Tag Archives: holiday

Линукси стари, линукси нови

Не знам какво ме прихвана, но около Коледа и Нова година реших да изтупам праха от някои стари машини вкъщи. От много време вече работя все на лаптоп и настолна машина не бях пипал от доста години. Светко има в стаята си едно настолно HP, което нарочно бях избрал, за да е по-лесно за ъпгрейди, но няколко години вече не е видяло нова част, а пък и Линуксът му е стар. Деца на обущар…

Но понеже Оги получи за рождения си ден кашон с части за сглобяване на настолен компютър, след като го сглобихме, инсталирахме и настроихме, темата за настолните машини някак се завърна. Оги си избра Ubuntu 20.04 Focal Fossa – май основно заради “котката” на тапета. Всъщност фосата не е котка, а вид африканска цивета и има толкова общо с котките, колкото и, например, африканското диво куче или лисиците. Но тапетът е готин, а и си прилича на дива котка, няма какво да се лъжем.

Покрай всичко това реших да изровя старите машини. Старият ни компютър, който с Краси бяхме взели на части и сглобили, когато отидохме да живеем в Надежда навремето, бях дал на мама и татко с идеята да го ползват за музикална кутия. Вътре има много музика – копирана от мои дискове и изтеглена със свободни авторски права от интернет. Много класическа музика – тогава те искаха да могат да си слушат класика и аз бях подготвил стария “wishmaster” да им служи за това.

Дал съм им го някъде преди 10 години. Толкова не е бил включван. Сега, като го пуснах, при стартирането взе да си проверява файловата система, защото са били минали 3580 дни…

Музиката си е там, линуксът си върви, макар и вече стар. Но тати го няма, така и не са стигнали до това да си пускат музика от компютъра. Трябваше да им показвам и повече да им настоявам да го ползват.

Тази машина се казва “wishmaster” заради Nightwish. Да, близо до ума е. Между другото, и името на блога ми е от същата песен. Сега се чудя дали да обновя софтуера ѝ – всичко е замръзнало някъде между 2009 и 2011. Комбинация от Debian Squeeze, когато още е бил Sid/unstable и Sidux.

Няма проблем да го обновя – аз с такива неща даже си почивам, но като се сетя, ми става тъжно. Гледам го като паметник на отминало време, сещам се за татко. За всичко, което сме си говорили, за трудностите накрая, за болестите, колко трудно му беше на него и колко мъчно ми беше на мен, че не мога да помогна повече и как нямах даже на кого да разкажа, освен вкъщи на Краси и децата. Сигурно ще ми мине с времето…

Другата машина, която пуснах, е един попаднал ми Уиндоус 10, който беше в ужасно състояние като инсталация и на практика работеше само в safe mode, но има интересни чаркове, които все още мога да използвам – видеокарта и т.н. След като Уиндоуса не успях да оправя (е, не си дадох и прекалено зор), преинсталирах. Но понеже или заради дъното, или заради флашката, не успях да заредя от usb, се наложи да изровя старите класьори с дискове. Не съм записвал CD/DVD от ужасно много време, и аз не помня откога. В един класьор, дето Краси ми го беше подарила, когато работех в Енергото, намерих всичките дискове на Debian Woody (от когато излезе, значи от 2002г.) – е, тръгна, но не разпозна твърдия диск… то SATA по това време си е все още лека екзотика.

Рових, рових и намерих едно Ubuntu 4.10 – всичко мина ОК, само дето не можа да пусне видеокартата и остана в текстов. Тя тая geforce-ка излиза бая години след това – как да я познае. Викам на децата, “ето, тоя диск е от 4 месец (април) 2010г. – явно тогава за последно съм записвал инсталационен диск”. И тагадък-тагадък – лека-полека надстройване до 6.06, после до 8.04, после до 10.04… Следва минаване към 64-битов (дискът беше 32) и евентуално към Debian. Чак взех да се чудя защо си губя времето, но пък след толкова години администриране на сървъри, ми е интересно.

И изведнъж ми просветва – първо е годината, след това е месецът. 4.10 не е било април 2010г., а октомври 2004г.! Една предишна вечност… След това кой ще ти записва инсталационни дискове?

Най-веселото е, че всички тия линукси си работят достатъчно добре за нещата, за които смятам да ги ползвам (или за които съм ги ползвал и преди).

Има един още по-стар линукс, който наистина първо трябва да бъде почистен от прах и да видя дали изобщо се включва. А и не знам дали имам AT клавиатура.

Не искам да пазя стари вещи и да събирам прах вкъщи. Просто ми беше интересно да поровя в тези стари джаджи и да си спомня разни неща. После дойде новата година и вече трябва да гледам напред. Поздрави на всички за новата 2022 година, много здраве ви пожелавам! Другото ще си го купим, ако изобщо ни потрябва. ;)

Ранна пролет

Странно усещане – лятото наближава, много искам да имам нещо, което поне малко да прилича на така наречената “почивка”, но тази година и двете момчета ще имат изпити, вкъщи трябва изолация, трябва ни нова кола, имам да ходя по лекари… А не стига, че всичко струва пари и че трудно се справям с фирмата, ами и ме изкушават с концерти и фестивали.

Helloween идват пак в София и този път ми се ще да не пропусна. Пацо каза, че предният път е било яко, аз първо се чудех, после накрая поскъпнаха билетите и имах оправдание. Имаме билети за Hills of Rock, но мисля да ги продам и да взема за Midalidare, защото дет и гроул в мизерията на Хилса ще ми дойде в повече. Но пък всички билети при нас са по три, даже по четири. Пак разходи, а в крайна сметка може и без тях.

И каква лятна почивка е, като тичаш насам-натам из страната за концерти, изпити и класирания и даже не си на яхта? Не, и яхта не става, колкото и странно да звучи, би ми било много – хем скъпо, хем пак не мога да се наспя. Има и проблеми в семейните дела, които ми разбиват здравето, а и се притеснявам майка ми как се справя сама, тя никога не е била сама преди.

Ранната пролет е ужасно време.

Руският турист

Бяхме на две места на морето и се зарадвах, че не видях руски знамена. На други места има масово, просто където сме ние нямаше, даже на първото място имаше два пилона, с български и с европейски флаг. Е, има си обяснение, мястото е “държавно”.

Но снощи се впечатлих как в препълнения ресторант влезе един снажен младеж, хвана зад врата един сервитьор и му посочи една маса. Последва светкавично почистване на масата под сърдития поглед на жената на оказалия се руснак. Бяха двойка с дете и тя беше ужасно много сърдита за нещо, а той мълчеше и не ядеше.

Детето се държеше леко неадекватно – хем вижда, че родителите му имат някакъв проблем и са сърдити, хем се смее и замеря сервитьорите с топчета хляб.

По някое време дойде един чичко, който предполагам е собственикът или управителят на хотела и започна много усилено да повтаря на руснака колко съжалява, че това няма да се повтори и занапред всичко ще е наред. На руски. Разпознах руския на нашенеца – с леко твърд акцент, но с увереност, придобита от часовете по руски в училище през комунизма.

Руснакът го изгледа студено и пак без да говори само посочи жена си – нашенецът се завъртя към нея и започна да се кланя към масата и да повтаря “извинитйе пажалуюстя”.

Не знам какъв е бил проблемът, но изведнъж ми мина ядът към един от сервитьорите, който си беше позволил да ми каже по-рано, когато минавах през ресторанта, на път към стаята “приятел, другия път да си сложиш едни джапанки, а?” (което обръщение в София, от непознат, си е обида). Стана ми милно някак, че така ги тормозят руски гости. Или пък може би не е бил гост, а донорът на парите за целия тоя хотел? Кой знае…

После ми стана гадно, защото на мен никога няма да ми се извиняват така – не че искам, просто няма. За мен остава лекият скандал при настаняването, когато опитах да откажа да си дам номера на колата, защото не съм в паркинга им и какво ги интересува, но не, не може – на българи се вика или поне им се обяснява ядосано, че не са прави.

А на руснаци – на тях черноморският туристически деец се извинява и се кланя.

Няма да се оправи тая държава, докато повече се уважават чужденците, а българите – кучета ги яли.

Няма да се оправи тая държава и докато се веят руски знамена. Но това, надявам се, преминава като мода вече… или се лъжа?

Дванадесет години по-късно

Този блог е вече на 12 години, догодина става тийнейджър… ако беше човек, де. Ако беше, щях да се грижа повече за него, а сега съм го позабутал в ъгъла в очакване на по-добри времена, с повече свободно време и си повтарям, че е временно. Но дори и в последните две-три години да не пиша колкото преди, дванайсет години за личен сайт си е доста.

Изминаха едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет такива писания. И пак моят си блог е моето място, което отварям често, нищо че напоследък не успявам да пиша често. И пак си пожелавам през следващата му година да го отварям по-често за писане. То така започна, заради писането и писането помагаше. Днес не пречи, напротив, просто аз нямам сили, защото се тревожа за други неща. Не трябва да се тревожа, животът е хубав, а и както друг път на тази годишнина, наближава пролет.

През тази изминала година се случиха доста неща. Дъщеря ни Рая расте и дивее, тича навсякъде и командва всички. Вече лека-полека започват да сформират бойна група заедно със Светли и Оги, кой знае какви бели ни чакат в бъдеще. Все още не говори, но разбира всичко и е голяма актриса. Общува си съвсем пълноценно с възгласи, гримаси, накланяния на глава “не ми ли вярваш, нали ти казвам, че дистанционното е под чинията” и сочения с пръст “този батко да иде там, онзи там, а ти можеш да продължиш да ми даваш спагети”. Искам да я снимам повече, преди да е проговорила, но е скрила някъде последната празна miniDV касетка и го караме на телефонни клипове. А пък телефоните са нейната специалност – всички трябва да й бъдат дадени, за да натиска и размества неща вътре из екрана и от време на време да си ги слага на ухото “ало, кой звъни”. Другата любимост са компютрите – най-важната помощ за тати е да идем до него край бюрото, да го накараме да ни гушне, за да сме по-близо до компютърните неща и да му избутаме ръцете “ти ме остави сега, и аз мога да мърдам мишката и да цъкам, виж колко хубаво ми се получава и с клавиатурата”. Ако не ни слушат, веднага се разсърдваме и отчаяно опираме глава на някоя стена, хълцайки в отчаян плач – винаги действа и винаги веднага пак ни слушат.

Все си спомням лятото, когато съм уморен в тоя студ сега – не беше кой знае какъв круиз, но като за нас беше супер. Ходихме с колата (да, Рошко, същият стар Ровър) до “Журналист” в Златните, онзи същия хотел в Слънчев и “Замъка” в Пампорово. Ако можеше да комбинираме повечето от нещата в първия (без плажа), плажа във втория и планината и квартирата в третия, щеше да е върхът. Но и така си беше добре. На първото море Рая започна да щъпурка постоянно, водена от пръстче на приведен родител край нея, но това е подробност. Може би за първи път с деца на море ни е толкова спокойно, уредено и почти свободно – можеш да кажеш на детето “иди до стаята, аз ще те чакам тук” и вместо да ходиш навсякъде с децата, просто да си останеш още малко на пейката с чаша в ръка, докато то се върне с взетите плажни неща. Учихме ги да плуват в басейна и се разхождахме в дървесната градина наоколо, обсъждайки ботаниката.

На Слънчев пък само плажът си е класика, иначе пак е ужасна гмеж. Но пък ги учехме да плуват в морето. Светко имаше взета маска с шнорхел. “Ау, има много раци по дъното, бързи и опасни!” Там е един от плажовете, където се уморяваш, докато стигнеш нормална дълбочина и после се уморяваш, докато излизаш. В Ахтопол също е така. Готино, само да нямаше толкова много истеричен народ наоколо. Последния ден пък аз след плуване по-навътре, когато се връщах към претъпкания бряг, “хванах” с крака си една изгубена детска маска – и така и Оги имаше вече оборудване, непредвидено.

Пампорово мина под знака на разходки, паления на камината вечер (защото така ни харесва и защото децата се влюбиха в нея, не за отопление) и тестове на квадрокоптера в близките полянки в посока вр. Снежанка. Този път не се обадих на никого по пътя и там, защото бях много зает с почиване със семейството. Бележка: за следващото пътуване да взема повече батерийки, че тези резервните, които дойдоха от китайския сайт, са хем друг размер и трябваше да ги закрепяме с ластик отвън, хем сдадоха багажа и след няколко заряда се издуха.

Най-важното в тия пътувания и това, което най-много ги прави “почивки” за нас е, че храната е готова и ни чака да я изядем, разнообразна е и децата могат да избират, а не да се цупят и накрая никой не ни кара да мием чинии и да пазаруваме за утре.

Много наши приятели не го разбират това и като им разказвахме, кимаха с глава “е, да, ама то ви е било пренаселено, виж друго щеше да е, ако бяхте на еди-кое си диво място, където нямате никакви градски удобства и си готвите сами, ама с истински свежи продукти и, хм, така е по-добре”. Не, не е по-добре. По-добре е, ако нямате деца. Или ако нямате три деца. Или евентуално имате три, но са някакви нетипично кротки деца, които не ви се качват на главата, а си умират да помагат с чиниите и подреждането. Или може би сте на успокоителни – нищо лошо, даже май е добре идея.

Това ми напомня на нещо, което беше минало през социалните мрежи по-рано миналата година – колко било много по-полезно да се мият чиниите на ръка, защото така оставала част от мазнината и това помагало да се развива имунитетът. И затова не било полезно да се ползват миялни машини, а трябвало да се радват хората, когато имали възможност да мият на ръка. Мдааа, и един мармот го завива в станиол… докато ние се затрупваме с мръсни чинии и миенето им за 5 човека вкъщи си е предизвикателство, което организираме и разпределяме, някои ме убеждават колко лоши били миялните! Аз искам миялна не за да си унищожавам имунитета, а защото искам да мие чиниите – и без това в казармата съм мил предостатъчно.

Конкретно тук проблемът е, че сме под наем и на практика няма място за миялна машина. А цялостна реорганизация на кухнята нито имам сили, нито желание, нито пък излишни средства, за да я започна. Но всичко това и да го обяснявам на хората, които четат само “био” и “диви” сайтове, няма да ме разберат. Хипстърска му работа… това не мина ли демоде вече?…

Най-голямата промяна при мен от предната година е, че напуснах работа и започнах своя фирма. Беше много трудно решение, всъщност продължава да е трудно всеки месец, с всякакви предизвикателства, но засега успявам да се справям някак. Имам много идеи и проекти за тази година, дано поне с някои от тях успея.

Говорих за първи път на OpenFest, след като години наред се чудех дали да не се обадя за лекция, сега решението да разкажа за това, над което работя, дойде естествено. Конференцията беше супер, видях много хора от предишните линукски времена – повечето за много кратко, но пак си беше супер да видиш познати физиономии и да си се усмихнете “а ти как си, ами горе-долу”. Трябва повече да се виждам с тия хора, това е една от чергите ми все пак. Другата, тази от студентството вече съвсем се е прокъсала, трябва да се обадя и на тях. Всъщност част от състудентите ми се занимават именно с ИТ, така че има и допирни точки. А на лекцията ми за видеоконференциите трябва да има запис, но май още не е качен – ще пиша отделно, като се появи. Мисля, че се справих горе-долу добре… като за първи път говорене пред публика – след академичните времена не съм говорил пред публика, а пък за ИТ досега изобщо не бях. Сбърках на едно-две места, например нарекох Apache лиценза “апачи пъблик лиценз”, а то такъв няма… Срам за човек, който е писал дипломна работа за свободните софтуерни лицензи!… Явно съм го объркал в бързината с APL, което си е съвсем друго нещо. Но надявам се да е простено, като за първи път.

Предизвикателствата за новата година ще са да издържа до лятото и до почивката, която надявам се да успеем да си направим. Искам да съм някъде и да не водя кореспонденция с клиенти и евентуални клиенти – но сигурно няма как да стане, така че поне морето и планината трябва да компенсират и заредят.

За малко да забравя, а то е важно – през 2015г. най-накрая си взех капитанско свидетелство. Вече съм “водач на кораб до 40 бруто тона”, но вие може да ми викате “шкипер” или “капитане” :)

Историята е много дълга и назад стига до началните класове, когато четях всякакви морски книжки, гледах чертежи на клипери и ходех на корабомоделизъм. Веднъж минах покрай една обява за набиране на екипаж на “Калиакра”, летен лагер за момчета. Е, не отидох, но мечтата си остана. Сега, четвърт век и повече и един куп книги за ветроходство по-късно съм официално готов да започна да трупам опит.

Трябват ми поне едно-две обучителни плавания по море, после малки яхти има доста и то на доста ниски цени. Макар че там като се започне, няма евтино, все си е някакъв разход. Жалко, че хем имаме голяма морска граница – до неотдавна сме имали и на Бяло море – хем не сме точно морска нация. В Холандия или Англия да имаш лодка е почти ежедневна подробност и даже малките не ги регистрират, а тук е огромно бюрократично бреме. Там из големите марини редовно има “безплатни яхти” – някоя изоставена само заема място, няма кой да й плаща таксите и собственикът на марината казва “ако дойдеш да я вземеш и махнеш, за да мога да давам под наем мястото й, ти я давам без пари”. Или пък за няколкостотин пари, ако е някаква по-запазена или има интерес. А тук не само че няма лодки, не само че се смята за някакъв неземен лукс, ами и няма достатъчно пристанища. Има само няколко, има и някои стари, които са затлачени, изобщо безхаберие. После защо гърците били толкова напред с туризма – ами защото си правят сметката и се грижат за хората, които ще оставят някой лев. А не като у нас – дай да откраднем, пък след мен потоп.

Затова толкова много нашенци си държат яхтите в Гърция. Тук като казвам яхта говоря за девет-десет метра ветроходна лодка, не за някаква триетажна луксозна моторница на милионер – каквато е масово представата на хората, като чуят за яхти. Но пък Черно море си е истинско море, с истински вълни. Абе където и да е, само да може да се плава. А тук го смятат всички за екзотика. Ще видим, добре е децата да поплават, докато са малки, но пък трябва и да се изкарат пари.

Ех, аз като не пиша, не пиша, а пък… Да завърша с нещо готино – и двете ни момчета се занимават с музика, Оги в музикалното с виолончело, а Светко с мен с китара. Краси си припомня пианото на една детска йоника. И тези дни Оги ми каза “не се притеснявай, да знаеш, че ти пак можеш да си направиш рок група – ще е с нас и пак ще се казва Лунните вълци, но ще е с китари, пиано и чело”. Трябва някой ден да питам другите от старата група. Или по-добре, трябва да се видим някъде заедно – е, без Милен, който вече не е сред нас. Гери е по морето и не съм я виждал от сватбата им, Сашо все пътува по чужбина, а Дикс когато го срещам по детски рождени дни не говори за група. Нищо, приятели, наздраве!

Слънчасване преди тръгване

Вчера слънчасах зле – не че не се очакваше, всеки път при повече слънце ме удря в главата, но си беше неприятно. Вечерта, през деня с прекъсвания и после следващата вечер едвам оцелях – температура, главоболие, болки в мускули и в очи, подвига ми се и даже мина лека треска. Почивах, стоях на сянка, с изключение на една разходка до центъра да пия бира с Алекс, и пих през цялото време много течности. Разбирай вода и сокчета, че то в хотела друго няма. От малък черната коса често ми докарва най-малко прегряване. Като поседя повече на слънце и ме удря в главата. Навремето ме караха да нося разни шапки като съм на море или на село, но сега кой ти гледа такива неща. Всяка година се каня да си харесам някакъв вид лятна шапка, но все е след като вече съм слънчасал и/или ще се прибираме.

А ние вече ще си тръгваме – днес ни е последният пълен ден и времето беше лошо като за море – облаци, после дъжд и вятър, размятаха се и разни светкавици. Трябва някой път да гледам от брега гръмотевична буря вътре в морето и да я снимам – от едно лятно ходене в Царево, когато бяхме без деца, но пък мъкнехме котарака, си спомням че е готина гледка. Сигурно не е приятно да си моряк и да си навътре в такова време, но от брега понякога се вижда добре и трябва да се снима.

Отидох да видя Алекс, та си направих една разходка от южния край при нас до центъра. Полафихме си яко за какво ли не, покрай всичко друго и за електромобили и проекти за коли. Пих на барче на плажа наливна Бургаско за 3лв. и не е заради парите, но не беше много добра. Преди (вече доста) години си спомням, че бургаското не беше зле, а и досега правилото да пия “местната бира” (макар че в България няма такова нещо, всичко се прави в два-три завода и само лепенките са различни) е сработвало добре. Но за сметка на пивото, срещата си струваше разходката.

А разходка направих. Фоторазходка в Слънчев бряг. Като успея тия дни да събера снимките, ще ги кача отделно. Стрийтът всеки път е различно нещо, а досега май не бях стрийтвал сам в непознато място. Знам и защо апаратът ми не ми пасва напоследък – стъкълцето на визьора е потъмнено от чистене, трябва да го сменя някак и да запомня да не го чистя, защото не е стъкълце и се разтваря от течностите. Сега така се чувствам леко като сляп, когато снимам и то кефът наполовина си заминава. Но ще пусна скоро нещата от фоторазходката.

Иначе руснаците рязко намаляха след 15 август и се живее по-спокойно. Една жена с дете, която ни заговори на басейна каза, че след 1 септември пък цените падали наполовина. Което си е добра оферта, ако човек е готов да летува насред бетонната джунгла тук – излиза, ако намалението е 50%, някъде около 17 лева на човек на ден, с три яденета на блок-маса, басейн, стаи с климатик и ремонтирани бани. И въпреки всичко не мисля, че ще се върнем. Отново не намерихме правилното място за почивка. Но търсенето продължава, тъкмо догодина може да проучим как е на не-черното море, ако имаме възможност.

Руснаци и подводница Ем-Пи-3

Плажни археолози

Ако достатъчно копаеш в пясъка…

Първия ден човек е уморен от пътуването и всяко удобство може да го зарадва. Но пък има настаняване, пренасяне на багаж, търсене на място за засищане и утоляване на жаждата и всякакви други притеснения, свързани с документи, дали добра стая се е паднала, дали колата е добре, дали трябва да се караме на някого или някой нас ще си позволи да ни ядосва. Затова първото впечатление на почивка не е правилно и трайно.

Вторият ден е спокоен и уреден, животът е хубав и почивката ще започне на пълни обороти. Или на празни — нали е почивка все пак. Най-добър е вторият ден. Още не си уморен и изнервен, а който почива с деца знае, че почивката накрая се оказва за всичко друго, но не и за почиване.

За нашия случай добавете към всичко подпийнали руски ученици на групи, които сноват по коридорите, викат, прескачат общите тераси, тропат на вратата ви в четири през нощта и през всичкото останало време се държат като господари на територията. Я вас не понимаю, но всъщност всичко много добре си панимаят. Зная руски, но не искам да падам дотам, че да се обяснявам на руски гаменчета в български курорт. Ще научат пет-шест израза на български.

Ние сме си виновни, че морският ни туризъм е зависим от евтини тълпи руски учащи и английски компании — и двата вида хем хулигани, хем алкохолизирани. Е, рушнячетата може да не са поркани като ингилизите, но компенсират с бройка и наглост. Имаме море на конвейер, море конфекция и ширпотреба. С хотели, всичките способни да поемат целия съветски народ, ако и когато реши да почива на незамръзващо море. Така са го мислели навремето в СИВ явно — че къде другаде да иде мужикът без ушанка в багажа? Балатон не е море, а на Адриатика е било проблемно геополитически през повечето време. Остава само северното Черноморие и най-вече по на юг, на по-топличко — у нас.

За справка че е до политика, а не до география — вижте Гърция и Турция, които са с не чак толкова по-различен от нашия морски климат.

И понеже някои ще кажат че е претъпкано, гаменско и чалга, но поне е достъпно море и това е цената, за да е достъпно и за българите, аз пък ще им кажа че зная много хора, които няма да успеят да дойдат на “достъпното” море. Доста от тях — за поредна година, а някои са и с деца. Та морето ни не е достъпно и изобщо начинът да е достъпно за нас не е да е евтина чалга за големи групи чужденци, оставящи малко пари. Въпросът е да можем ние да си го позволяваме, а не да е евтино за всякаква паплач.

Плажен динозавър

…ще откриеш плажни динозаври.

Та вторият ден е супер. Ние сме вече трети и след две нощи с будене от руски по коридорите през нощта мога да призная, че чакам следващата част от пътешествието. Е, морето като море е утеха и него не чакам да свърши, напротив.

Светко се учи да плува и не излиза от водата. Има и басейн, което за мен е някакво кощунство на море, но влизах и там — след това на вечеря всичко имаше един и същи аромат — на хлор. Не се сещам защо. :-)

Една от игрите на Светко в морето е да върви клекнал на плиткото и да казва, че е подводница. Казва се ем-пи-3 — той си го е измислил, не знам защо не е OGG, а MP3. :-)

Та подводницата всъщност не е за под вода и не иска вълните да й заливат главата, защото била подводница кабриолет. Хитро. Обаче поне е електрическа и не замърсява водата. Електромобилен клуб FTW.

Като споменах electriclub.com — днес ще видя Алекс тук, а другата седмица евентуално Пламен, другаде. Ако има време в Бургас на връщане, ще се обадя и на Тодор. Хубаво ще е да намерим тук къде се пие бира, но по-евтина от наливна Загорка за 4лв като на плажа. С тоя детски лагер в хотела няма къде да пийне човек — и добре че е така, само алкохол липсва на руснаците. Те явно си намират сами, но поне е по-малко.

Иначе си изкарваме супер. Нищо че мрънкам, все пак почивка е, а и на децата много им харесва. Уморяват се много от вълните и от басейна и спят дълбоко, не се будят от данданията. А пък имат всякакви вкусотии, шоколад и сладолед, че и детски филмчета в стаята. Пуснах ги и на едни електронни игри във фоайето и бързо ги убедих, че така не си заслужава и като време за игра, и като пари. Май е добра идея да взема някаква конзола с волани и тем подобни, за да играем вкъщи. По-добре, отколкото да се изкушават така, а конзолата може да се ползва и на събирания на нас, големите.

Миналата година бях решил, че тази ще се качим на ветроход. Бяхме видели Роял Хелена на пристан в Несебър. Е, по-нататък ще е. Пък и сме с бебе сега, няма как. Ох, като си помисля как ще сме скоро с трето дете със собствено мнение и изисквания… но живи и здрави да сме!

Остават дните след втория. Не са много, скоро ще си тръгваме. Пътешествието ще продължи. Ще гледам да не изгоря лошо преди това. М, това какво е, шоколад?…

Слънчев бряг след четвърт век

IMG_20140813_094807-e-web1000

Проход на Републиката

И ние като Робинзон Крузо, за да сме с модата в крак, летуваме на Слънчев бряг. Шегата настрана, изглежда добре и спокойно — не бях идвал тук от малък — можем да си стиснем ръцете за около 25 години — и сега си е бая презастроено, шумът от дискотеките с русначета е на границата на престъпление, но все пак май ще се справим. Дограмата ще ни спаси, а и климатикът работи за нас.

Пътя от центъра на страната до Бургас го взехме през Прохода на Републиката. Другите са с повечко завои за три деца в хечбек, но този пък е досадно дълъг. Така се случи, че спряхме само веднъж, баш навръх, на границата между Болярка и Загорка. Опитах да се впиша във 4sq от кръчмето “Предела”, но се оказа, че окончателно са минали към Swarm, а аз това го деинсталирах. Загубиха един потребител. Преди години, когато геолокацията в мрежата прохождаше, бях силно впечатлен, щях да пиша сайт, още държа домейна, но днес всички проекти ми се струват безсмислени. Освен OpenStreetMap, разбира се, то е голяма работа.

Пак не снимах колата, а и бях взел нови тасове и ги бях сложил — на прохода децата видяха, че единият е паднал някъде. Кой знае къде е отхвърчал — ето затова хората връзват тасовете със свински опашки, не за да не им ги крадат, а за да не летят като фрисбита по пътищата.

Нищо, тъкмо ще взема на старо оригинални ровърски тасове и поне ще пасват, че тия китайчета са едно към гьотере. Лети джанти не са на дневен ред, първо евентуално Рошко ще глътва пари за други модификации.

За морето питате? Че да се върна на думата? Морето е супер, но май следващите ще гледам да са в Гърция, при земите на рода ми от едно време. Чувам също и че из българската Гърция местните горе-долу ни разбират и говорят помежду си стар диалект. Значи вече са се върнали след разселването из островите, а и не се страхуват от международното положение. Все едно, дано можем догодина да сме на юг, вместо на изток, към Кавала вместо към Бургас.

IMG_20140816_104233-web1000

Слънчев бряг

Мисля, че у нас морето е толкова застроено и пригодено за масовия турист, дето идва като огромна маса с масов транспорт, най-вече заради туристическа обвързаност и зависимост от СССР и братските славянски народи. Вярно, клиенти — ама ако бяхме подбирали, можехме да имаме качество и без количеството. Какво пиша аз пък… все едно някой ни е питал.

Казвам, че като за почивка на Слънчев бряг сме супер. Притеснявах се за лоши условия, но всичко е наред, хората са любезни и включената ни храна е и обилна, и доста вкусна.

Светко и Оги най-накрая днес влязоха във водата, предни години беше все рев, страх и само строене на замъци и малко пояси в прибоя. А сега едвам успях да ги убедя да излезем, без сили останах и сега реанимирам с аспирин.

Долу има басейн и разни джаги и подобни. Басейн на морето ми е странно, аз на морето най му харесвам… морето. Но ще видим, аз радлер пропих, та камо ли… Светко фиксира едни билярдни маси и ме врънка да го уча. Аз от толкова години не съм натривал син тебешир, че може да я докарам и дотам той мен да учи, ама и това ще видим.

На мен ми дай безплатен паркинг, прохладна стая, достатъчно храна и възможно по-малко работни неща и мога цяло море с деца да издържа. И да ми хареса. :)

Пътешествието започва. Лична карта и радлер.

В събота успяхме да тръгнем на почивка. Аз съм в отпуск от понеделника, а и без това работя отдалечено, така че важното за работата ми е да имам добра връзка с Интернет и достатъчно време и внимание да си движа задачите. Лека-полека сега връзката ми хем става все по-лоша, докато накрая увисвам с мобилния на минимална скорост, хем успявам все по-рядко да се спасявам на сянка от тичане след детските колела. Време е да призная, че отпуската влиза в пълния си размах и да оставя колегите ми да си починат от мен малко. Вярно си е, че в последните месец-два съм все много изморен – дали покрай Рая и недоспиването, дали просто от стоенето все вкъщи – а когато съм изморен, ставам разсеян и забравям подробностите. Работната дисциплина ме държи да не забравям, че съм ги забравил и да проверявам всичко, но така пък върша всичко с една идея по-бавно. Кафето не помага, най-вече защото попрестанах да го пия.

Виж, разходките помагат. Нямам сили и ентусиазъм да се вдигна до парка, дето е на двеста метра от нас, но пък миналата неделя отидохме с Краси и трите деца до Цари Мали Град. Пътуване море майката, пътуване и връщане вкъщи – защото да се върнеш вкъщи е най-хубаво, но как да се върнеш, ако не си заминал някъде? Рошко се справя добре и от кола за двама с бебе, през кола за двама с дете и бебе, сега стана кола за двама с две деца и бебе. Задните седалки са заети с цяла редичка столчета и кошче за кола. Райка-зайка в средата, малък и голям батко от двете страни. Е, така се плаче, затова сега в голямото пътуване опитваме с мама в средата, гушнала Райчето.

През последните седмици опитах да постегна колата. Минах през 8-ми канал на сервиза на ЕМ Комплект в Павлово, където легендарният в София Найден вдигна ровъра, погледна изгнилите тръби и каза “ти май много внимателно караш, щото ако някой по-висок легнал полицай беше ударил това, щеше да падне на земята” – и удари с длан една от снадките и паднаха средното и задното гърне… Колата от няколко дни беше започнала да гъргори бая, май точно след една бабуна стана. Смени средно, задно гърне и тръба и сега ръмжим по-приглушено. Трябваше да оправя и климатика, дето миналото лято изведнъж даде фира някъде в Лагера – нещо каза “фъссссс” отпред, омасли се радиаторът и друго нямаше, само дето и климатик нямаше. Отидох при най-нахваленият сервиз за климатици, баща и син на ъгъла на Позитано и Троян, зад Нипроруда/НАП – казват, че повечето по-нови сервизи в София са на хора, дето са се учили при тях. Жоро там наду климатика, чу се познатото съскане и ми показа къде е пробит радиаторът. Оказа се, че едно чукване с 20-тина км/ч през онази мразовита зима в началото на 2012г. е изкривило леко гредата под бронята, тя е притиснала радиатора на климатика към охладителния радиатор, търкали са се и този на климатика се е протрил и пробил. Смяна на радиатор и фиксиране на всичко, с гаранцията, че поне една година няма да имам никакви проблеми с климатика. И наистина – друго си е на път с малка кола, пълна с двама възрастни и три деца, ако имаш климатик. И съвсем, съвсем друго си е, ако нямаш. Навремето Арти усещаше веднага, щом спирах климатика и започваше да вие от клетката, а той е котарак все пак, представете си как реагират три деца… без клетки.

Първата дестинация беше Троян. Тук стоим два-три дни, за да се порадва тъща ми на мен и да ми даде да я ядосам малко, тъкмо да ни се зарадва, когато ни види обратно след десетина-петнайсет дни. Шегувам се, всички се радват на децата. И с право – батковците са големи сладури и само бели правят, а Рая се оглежда леко стреснато и дава повод на бабите на площада да цъкат с език “ау, колко е мъничка, ама вие как пътувате с двумесечно бебенце, пу-пу”. След интензивно такова купонясване ожаднявам за радлер и за щастие навсякъде имат от този на Ариана, оригиналната идея за радлер, с лимон. Тъща ми каза, че “лимонадата е поразила бирата”, но аз явно не разбирам от бира и затова ми харесва. Супер е и това, че е с ниско съдържание на алкохол, а лошото е, че не е с ниско съдържание на цена. Плащаш бира, пиеш лимонада – но кой е казал, че светът е идеален?

Като казах за площада в Троян, там е купонът, да знаете. Особено в топлите месеци следобед и привечер централният площад се изпълва с всякакви баби, познати, съученички, тук-там по някой отегчен татко и цяла огромна сюрия дечурлига – някои с колела, други със сладолед, трети с бабите си – и се започва едно общуване и преплетени светски разговори на всякакви теми, ум да ти зайде направо. Никой не се обижда, ако изведнъж се обърнеш и поздравиш друг и започнете съвсем трети разговор, защото и той ще се обърне, за да види какво прави съседката и дали внучката й се е прибрала от море в Гърция. Примерно. Или изведнъж някой ще скокне да съветва нещо детето си, или пък ще отиде до магазина, само за да се върне след това, защото разбира се, че не му се прибира вкъщи – та нали купонът е на площада, не вкъщи. Хора, отраснали в големия град, като моя милост, трудно разбират това. В големия град има малки квартали, площадки и пейки пред входовете, но не е същото. Площадката пред блока е като селски мегдан в сравнение с площада на малкия град. Малкият град е много по-голям в това отношение. И много по-голям е купонът му, който, както ви разправям, е на площада следобед и привечер.

Дойдохме тук със страшно много багаж, защото взех за колата напречни релси за таван и автобокс. Голяма работа е това, ви казвам! 300 литра – вярно малък, но отвътре, казват, бил по-голям. :) Събра почти всичко, нужно за пътуването и в задния багажник остана толкова място, че реших да вземем колелата на децата, леко разглобени. Е, забравихме да вземем телескопа, затова сега ще гледаме луната и звездите през крив макарон… или направо с невъоръжено око. Забравих си и личната карта. Нося си шофьорската книжка, дано това не е проблем при пътуването и при регистрирането в хотели. Иначе засега всичко върви добре. Даже днес ми се счу мяукане като на Арти, но се оказа нахалната котка на съседите. Милият, дали е още някъде тук, дали си е намерил друг дом и затова не се връща?

А ние ще продължим – още ден-два почивка тук и товарим обратно. Засега посоката е изток. Или изток-югоизток. Цяло чудо е, че успях да напиша това, преди бебето да се разреве. Гладна е, но докато чакаме мама, ще се носим на рамо и ще пеем “Тих бял Дунав” и “Ясен месец”. За едни – бунтовни песни, за други – приспивни.

Моята 2013-та накратко

Декември, между Рождество и Нова Година – дни за почивка и разни равносметки. Всеки път е различно и все ми е някак недостатъчно. Почивката, де. Като малък често започвах с боледуването още есента, около рождения ми ден. Сега се мъча да се държа, но бойното поле вкъщи не ми оставя много сили и към Коледа съм с хрема. Този път и децата са компания, кашляме до прималяване на три гласа. А пък казват, че грипната епидемия щяла да дойде към средата на януари… ох…

2013-та беше добра година, с нерви и разочарования, но също и добра. По това време миналата година още ходех в Клаудсигма и тогава не знаех, че ще е така още половин година. Бях в преговори с две-три големи западни фирми и се чудех дали да приема и замина навън – може би това ми помогна да махам с ръка и да не се връзвам излишно на простотиите във фирмата. На други хора им писна и се махнаха по-бързо. А аз все пак търсех и дългосрочен договор с оглед на банкови отношения. Сега, с поглед след време, знам, че не е важно просто да имаш дълъг договор и стаж, а хората, за които работиш, да стават за нещо.

През лятото, вече напуснал, си направихме дълга разходка из България, за която все искам да пиша отделно и дано намеря време. Беше хубаво лято, макар и много изморително в детайлите, особено в някои роднински. Децата за първи път останаха за седмица в Троян с баба си без нас и имахме планове после да останат за още седмица на вилата с нашите, но хреми и пътувания объркаха тоя план. А те не харесаха да са сами, всеки ден са ни чакали и сега ни казват друг път да не правим така. Ние пък, вместо да си починем качествено, да идем на някой концерт, на театър или поне да се наспим хубаво, обикаляхме по задачи. Краси започна психологически стартъп с нейни колеги, но през есента ги остави да продължат сами. Някой ден ще си направи собствен проект и знам, че ще е най-добрата, защото е такава.

Продължаваме да сме под наем в “Яворов” и “Цар Иван Асен II” ми е кварталната уличка, да не повярваш. Бих казал, че е страхотно, като махнем само задръстването с коли на работещите в Полиграфията. Помня този квартал преди няколко години, преди да направят тоя бизнес център с офиси – че то имаше по-малко коли от стария ми квартал, нищо че е до Орлов мост. И сега, като се събират няколко почивни дни (и ако няма мач на Армията или националния), кварталът наполовина се опразва от коли.

А, вдигнахме шум и си запазихме паветата – дали за добро или не, вече не знам. Щеше да е супер, ако си е с павета, но малко по-малко движение, ама нейсе.

Тук е моментът на протестите. Те са голямото събитие за доста хора, поне сред приятелите и познатите. Но да отбележа – не за всички. И аз бях ентусиазиран само съвсем в началото и така и не отидох. Имам проблем с осмислянето на тези протести. Не съм и за Орешарски, нито за БСП, ДПС, Атака и всякаквата там паплач. Но не са ми алтернатива и ГЕРБ и хората на Костов. Много е романтично казването на някои “да свалим тия, пък следващите ако и те се насерат, ще свалим и тях”. Да бе, да, то така става тая работа. Даже хич не вярвам в щабовете на партиите да седят на белот пред телевизора и само да наблюдават развитието на нещата, с лек уплах от мощния глас на народа. Да не кроят плановете, да не дърпат конци и да са едните бели, другите – черни. Няма такава опера.

Иска ми се много да се променят нещата и да продължават да се променят. Но това е вид еволюционна промяна, не революционна – хоп и вече сме “оправени” и всички се събуждат с “морал”. Мерси, викам аз на такова оправяне, мерси, ама не. Продължавам да работя за социалната промяна индивидуално и ежедневно, като си гледам работата и се старая да съм добър човек.

В края на годината съм си същият, само с една годинка поостарял. Светко стана първокласник и открива радостите, предизвикателствата и несгодите на родното училище. Ходиха вече и на две екскурзии, вкъщи опитахме да гледаме Луната с телескоп и отложихме за когато имаме къща с тераса и звездно небе. Ходеше на шах, танци, математика, рисуване, английски… и после му остана само английският. А шах и другите – в домашна среда.

И тази година не започнах електромобилната конверсия на колата, но се возих в електромобили на хора от форума, та все пак е напредък.

За празниците вкъщи имаше подаръци, здрави сме, изключая гриповете, а какво по-важно от това? Имаме и още нови неща за 2014-та, но има време. Започвам нова работа след празниците – и за това ще пиша като навляза.

Поздрави на всички! Да сте здрави и щастливи, пък другите неща все някак се намират.

Честито Рождество! Щастлива нова 2014 година!

Предколедно разчистване

Някои мислят само за пролетните празници като свързани с чистенето, но истината е, че за да е уютно на Коледа, за да го има това весело и спокойно настроение, смесено с мирис на сладка баница, ошав и мандарини, трябва доста да се подреди и разчисти преди това.

Едно предколедно весело настроение ме е обзело… ще взема да звънна един телефон – много мразя да говоря по телефон, пък хората често не разбират и ми се сърдят – и тъкмо докато говоря, ще тръкна от OwnCloud четеца ми блога на Еленко. Хм, умирали били блоговете… мрън-мрън circa еди-кога си. Глупости на търкалета.

Който се тревожи от умирането на блоговете и тенденциите в лайфстайла на контемпорари хипстър маркетинга, явно просто е поставил лаврите си на неподходящо за целта място. Как беше, “момче, не е вход, а изход”. Все едно…

Блоговете щели да се превърнат в място, където да се публикуват личните съдържания и позиции, които са несъвместими с условията на ползване и публичността на големите социални мрежи. Брей, вярно ли… и откога така?

Всъщност чувам за края на блоговете още преди да се появят у нас. А всъщност това, че намираме по-често интересни неща в големите сайтове, отколкото в четеца си не е заради някаква обща обреченост на тия проклети блогове, а чисто и просто защото отделяме прекалено малко време за разчистване на плявата в тоя четец и добавяне на новите интересни ни блогове, които срещаме. Аз поне намирам такива поне веднъж седмично, пък не съм много активен в четенето напоследък. Смятайте.

Мрънкането е повсеместно и заразително – признавам, и аз често мрънкам за неща, които сигурно са непонятни и безинтересни за част от идващите тук. Ама какво да направя – поне се опитвам да престана. И ако пиша рядко и още по-рядко мрънкам, то е защото имам висок праг за простотии и безсмислен селфпръмоушън, circa тудей.

—-

А Коледата е готина и топла. Децата подредиха преди седмица пластмасовата елха и всеки ден са по-нетърпеливи и весели. От два-три дни пък слушат с ей-такива големи уши наострени и даже си оправят стаите, подреждат играчките… Предколедни тревоги. Така де, избори идват, предколедната кампания тече с пълна сила. :)

Белобрадият дядо и новата година ще ни донесат и на нас подаръчета. Миналата седмица ходих до бюрото по труда, за да си прекъсна обезщетението. Остават ми към два месеца, но се надявам да ми е много по-интересно с новата работа. Приключването на стари ангажименти и преподреждането на работния режим и среда станаха част от предколедното ми разчистване също. Е, не успях да си избера лаптоп и този път, но това се проточва вече бая време и имам доста изисквания, така че не е проблем – особено докато старият лаптоп продължава върши работа всеки ден.

Като минус на тази година отбелязвам липсата на снеговалеж. Пълна излагация – тъкмо София е полупразна покрай столичани, пръснали се из родните си места и на човек му се прищява да се разходи из близкия парк. Пък то го няма снегът, дето иначе прикрива грозотиите на разкъртените тротоари, кални алеи, найлончета и бутилки. Мислех да идем към Витоша тия дни, но и там сняг чак по-нагоре, ще е по-трудно. Никой не ни вярва, че с две малки момчета – и то буквално постоянно с тях – е ужасно трудно всичко. Но знаете ли – на мен пък ми омръзна да обяснявам. Щом и най-близките около нас не го разбират, защо се моря? Но ще идем към планината по някое време – какво е Нова година без снежен човек, бой със снежни топки и пързалка?

Весело посрещане на Коледа! Който не празнува – приятни почивни дни!