-колко си посещения, а защото аудиторията му е профилирана. И посетителите са читатели, които се връщат, за да четат пак текстове по темите, по които се пише. Най-адекватната реклама в лични дневници е насочената към читателите и щадяща ги. А това с автоматични кампании не може да стане — дори и да са “контекстни” пак не е достатъчно премерено.

Градът се е напълнил със селяндури. Не хора от село — на село има страхотни хора. “Селяндур” е нещо като “градски идиот”, само дето си е наред психически. Та напълнил се е. Не зная кога е станало и само мога да предполагам как. Но лека-полека селянията е масовата градска култура вече. Да си “ърбън” в класическия смисъл вече е старомодно, днес най-градското нещо е да опънеш барбекю между блоковете, да извикаш родата от кюстендилско и граовско (нищо против областите, имам и аз роднини и оттам) да си докарат москветата и “новите” голфове. Да се събираш така по потник или без през ден след работа, да вмирисваш цял квартал на скара. Но да си е твое, “частно”. На общинска земя, ама какво от това? Че то тука единият ти дядо е имал къща навремето, преди лошите да му я отчуждат, да построят тия грозни блокове на нейно място. Вярно, имаш три апартамента в тях, ама това не ти пречи да се държиш навсядъке като у вас си. Не е и лошо да си бетонираш в градината пред блока две пейки с маса между тях. Не, не пейка на алеята, както го прави (тъй де, не го прави) общината — в градинката, за да може да си пиеш ракийката, да бодеш доматите и да плюеш люспите наоколо. Докато викаш “ай наздрай, комши! аа, тука ного убаво стана!”. Нищо, че майките с деца нямат къде да седнат, нали си си сковал маса с пейки в земята, дето е на единия ти дядо! Че може привечер и белотец да се удари, а така! Пък и колата ти е “паркирана” удобно, тука под балкона, дето си я ремонтираш и дето й преточваш маслото в “тревната” площ

Както ми каза един таксиметров шофьор преди месец-два “айде, айде, сега у Перник ракията че вадат от хладилнико, стига сам работил”. А твърдеше, че е от моя квартал. Сигурно “другият дядо”…

Та някой ден общината трябва да започне пак да отчуждава земи. Не масово и не на обикновените хора. А на тия, дето откраднаха толкова неща и построиха на бивши общински земи молове, автогари, бизнес-сгради и какво ли още не. Лека-полека след години общината ще започне да си събира пак ресурса, с който сега все още се хвали, че “била богата”. Ще започнат да работят и контролните общински служби. Например разните там озеленявания, строителни контроли и т.н. Трябва да започнат. Защо ли — защото цялата тая общинска земя, дето й казват “общински терен” е и моя. И твоя, и на всички, дето сме заедно в общността, жители на общината. Общият интерес е интерес на всички и затова е по-важен. А най-важен е този интерес, който крепи общността, който е жизненоважен за правилното и подреденото й съществуване. Този интерес няма начин да е частен, той винаги е общ.

Друг е въпросът, че никога не е управляван както трябва. Но все някой ден и това ще стане. Общото го изисква. Само дето не вярвам да стане с избори…