Tag Archives: sailing

2017-та

Една стара година, за която не ми се пише дълго. Като цяло гадна година, с няколко много готини проблясъка, но тях ние сами си ги направихме, на мускули и с лишения, даже някак напук на всичко. Имаше готини неща, като пренасяне и рождени дни, за тях писах. Но иначе гадна година.

Пак концерти пропуснах, макар много да се навивах да ида, накрая все нещо се случваше и не видях нито Аксепт, нито Хелоуин. И за първи път от дълги години бях в студиото на приятел с китара в ръка и… тотално се отчаях от себе си. Още гледам китарите в ъгъла и не знам кога ще ги взема пак. Въпреки че, както казва пък друг един приятел, свиренето е почти изцяло рутина и няма нищо магично в самото свирене. Важното е да си ентусиаст, както казва пък трети един приятел. Брей, ако не бяха разпръснати тия тримата из градове и държави, да ги бях събрал да правим банда направо…

Освен къщата и всички страхотни часове тук с децата ни, успяхме да обиколим остров Тасос. Приятно ми е, шкипер Ясен. Е, не посмях да съм сам и бяхме с баш шкипер, той се оказа на нашите години и на нашия акъл, та добре стана. Даже сме следвали по едно и също време, даже сме били заедно на спецкурса на Цочо, а и съм сигурен, че имаме общи компании от едно време. Е, не е от философския, но какво да се прави, никой не е съвършен. :)

В началото на годината баща ми влезе в болница за тежка сърдечна операция, от която на практика още не се е възстановил, а и прогнозите са неясни. Годината всъщност беше най-тежка не за мен, а за майка ми. Сигурно е била по-лека за брат ми. Не ми се пише повече.

Честита нова година, добре си ни дошла, добре си ни заварила! Да си опичаш акъла, надежди ти възлагаме!

Една година Линдеас

Малко преди лятната почивка, гледам година назад и докъде съм с Lindeas, пък и по принцип. Описано шеговито, иначе по-сериозно и конкретно за работата ще пиша в Линдеас. Всъщност не е точно една година, а вече година и половина, но да кажем, че е поглед назад към първата година на работенето ми в моя си фирма. Плюс някои планове за бъдещето.

Говорих на две яки и сериозни конференции в България – OpenFest и TuxCon. Беше истинско удоволствие, момичета и момчета! Още по-голям фен съм. А и имаше интерес към моите неща, да не повярваш. :)

на OpenFest 2015:

на TuxCon 2016:

Спрях се да предложа лекция по другата ми специалност, неща за авторско право, философия, познание в Интернет и социални мрежи. Може да опитам тази година, но дали някой ще иска да слуша такива неща…?

Пропуснах ‪‎FOSDEM‬ тази година в последния момент заради грип. Но пък ходих да карам ветроходна яхта в Бяло море! Вече съм яхтен капитан, имам си и книжка за кораб до 40 бруто тона. Страхотно е, детска мечта ми е, откакто четях за клиперите и за корабомоделизъм и търсех по РЕП-овете броеве на “Катера и Яхты”. Тогава си представях, че си построявам сам фолкбот и обикалям света или че съм юнга на “Калиакра”.

Но на нещо по средата като размер, например 30-тина футова килова яхта си е доста по-добре. Искам да заведа и семейството, но няма да е тази година. Нито време, нито пари. Но някой ден…

Nea Klima, о-в Скопелос

Nea Klima, о-в Скопелос

За работата – от нула в началото до около дузина клиенти, от тях двама със сериозен ангажимент – не изглежда много, но си е доста работа. Скоро се надявам да мога да наема хора и да започна да събирам екип, но зависи от толкова много неща, най-вече поръчки и приходи, та ще видим.

Няколко поредни подвига с Калин за уеб интеграция и цялостни решения. Друго си е до теб да е човек, врял и кипял в уеб. Продължаваме с нови проекти, включително наша услуга за уеб конференции, хоствана в Lindeas и интегрирана с други услуги. Тъкмо място за стабилни доработки и връщане на код към Jitsi. Ако някой иска сайт с някаква сложна интеграция с видеоконференции, сега е моментът, докато не е дошла есента след ваканциите и не сме се зарили в работа. ;)

Нещата, с които изоставам засега:

1) свободно време – колкото и да се фукаме иначе, не можем без него)

2) пакетиране на ‪JitsiMeet‬ за ‪‎Fedora‬ и ‪CentOS‬ – вече два клиента с такива инсталации, но не съм си доволен от пакетите, особено в частта с изключенията за SELinux, така че имам още работа, преди да са достатъчно добри (и неопасни, работещи), за да ги публикувам

3) работа по ElectriClub, включително наскоро назря една идея за конференция на тема електромобилност – няма да съм сам, но има доста работа, включително и по сайта. Блогът върви добре, но хората във форума като че ли позагубиха интерес.

3а) искам и да конвертирам Рошко на ток, защото вече си има заместник (децата го кръстиха Дракончо, не ме питайте защо). Миниван за цялото семейство е по-добре от хечбека, но тъкмо Ровъра може да го конвертирам и да карам децата на училище с него, вместо да замърсявам с вана или да спонсорирам корумпираната община с нередовните рейсове сутрин. Но за електромобилна конверсия трябват 1) пари, 2) гараж и 3) ясна процедура в българските институции, а от тия трите неща дори и да намеря първите две, третото е сякаш обречено… Контрастът с например Щатите и как там си правиш и узаконяваш модификации по колата е от земята до небето.

4) за които не знаят, аз съм PhD ABD (All But Dissertation) и мисля, че тази година е последната ми, преди да загубя права – това значи, че трябва да реша дали да предложа нов текст на секцията ми в БАН. Имам почти готов дисертационен текст, който се нуждае от доработки, за да го представя пак. Преди две години ме върнаха с някои леки забележки. Работата не е много, тезата ми е развита и си мисля, че би имала приноси, но трябва да намеря време да я дооправя и да я дам на научния ми ръководител проф. д.ф.н. Веселин Петров да я прецени.

Дванадесет години по-късно

Този блог е вече на 12 години, догодина става тийнейджър… ако беше човек, де. Ако беше, щях да се грижа повече за него, а сега съм го позабутал в ъгъла в очакване на по-добри времена, с повече свободно време и си повтарям, че е временно. Но дори и в последните две-три години да не пиша колкото преди, дванайсет години за личен сайт си е доста.

Изминаха едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет такива писания. И пак моят си блог е моето място, което отварям често, нищо че напоследък не успявам да пиша често. И пак си пожелавам през следващата му година да го отварям по-често за писане. То така започна, заради писането и писането помагаше. Днес не пречи, напротив, просто аз нямам сили, защото се тревожа за други неща. Не трябва да се тревожа, животът е хубав, а и както друг път на тази годишнина, наближава пролет.

През тази изминала година се случиха доста неща. Дъщеря ни Рая расте и дивее, тича навсякъде и командва всички. Вече лека-полека започват да сформират бойна група заедно със Светли и Оги, кой знае какви бели ни чакат в бъдеще. Все още не говори, но разбира всичко и е голяма актриса. Общува си съвсем пълноценно с възгласи, гримаси, накланяния на глава “не ми ли вярваш, нали ти казвам, че дистанционното е под чинията” и сочения с пръст “този батко да иде там, онзи там, а ти можеш да продължиш да ми даваш спагети”. Искам да я снимам повече, преди да е проговорила, но е скрила някъде последната празна miniDV касетка и го караме на телефонни клипове. А пък телефоните са нейната специалност – всички трябва да й бъдат дадени, за да натиска и размества неща вътре из екрана и от време на време да си ги слага на ухото “ало, кой звъни”. Другата любимост са компютрите – най-важната помощ за тати е да идем до него край бюрото, да го накараме да ни гушне, за да сме по-близо до компютърните неща и да му избутаме ръцете “ти ме остави сега, и аз мога да мърдам мишката и да цъкам, виж колко хубаво ми се получава и с клавиатурата”. Ако не ни слушат, веднага се разсърдваме и отчаяно опираме глава на някоя стена, хълцайки в отчаян плач – винаги действа и винаги веднага пак ни слушат.

Все си спомням лятото, когато съм уморен в тоя студ сега – не беше кой знае какъв круиз, но като за нас беше супер. Ходихме с колата (да, Рошко, същият стар Ровър) до “Журналист” в Златните, онзи същия хотел в Слънчев и “Замъка” в Пампорово. Ако можеше да комбинираме повечето от нещата в първия (без плажа), плажа във втория и планината и квартирата в третия, щеше да е върхът. Но и така си беше добре. На първото море Рая започна да щъпурка постоянно, водена от пръстче на приведен родител край нея, но това е подробност. Може би за първи път с деца на море ни е толкова спокойно, уредено и почти свободно – можеш да кажеш на детето “иди до стаята, аз ще те чакам тук” и вместо да ходиш навсякъде с децата, просто да си останеш още малко на пейката с чаша в ръка, докато то се върне с взетите плажни неща. Учихме ги да плуват в басейна и се разхождахме в дървесната градина наоколо, обсъждайки ботаниката.

На Слънчев пък само плажът си е класика, иначе пак е ужасна гмеж. Но пък ги учехме да плуват в морето. Светко имаше взета маска с шнорхел. “Ау, има много раци по дъното, бързи и опасни!” Там е един от плажовете, където се уморяваш, докато стигнеш нормална дълбочина и после се уморяваш, докато излизаш. В Ахтопол също е така. Готино, само да нямаше толкова много истеричен народ наоколо. Последния ден пък аз след плуване по-навътре, когато се връщах към претъпкания бряг, “хванах” с крака си една изгубена детска маска – и така и Оги имаше вече оборудване, непредвидено.

Пампорово мина под знака на разходки, паления на камината вечер (защото така ни харесва и защото децата се влюбиха в нея, не за отопление) и тестове на квадрокоптера в близките полянки в посока вр. Снежанка. Този път не се обадих на никого по пътя и там, защото бях много зает с почиване със семейството. Бележка: за следващото пътуване да взема повече батерийки, че тези резервните, които дойдоха от китайския сайт, са хем друг размер и трябваше да ги закрепяме с ластик отвън, хем сдадоха багажа и след няколко заряда се издуха.

Най-важното в тия пътувания и това, което най-много ги прави “почивки” за нас е, че храната е готова и ни чака да я изядем, разнообразна е и децата могат да избират, а не да се цупят и накрая никой не ни кара да мием чинии и да пазаруваме за утре.

Много наши приятели не го разбират това и като им разказвахме, кимаха с глава “е, да, ама то ви е било пренаселено, виж друго щеше да е, ако бяхте на еди-кое си диво място, където нямате никакви градски удобства и си готвите сами, ама с истински свежи продукти и, хм, така е по-добре”. Не, не е по-добре. По-добре е, ако нямате деца. Или ако нямате три деца. Или евентуално имате три, но са някакви нетипично кротки деца, които не ви се качват на главата, а си умират да помагат с чиниите и подреждането. Или може би сте на успокоителни – нищо лошо, даже май е добре идея.

Това ми напомня на нещо, което беше минало през социалните мрежи по-рано миналата година – колко било много по-полезно да се мият чиниите на ръка, защото така оставала част от мазнината и това помагало да се развива имунитетът. И затова не било полезно да се ползват миялни машини, а трябвало да се радват хората, когато имали възможност да мият на ръка. Мдааа, и един мармот го завива в станиол… докато ние се затрупваме с мръсни чинии и миенето им за 5 човека вкъщи си е предизвикателство, което организираме и разпределяме, някои ме убеждават колко лоши били миялните! Аз искам миялна не за да си унищожавам имунитета, а защото искам да мие чиниите – и без това в казармата съм мил предостатъчно.

Конкретно тук проблемът е, че сме под наем и на практика няма място за миялна машина. А цялостна реорганизация на кухнята нито имам сили, нито желание, нито пък излишни средства, за да я започна. Но всичко това и да го обяснявам на хората, които четат само “био” и “диви” сайтове, няма да ме разберат. Хипстърска му работа… това не мина ли демоде вече?…

Най-голямата промяна при мен от предната година е, че напуснах работа и започнах своя фирма. Беше много трудно решение, всъщност продължава да е трудно всеки месец, с всякакви предизвикателства, но засега успявам да се справям някак. Имам много идеи и проекти за тази година, дано поне с някои от тях успея.

Говорих за първи път на OpenFest, след като години наред се чудех дали да не се обадя за лекция, сега решението да разкажа за това, над което работя, дойде естествено. Конференцията беше супер, видях много хора от предишните линукски времена – повечето за много кратко, но пак си беше супер да видиш познати физиономии и да си се усмихнете “а ти как си, ами горе-долу”. Трябва повече да се виждам с тия хора, това е една от чергите ми все пак. Другата, тази от студентството вече съвсем се е прокъсала, трябва да се обадя и на тях. Всъщност част от състудентите ми се занимават именно с ИТ, така че има и допирни точки. А на лекцията ми за видеоконференциите трябва да има запис, но май още не е качен – ще пиша отделно, като се появи. Мисля, че се справих горе-долу добре… като за първи път говорене пред публика – след академичните времена не съм говорил пред публика, а пък за ИТ досега изобщо не бях. Сбърках на едно-две места, например нарекох Apache лиценза “апачи пъблик лиценз”, а то такъв няма… Срам за човек, който е писал дипломна работа за свободните софтуерни лицензи!… Явно съм го объркал в бързината с APL, което си е съвсем друго нещо. Но надявам се да е простено, като за първи път.

Предизвикателствата за новата година ще са да издържа до лятото и до почивката, която надявам се да успеем да си направим. Искам да съм някъде и да не водя кореспонденция с клиенти и евентуални клиенти – но сигурно няма как да стане, така че поне морето и планината трябва да компенсират и заредят.

За малко да забравя, а то е важно – през 2015г. най-накрая си взех капитанско свидетелство. Вече съм “водач на кораб до 40 бруто тона”, но вие може да ми викате “шкипер” или “капитане” :)

Историята е много дълга и назад стига до началните класове, когато четях всякакви морски книжки, гледах чертежи на клипери и ходех на корабомоделизъм. Веднъж минах покрай една обява за набиране на екипаж на “Калиакра”, летен лагер за момчета. Е, не отидох, но мечтата си остана. Сега, четвърт век и повече и един куп книги за ветроходство по-късно съм официално готов да започна да трупам опит.

Трябват ми поне едно-две обучителни плавания по море, после малки яхти има доста и то на доста ниски цени. Макар че там като се започне, няма евтино, все си е някакъв разход. Жалко, че хем имаме голяма морска граница – до неотдавна сме имали и на Бяло море – хем не сме точно морска нация. В Холандия или Англия да имаш лодка е почти ежедневна подробност и даже малките не ги регистрират, а тук е огромно бюрократично бреме. Там из големите марини редовно има “безплатни яхти” – някоя изоставена само заема място, няма кой да й плаща таксите и собственикът на марината казва “ако дойдеш да я вземеш и махнеш, за да мога да давам под наем мястото й, ти я давам без пари”. Или пък за няколкостотин пари, ако е някаква по-запазена или има интерес. А тук не само че няма лодки, не само че се смята за някакъв неземен лукс, ами и няма достатъчно пристанища. Има само няколко, има и някои стари, които са затлачени, изобщо безхаберие. После защо гърците били толкова напред с туризма – ами защото си правят сметката и се грижат за хората, които ще оставят някой лев. А не като у нас – дай да откраднем, пък след мен потоп.

Затова толкова много нашенци си държат яхтите в Гърция. Тук като казвам яхта говоря за девет-десет метра ветроходна лодка, не за някаква триетажна луксозна моторница на милионер – каквато е масово представата на хората, като чуят за яхти. Но пък Черно море си е истинско море, с истински вълни. Абе където и да е, само да може да се плава. А тук го смятат всички за екзотика. Ще видим, добре е децата да поплават, докато са малки, но пък трябва и да се изкарат пари.

Ех, аз като не пиша, не пиша, а пък… Да завърша с нещо готино – и двете ни момчета се занимават с музика, Оги в музикалното с виолончело, а Светко с мен с китара. Краси си припомня пианото на една детска йоника. И тези дни Оги ми каза “не се притеснявай, да знаеш, че ти пак можеш да си направиш рок група – ще е с нас и пак ще се казва Лунните вълци, но ще е с китари, пиано и чело”. Трябва някой ден да питам другите от старата група. Или по-добре, трябва да се видим някъде заедно – е, без Милен, който вече не е сред нас. Гери е по морето и не съм я виждал от сватбата им, Сашо все пътува по чужбина, а Дикс когато го срещам по детски рождени дни не говори за група. Нищо, приятели, наздраве!

За истинските и неистинските линукс-ползващи

Никога не е късно човек да се направи на идиот и да загуби цял ден, без да броим нервите, тръшканията и тюхканията, и то само заради “минута невнимание”. Снощи си омазах компютъра. А в Троян нито зная откъде и от кого да взема дикове за зареждане, нито изобщо познавам някого, който да ползва GNU/Linux. То и иначе не че познавам много народ, де. С две думи — голяма каша беше.

Не зная как се прецаква инсталация на Уиндоз, то там май нещата от само себе си се “нагласят” при по-продължителна употреба. Но при линукс-системата е много лесно. Най-вече лесно е не за друго, а защото става по безумни, абсурдни начини. Всички опасни неща хората са ги обезопасили, има какви ли не неща, които възстановяват данни, питат за потвърждение, не позволяват при конфликт на правата — изобщо дуракоустойчивост.

Но, както всеки, имал нещо общо с администриране знае, пред истинския дурак няма нищо устойчиво. Особено ако е с root-акаунт в ръцете. Най-лесното и в същото време най-невероятното нещо е човек да си “отреже клона”. Както направих аз, като дадох reboot на система, която в дадения момент не можеше да се рестартира.

Та първото правило, за пореден път, е да внимавам с root. Независимо от обстоятелствата. Все едно работиш с ток бе, когато е най-сигурно, тогава е най-опасно. Защото тогава не внимаваш. Не съм от хората, които работят под root, ползвам го само когато реша и само за отделни конкретни неща. Лошото на такава система е, че така ми се притъпява вниманието. Второто правило е да не ползвам su и sudo, когато съм наистина, ама много уморен. Или поне да не го ползвам за разни екзотики. И особено важно — да не го ползвам, когато съм на 150 километра от чантичката си с дискове и нямам откъде да взема boot-диск.

—-

Снощи бях твърде уморен, за да работя (нещо взе да ми се случва често тия дни май) и затова си седя аз и си ровичкам разни неща. По едно време решавам ей-така, между другото, да размествам разни дялове, да преоразмерявам LVM-томове и да сменям файлови системи. Не ме питайте за какво ми е било. Истинският въпрос е с кой точно акъл премествам /boot на друго физическо място, после се занимавам с други подобни ненужности, чета по някое време прясната извадка от rss-четеца и накрая рестартирам.

GRUB Error 15 още в началото на зареждането на Grub. Честито! IBM ThinkPad T42 за нула време стана парче ненужно желязо. Евала на айбиемци за железните им кутии, така кютукът наистина може да става за трошене на орехи.

—-

От сутринта се чудех какво да направя. Като резервен вариант оставих да се обаждам на хора тук, вярвам че все някак щях да достигна до диск. След като се наядосвах, излязох да търся — логично първият ми избор беше интернет-доставчикът ми. City Net.

Отивам аз в магазина на “Сити нет” в Троян, до реката на пешеходната улица при площада, и викам “така и така, аз съм ваш клиент и понеже си повредих операционната система, дали можете да ми помогнете?”. Човекът ме гледа с леко учудване и аз продължавам, че ми трябва чисто и просто инстаалционен или жив диск с някоя линукс-дистрибуция, няма значение каква точно. Ако нямат, ще се радвам да ми изтегли и да ми запише. Тъй де, нали са ISP, все ще имат трафик…

Човекът се чуди за миг и после пуска усмиква до уши “ами идете при момчетата в офиса, те там ще ви помогнат”. “Къде беше? А, над тото-то ли, дето имате реклама там?” “Да, там — даже може да ви инсталират каквото пожелаете”. Само това ми трябва — момче от лан-ка да ми пипа служебния компютър. Не че бих си дал личния, де.

Отивам аз в “офиса” “над тотото”, катеря третия етаж по едни тесни вити дървени стълби, дето само им трябва лек трус и са не на земята, ами направо под нея. Отварям — една мацка и отзад в стаичка трима пича. Давам по каналния ред — добър ден, така и така, имам проблем с компютъра, с кого мога да говоря? Посочи ми кое точно момче, отивам аз при него и здравейте-здравейте.

Аз казвам, че не мога да си ползвам машината, защото съм си повредил операционната система. И ще се радвам много, ако ми дадат за две минути някакъв инсталационен или лайв диск, за да си я оправя. “О, хм, ами не, ние нямаме такива неща, лайв нямаме тука, не”. Добре, а ще могат ли тогава да ми запишат някоя дистрибуция, без значение, каквато имат, или зареждащ диск примерно? “Не, нямаме, не може”.

Въх, дгое, ами сега? Подхвърлям им, че на мен ми трябва съвсем за малко, само да си оправя компютъра, че да мога да им ползвам услугата после. “А, не, не записваме нищо ние, (пауза и цъкане из някакъв жиесем встрани) забранено ни е да правим такива неща”.

Не съм ги тормозил много — целият разговор продължи десетина секунди и хич не съм настоявал. Много, много добре ми е познато това отношение и тоя поглед “абе я ни остави на мира, ние тука админите толкова работа имаме”. Нека се правят на BOFH — то ако не сега, за кога да им е. Знам, че сигурно и не разбират много от ИТ, знам, че сигурно и заплатите не са им много за казване, сигурно и шефът им е някое дърво и изобщо сигурно са много притеснени от глобалното затопляне и от протестите на млекопроизводителите. Та само аз ли съм им на главата.

Ама така не се прави. И аз съм бил админ и макар да не продължих и да не си развих тази кариера, никога не съм гонил юзър така. Най-малкото не могат изобщо да са сигурни, че човекът пред тях не знае повече за работата им, отколкото самите те. Разбирам прекрасно какво е да дойде потребител точно в най-натовареното ти време и да иска от теб глупости, които се предполага, че трябва да може сам да свърши. Още повече ако се държи надменно и нагло и изисква от теб да му помогнеш, защото си все пак поддържащ персонал, а той е от управляващия. Примерно.

Но за нещо толкова лесно и в същото време толкова помагащо на човека, като това да дам софтуер или да дам кратък съвет как да си реши проблема или поне къде да погледне и къде да чете — е за това е тъпо да се прави въпрос даже. Не помня колко пъти съм записвал линукс-дистрибуции, когато ми поискат, даже ако бързам и имам под ръка в бюрото, направо съм давал записани мои дискове.

Тъпанари.

—-

Обиколих центъра с блуждаещ поглед, обмисляйки какво да правя. Леко поизоставам с планчето си за работните задачи, но ако имам работещ компютър, ще мога да си го наваксам. Без компютър — естествено не.

Преди години знаех един интернет-клуб в града, но хем отдавна не съм идвал, хем съм ходил там само веднъж навремето, хем пък и те нали напоследък интернет-клубовете вече са “демоде” и масово ги закриват.

На прибиране минавам покрай едно магазинче за хардуер. Отпред често стои кола на “Вали Компютърс”. Влизам аз, вътре трима човека нещо работят и един си почива, чете нещо и похапва бисквитки. Всичките — някъде приблизително на моя възраст момчета. За разлика от ония в “офиса” на City Net, дето си бяха нагли пубери.

Казвам им какъв е проблемът и че съм решил да вляза, понеже все пак са компютърна фирма и може евентуално да помогнат. Човекът, с когото говорих се зачуди, каза че те нямали и се заговорихме къде наблизо може да намеря. Казах им как са ми отговорили в “Сити Нет” и те всички изсумтяха с леко възмущение.

Момчето, което почиваше се замисли и ме пита “Ама на вас ви трябва Линукс, така ли?” Да, казвам. “Ами няма проблем, сега ще ви запишем, щом е Линукс”. “Убунту става ли — идеално, казвам, става!” За нула време взе матрица, намери файла в компютрите, даже тръгна да проверява дали е последната версия, пък аз го спрях, викам му “Няма да точите нищо, каквото има — това.”

Поразговорхме се какъв е проблемът, каква дистрибуция ползвам аз, той веднага каза, че то Убунту-то е на практика Дебиан. Знам, викам, пък и на мен ми трябва само за буут-диск да си оправя дяловете. Използвах случая да ги питам дали имат платка за Firewire, че ми трябва. Показаха ми веднага, обаче викат “по-добре провери дали ще тръгне с линукс-а, да не ти а продадем, пък да не ти върши рабта”.

Не знам как повече да обяснявм, че бях очарован от обслужването и най-вече от колегиалното отношение и помощта. Бас ловя, че тия хора знаят повече за системи и мрежи, отколкото ония BOFH-та в лан-ката. При това — забележете — това не им е работа, те продават хардуер! Обаче си теглят дистрота, записват си ги, разучават си коя каква е, в крак са с новините от бранша и най-вече всичкото това не им пречи да намерят общо три-четири минути да помогнат на някого. Който даже не им е точно клиент — защото и firewre-платка не си взех днес. Не че нямаше да ми я продадат, но предпочетоха да ми напомнят да поровя в мрежата дали е съвместима и чак след това, когато намеря за удобно, да отскоча — те са там и платката е там. :)

Накрая ми каза “35 стотинки за диска само”. Аз дадох дребните си пари в момента — два лева — и благодарих много, защото много са ми помогнали. Искаха да ми връщат ресто, момчето, което записа диска ми казва “ама не, как така, те Убунту не ги продават, ние ли пари да взимаме, не няма нужда”. Но аз настоях — знам че това хич не са много пари за почерпка, но пък толкова имах. Тръгнах си доволен, пък те ако могат да пият по едно кафе от мен ще ми е приятно.

—-

Убунту-то свърши работа и сега пиша от моя си възстановен Дебиан. Трябва да си запиша нещо мъничко, че Убунту е супер тежко за такива неща, дискът щеше да се запали от въртене, а и много време отне. Преди си носех DamnSmallLinux за такива цели, нещо такова ще трябва пак да си направя.

Забавих се, защото трябваха няколко рестарта за да се сетя как точно да оправя кашата. А един рестарт с това тежко лайв-CD е бая време. След доста лутане и чудене, накрая се оказа, че правилният път е първо да си заредя модулите, с които device-mapper да може да активира томовете в LVM групата ми.

 
# lsmod | grep dm
(нищо)
# modprobe dm-crypt aes_generic aes-i586
(вече са там и LVM работи ок)
# vi /etc/apt/sources.list
(Трябват ми две неща, едното е lvm2, а другото е mc. Не знам защо, наистина не знам, но в много “графични” дистрота упорито отказват да слагат Midnight Comander по подразбиране. Снобари. Та в Убунту тия неща са в допълнителното хранилище, затова включвам universe)
# apt-get update
# apt-get install lvm2 mc
# lvm
lvm> vgchange –ignorelockingfailure -P -ay

Първата опция е леко “връзване на гащите”, втората има смисъла на “–partial” и ще зареди и само частично достъпните групи. Понеже се сетих, че моята е разпръсната на два дяла. Третата опция задава да се активират всички открити томове. И вече се появяват записи за устройствата в /dev в поддиректория с името на групата томове. При мен — в /dev/rainmaker/.

Следва монтиране на всеки нужен том:

# mount /dev/<volume_group>/<volume> /mount/point

И вече на спокойствие в mc прехвърляне, оправяне, редактиране и нагласяне на файловете. Ако нещо може да не е наред с GRUB, най-добре е направо да се влезе в повредената система с

# chroot /mount/point/of/root/volume

и да се преинсталира grub. При мен нямаше нужда, макар доста неща да се бяха омазали по другите дялове. За щастие си намерих всичко, оправих си го и при последния рестарт внимателно извадих CD-то от лаптопа и го прибрах на сигурно.

Едно Убунту спаси Дебиан Сид, изпаднал в нужда на много километри от дома. :) А, и наздраве на момчетата от Вали в Троян!

Разхвърляно 07

Как да не е разхвърляно — дълго пред-рожденно смъцъфърцване и съвсем мъничък, но приятен импровизиран празник с няколко приятеля, дошли на гости за час-два след работа. Преди десетина дни пък започнах да пиша текстове срещу заплащане, в това поне нали би трябвало да съм добър, нали съм учил все неща, свързани с разбирането и изработването на текст. Малко след това получих и първите си парички от това. Засега съвсем мъничко на брой в сравнение с нормалното щатно офисно заплащане, но в крайна сметка всичко опира до постоянство, интерес и развитие. Един вид първи ми подарък за рождения ден, който сам си направих. Да вляза в ритъм още малко и може да пиша и другаде. Да се надяваме, и в моите сайтове.

Празнувания

На рожден ден дойдоха Мила с малка Дени и Дени и Андрей. Не очаквах, всъщност не, очаквах и това беше проблемът. Цял ден се тормозих и се притеснявах, че ще има купон, макар и малък. Не можах да се отпусна, а мразя така. Все пак когато дойдоха едни весели и се разприказвахме за наши си глупости, веднага ми стана приятно. Следващия ден пък скитах из кръчмите с Иван и Павел, за това сега хич не ми се припомня даже. Исках да ида на BarCamp-а, организиран от Богомил и да пия една бира с други като мен изкушени от новия днешен уеб, но не успях да стигна. Не че съм се прибрал, то пиенето с Павката е олимпийска дисциплина — въпрос на чест и изтощително. Сърдит съм, че трябваше да остана, не ми харесва и не бяха такива чак сбирките ни като студенти — но какво пък, рожден ден ми е, приблизително веднъж в годината е. Обадиха ми се приятели, докато съм бил навън е дошъл и Сашо. Много исках да видя нашия дръмър, пък и той чака в близките дни дете, а не съм го виждал от зимата май. И семейството на брат ми дойде, но на следващия ден, когато си бях вкъщи и беше много весело. Малките за първи път видяха Светли и го гушкаха постоянно и двамата. Той ги гледаше леко учуден и с безмерен интерес, но на моменти му писваше и… пискваше :)

SCO и Microsoft

Две хубави новини — SCO фалират, а Microsoft ги ощипа европата с половин милиард в зелено. Накратко, след няколкогодишно увъртане и от двете страни, най-накрая европейските съдии са решили, че M$ провеждат нечестно конкурентната си политика. Преди по едно време беше проблемът в интегрирането на уеб-четец към операционната система, сега пък е нещо с програмата им за филми. Или там какъвто боклукец е “медиа плеярът”. Не ползвам такива неща и не ща да зная. Не ми е интересно и самото решение — то бива, бива ама толкова време да се бавят и да оставят явен монополист да си разиграва коня… Нещо повече, това сега е поредното вдигане на медиен шум около Майкрософт. И кой печели от него? Хайде да познаем! Всички журналисти се надпреварват да казват, че “тях Майкрософт бълха ги ухапала” и че официалните годишни приходи на фирмата били почти 50 млрд. долара. Милиарда, годишно! Четири години ги чакаха, и накрая ги глобиха с половин милиард. И половината новини са за това. Е, честито! Както каза Николай Манчев тия дни, това си е начинът да си купиш монопол.

А SCO са вече не смешни, а направо жалки. Преди уикенда адвокатите им казаха, че ще “се възползват от процедурата” за обявяване на банкрупт. Днес пък стана ясно, че вече наемали счетоводители на час, понеже през уикенда половината им счетоводен персонал бил или напуснал, или уволнен поради недостиг на средства. Двама от напусналите счетоводители били известни в бранша и със стаж в SCO над десет години. И всичко това само за да се оформят документите за фалита. Който не знае кои са SCO, да провери. Много показателен пример. Тогава Novell им посочи среден пръст и заслужено ги изрита настрани. Днес същите Новел правят малки смели глупости, ще видим докъде ще стигнат. Най-прясната е увъртането им около подкрепата за бързата процедура по приемане на измисления офисен стандарт на Майкрософт OOXML. С подкрепата си за OOXML още от миналата година Novell “издърпа” силово от другата страна няколко дистрибуции на GNU/Linux, като TurboLinux, Xandros, своята си SuSE и най-показно Linspire. Сключи и сделки за патентни споразумения с Microsoft. Упорства да направи лошо впечатление и с подкрепата на Mono, при която се набляга не на това, че се пише по-лесно на него, а че приложенията са преносими платформено. Последната “междуплатформена” заигравка на Novell се нарича Moonlight. Но тя е съвсем нова инициатива.

Аз лично чакам кой ще е следващият в редичката на Microsoft и SCO. Малко ми е неприятно, че Мигел де Икаса е все в центъра на стратегиите на Новел откъм техничарската им страна. Напоследък друга фигура ме интригува все повече — Марк Шатълуърт на Ubuntu. Ще пиша отделно за него.

Велосипедът

Колелото ми стои почти цяло лято прибрано в коридора. Последно излизах с него преди няколко месеца, и то инцидентно. Работенето вкъщи на свободна практика има и негативите си — преди ходех на работа с велосипед, а сега като излизам рядко и то за срещи с приятели, колелото все е неудобно. Няма паркинги за колела, не мога да си го оставя пред заведението и да не се тревожа кой и кога ще го открадне или повреди. Автомобилите са навсякъде, но в часовете за ходене на работа са някак по-малко, тоест всичките са в движение и човек може да кара покрай бордюра или върху тротоара. А когато аз излизам сега, след работното време на приятелите ми, всичко е фрашкано с паркирани автомобили. Не зная кой ще е следващият кмет на София, а и не ме интересува, нито ще гласувам. Но и да не гласувам, и да не ме интересуват полит-игрите им, все пак имам интереси и изисквания към града. Не е приемливо да има толкова много автомобили из улиците и тротоарите. Не ми е работа да решавам как да оправят проблема, но трябва да го оправят. Заплата получават, да им се не види и търтеите…