Monthly Archives: June 2006

Как да се чуват гласовете ни

Българската блогсфера за сравнително кратко време се разви много и продължава да открива нови потенциали в себе си. Вече имаме няколко принципно различни нагласи на блогерите, което си е нормално. Има хора, които пишат изцяло и само лични неща, други пишат само по конкретни теми, трети опитват да правят директна публицистика по вълнуващи ги проблеми. Това е нещо в реда на нещата и особено за блогерите със “стаж” над година и половина – две става по-изчистено като разбиране и отношение към собствения блог. Това са все хубави неща, но напоследък се вижда още една, също хубава и нова за българските блогове тенденция – появяват се нови или се трансформират утвърдили се вече сайтове, които опитват да смесват всичко това – да пишат както лично, за да запазят “първото лице” на блог-нагласата, така и да действат на ниво пряка медийност, да пишат публицистика. Това проличава с бурното ангажиране на много блогери с различни кампании – само някои примери са кампанията в защита на bezmonitor.com, тази за освобождаването на Николай Баровски, кампаниите срещу софтуерните патенти, в защита на местността Иракли

Това е хубаво, защото освен пряка ефективност като медии, достигащи до читателя без дългото заобикаляне на най-различни външни интереси, характерно за конвенционалните медии, така блоговете показват и откритост един към друг. Хората започнаха да не отказват, а напротив, да предлагат свързване. Отмина времето, когато тези страници прохождаха, малко хора имаха блогове и беше нормално да се проверява кой те е добавил, за да го добавиш и ти. Днес, в дните, когато по-важно е какво пишеш, дали е ценно за теб и (в някои случаи) за читателите ти, по-важно е да се свързва самата блогсфера, отколкото да имаш отстрани списък само с “твои хора”. Отварянето и неотказването на свързаност в блоговете е най-добрият технически резултат от развитието им през последната година – година и нещо.

Още по-ново и по-обединяващо иначе уникалните, различни блогове е появата на концептуални блогове и блогове на кампании. Такива са блоговете за защита на Иракли и за протест срещу атаката към bezmonitor.com. Българските блогове и самите блогери вече имат ресурса да създават новини, които да касаят цяла общност. Новини, които могат дори да излизат извън редовната им аудитория и да стават даже тема на обсъждания в конвенционални медии. Да си припомним телевизионните предавания, които се занимаваха с темата за силовото застрояване на Иракли, целящо да се направи невъзможно разширяването на защитената местност там. В началото призивът за защита на Иракли се появи само в отделни реплики в музикални класации и младежки предавания. След това имаше дискусии в публицистични предавания, а наскоро темата се завъртя и в предаване за медийни гафове. Макар и трудно, проблемът за Иракли “проби” в тези медии. Но всичко това стана, защото дълго време в Интернет ангажираните с темата хора обсъждаха проблема, разсъждаваха върху причините, интересите и евентуалните резултати, започнаха да пишат освен във форуми, и в блоговете си, започнаха да разпространяват новините от кампанийния блог сред приятелите си и да отразяват всяко “раздвижване” в своите си блогове по един или друг начин. И лека-полека се стигна дотам, че дори и маститите телевизии не можаха да си затворят очите, че това е новина. Особено след като кампанията включи позиции на известни личности.

Кампанийният блог protest.bloghub.org засега не успява да разтърси дотолкова медиите, че да направи пробив там, но пък и това е обяснимо – кампанията срещу “Труд” е не по-малко обоснована и мащабна, просто причината е, че в проблема с издателството са намесени много по-дълготрайни интереси. Може би. Важното е, че такъв блог съществува и това е поредната проява на тази еволюция на блоговете, за която говоря.

Следващата стъпка ще е подобряване и увеличаване на английското съдържание. И сега някои хора превеждат части от блоговете си (или част от статиите, или статиите частично:), но основното съдържание си остава на български. Нормално е “навън” да се чуе гласът на една кампания, например, едва когато се появят една-две статии, които да са на английски. Случвало ви се е да търсите нещо в търсачка и повечето резултати да са със йероглифи, например от страници на японски. Често се случва точно най-добрите съвпадения на търсенето ви да са с йероглифи. Вашите ключови думи, разпръснати в текста, в който явно става дума точно за това, което ви интересува, но останалите думи – на неразбираем за вас език. Неприятно усещане… Същото изпитват сигурно англоговорящите, които не четат български, когато търсят нещо и съвпаденията са все блогове на български. Аз имам доста такива посещения от търсачки тук. И си личи, че човекът явно е търсел нещо на английски, а може би и на японски (например), но за негов лош късмет попада на страница на български. Разпознава кирилицата и си казва “о, жалко – още един руски сайт, който не ми върши работа” и продължава да търси.

Аз отдавна имам идея за двуезичен блог, в който да има пълно дублиране поне на публицистичните статии. Личните може и да не са толкова важни, но ефективността на въпросните блогерски кампании зависи от това дали може дискусията “да се изведе” навън, сред блоговете и новинарските страници на английски. А всяка проблемна публицистика, ако остане остро проблемна, рано или късно провокира кампании. Пример за ефекта от английско съдържание е бързата реакция на BoingBoing по въпроса с “Труд”protest.bloghub.org и Антония писаха на английски за проблема и веднага имаше реакция с публикация в BoingBoing.

Когато нашите медии са глухи за гласовете ни, трябва да можем да дадем достатъчно бързо и достатъчно много съдържание на английски, за да могат блог-медиите на английски да предадат новината. Така де, “трябва” тук се отнася за мен лично – това е бележка за мен да започна да пиша и на английски, а не само да се успокоявам, че съм подготвил преведен вариант на сайта си.

Така гласовете ни ще се чуват. Ще ги чуват конвенционалните медии – никой не може да мълчи невинно при условие, че в Интернет всички знаят. А това ще има значение до момента, в който конвенционалните медии и тяхното опосредствано предаване на новините просто престанат да съществуват. Бъдещето на новините е в блоговете – лични и блогове на общности, свързвани с агрегатори и блог-търсачки. Не защото аз и ти имаме блогове. А защото така връзката с публиката е най-пряка и най-малко зависи от външни интереси.

“Труд” – магаре на мост

Издателството никога не се е радвало на голяма популярност сред грамотните в Интернет, никога не е имало някакво “ядро” от привърженици, които да одобряват действията му и да се радват на пазарните му кампании. Само да кажа, че не е невъзможно търговска фирма да има такива положително настроени клиенти. Особено когато става дума за фирма, която има (или поне се опитва да има, както е в нашия случай) присъствие в мрежата с потребителска услуга или съдържание. Ще дам само един краен пример от международен мащаб — “Google” и ще спра по темата. “Труд” се опитва да оцелее в естествения подбор на мрежата и да прехвърли поне малка част от дейността си в Интернет, но го прави по еволюционно неадекватен начин — като напада тези, от които зависи. Реже клона, на който седи и не вижда това. Като магаре на мост. Има няколко изхода — или след дълго назлъндисване да мине, или да умре от глад там опитвайки се, или при дърпането и бутането от изнервените други минувачи да стъпи накриво и да се удави в реката. Не говорим за някое мило магаренце, това е метафора и става дума за отблъскващото, грубо и незаконно бизнес-поведение на “Труд”.

Както писах преди, издателството няма легално право да изисква от Виктор Любенов, автор на сайта bezmonitor.com, да сваля от публикация текстовете си. Причината не е, че някакви си “пирати” искат да грабят от безценните и недокоснати от очите трюмове със книжни съкровища на “Труд”. Причината е, че съгласно ЗАПСП (Закон за авторските права и сродните му права) всяко авторско право върху творба може да бъде отменено в определени случаи. Автоматично от закона са регулирани тези случаи. Един такъв случай на изключение от авторското право е публикуването за незрящи, с Брайлов шрифт или друг аналогичен метод. Друго изключение е некомерсиалното публикуване с цел запазване на съдържанието. Bezmonitor.com едновременно публикува по начин, подходящ за незрящи (HTML код с абсолютно минимално маркиране, подходящ за възпроизвеждане от екранни четци — това са програмите, които слепите хора използват вместо монитори, за да четат, господа от издателството) и некомерсиално запазва съдържанието, което иначе идрателството не дарява на читалищни библиотеки и може да се загуби за обикновения читател.

Някои пишещи от чужди пощенски адреси от издателството веднага се обадиха, че видите ли, щом като текстът можело да бъде прочетен и от зрящ човек, значи Виктор е “пират”. Няма такава опера! Законът (ЗАПСП) при определяне на изключенията се занимава с начини на публикуване, а не с видове хора според здравето им. В закона никъде не пише, че зрящ няма право да чете брайлови книги. Всеки може да научи Брайл, всеки може да научи също така и египетски, и стенография, и дори всеки може да си даде труда да прочете ЗАПСП. Е, не всеки може да работи на ръководна длъжност в “Труд”, така си е. Тям явно със специален конкурс някакъв ги избират.

Какво направиха от “Труд” (ведно с дружките им от “znam.bg” и “Сирма Медия”)? Уплашиха се от мащабите на реакцията в Интернет, от острите действия на всички поне малко публицистично ориентирани в блогсферата. Уплашиха се и от писмото, което блогери написаха и изпратиха до централата им в Германия (едва ли някой не знае, но да го кажем — “Труд”, заедно с много други боклучави вестници, беше купен от немския холдинг ВАЦ преди години). Как реагираха? Нарекоха всички “пирати” (в ЗАПСП няма определено такова понятие, вземете най-накрая го прочетете този закон…!), сред тях Виктор — най-голям “пират”. В отговор на публичното писмо до WAZ са изпратили писмо, в което се обяснява, че всъщност те били съвсем невинни и само гадните “пирати” опитвали да крадат и да ги клеветят навсякъде из мрежата. Да, за жалост само в мрежата, защото никоя по-голяма медия не се реши поне да разследва случая, поне да подпита леко “за какво става дума, това новина ли е?”. Събитието беше отразено само в някои от безплатните вестници. И аз зная кой от хората там има най-голямата заслуга за това журналистическо геройство. (Благодарности за ентусиазма и за “будността”, Дени!)

Накрая се обадиха в НСБОП (или ГДБОП, май вече така се казва…) и полицаите скръцнаха със зъби на Виктор. Естествено, не са си играли на дребно – казали са му да свали всичко, пък после ако нещо от текстовете било легално, можел да го качва. Как беше — “покрай сухото…” Да не говорим, че на български “сухо” има и друго значение… кой знае колко “сухо” са кихали “Труд” и в какви посоки. Ама то тях “бълха ги ухапала” — нали са “медиен гигант”. Да не говорим и че всъщност в случая няма никакво нарушение — Виктор се защитава от ЗАПСП, чл.24, ал. 1, точки 9 и 10.

Преди нашите медии изобщо да обърнат поглед, чуждите сайтове вече завъртяха новината — BoingBoing вчера е публикувал статия по темата. Още една точка за Cory Doctorow. Който, ако си спомняте, е и писател. “Down and Out in the Magic Kingdom” например преди време “повлече крак” за публикуването със само някои права запазени.

Преди някой от “Сирма” пак да влезе в страниците ми и да пише ядосано коментари ще кажа, че държа коментарите тук да са в добър тон, написани на кирилица и по възможност на правилен български (казвам “по възможност”, защото от “Труд” доказаха вече с публичните си е-писма че не могат да пишат, та знае ли човек…). Всякакви остри нападки ще бъдат трити. Не защото не обичам някого от афектираните коментиращи, не защото не съм за диалог и не защото не се радвам на всяка обратна връзка от читателите си.
А просто защото ще приема неграмотни и/или нецензурни коментари за спам. Какъвто са :)

Използвам случая пак да представя проекта “Нов живот за стари книги“. Това е инициатива, която събира преводачи и редактори (не само професионални, а и всички любители на книгите), загрижени за съдбата на художествените и научните текстове на български. Всеки, за когото силовото налагане на монополно издателско право 70 години след смъртта на автора е нещо неправилно, мека се чувства най-официално и топло поканен да участва в “Нов живот за стари книги”.

Преводите от проекта ще бъдат публикувани със свободен лиценз или само с някои права запазени — така, че всеки да може да ги препубликува и да ги чете свободно. Ако вие нямате време или достатъчно ентусиазъм да се заемете с такъв превод, но харесвате идеята, помогнете тя да достигне по-бързо до бъдещите си автори!

Сбогом, Венци!

farewell Ventzi

Нека там, където отиваш, да намираш път! И ловните полета да са вечни, и да бляскат сводовете на чертозите на Валхала! Вярвам, че и там ще ти се радват, където и да си. Всички някой ден ще се съберем отново, може би. И ще имаме време за четене и споделяне на най-невероятни идеи. Ще обръщаме кошчета, ще слушаме “Пърпъл в Корея”, ще ядем леща… може би.

Бог да те прости!

Pentax *istDL

Pentax *istDL – новият ми фотоапарат и първият DSLR (цифров огледално-рефлексен), който държа за по-дълго в ръцете си. Отдавна съм привлечен от неща с марката Pentax – някои по-стари филмови тела, новите им цифрови, но най-вече някои модели обективи. “Истерията”, както някои я нарекоха, в сайта на фото-форум около различните модели 50-ци на същата фирма, известни като Asahi Takumar (в различните му версии) си е съвсем оправдан любителски интерес всъщност. Особено когато се поставят пред по-малката матрица на DSLR, тези обективи стават нещо средно между нормални и портретни, боке-то им става леко по-остро. Като прибавим и добрата им светлосила, стават още по-ценни – повечето евтини днешни зуум-ове в късия си (широкоъгълния) край са с бленда 3.5, 4, че дори и 4.5. Оставяме настрана това, че са често прекалено “меки”, без рязкост. Но да оставим обективите, да говорим за хората.

Тоест за мен и за нас с Краси. Тя също снима с *istDL – по-малкият му размер явно пасва на ръцете и на двама ни. Ако беше още малко по-малък, на мен вече щеше да ми е определено неудобен. Ръцете ми са сравнително големи и пръстите ми са издължени, но пък не са дебели. Винаги това ми е помагало чисто технически в свиренето на китара – сега ми помага пак технически в снимането с фотоапарат. Формата и размерите на тялото на *istDL (и на *istDS, защото е с почти същата форма) ни допадат и на двамата. Докато филмовият ни Canon EOS 3000 беше големичък за Краси и тя не много често решаваше да снима, Pentax-ът май й е по-удобен.

За мен е малко трудно да свикна с цифровата “огледалка” и снощи дори извадих EOS-а от шкафа, сглобих го, доизснимах двата кадъра, които ми стояха в лентата от доста време и заредих следващата. Ако имах по-голяма чанта или фото-раница, щях да си нося и двете тела – със сигурност ще продължа да снимам на фото-филми, а и EOS 3000 е прекрасна машинка, нищо че изглежда леко “несериозна” на фона на по-високите класи филмови тела на Canon – 300, 30/33, 1. Канон-ът е забележимо по-лек от цифровия Пентакс, нищо че е по-голям. Обективът му е изцяло пластмасов, за разлика от китовия SMC Pentax DA 18-55/3.5-5.6 AL, който е по-масивен и с метален байонет. Байонетът на тялото също е метален и обективът така плътно прилепва към него, че в първия момент реших, че може нещо да е “заяло” :). Тялото на EOS 3000 е изцяло от пластмаса, а това на Pentax *istDL е с носеща стоманена конструкция и само облицовката е от пластмаса. Заедно обективът и тялото на *isdDL са достатъчно тежки, за да стоят учудващо стабилни в ръцете и все пак са достатъчно леки, за да не уморяват. По-малкият размер на тялото е компенсиран с добра преценка на ергономията – лявата ръка не може да се опира стабилно на левия край на тялото, но пък може много удобно да обхване обектива отдолу и отляво. Така двете ръце могат по-добре се разпределят около центъра на тежестта (който може да е изнесен и по-напред при по-тежки обективи) и апаратът стои по-стабилно и не уморява. Което означава по-малко клатене на образа при снимане от ръка – с по-голяма амплитуда и съответно по-лесно контролируемо. Става дума за по-забележимите трептения, разбира се – иначе всеки апарат се разклаща от много неща – дишане, малки потрепвания на мускулите, пулс. Но те се забелязват чак при големи увеличения или при много плитък фокус и дълга експозиция. За такива случаи е нормално да се използва статив или светкавица. Аз не ползвам и двете, но пък и не снимам такива сцени :).

Неудобното нещо, единственото неудобно нещо, което съм забелязал досега, е създаващата усещане за нестабилност врата на отсека за батериите. Вратичката се намира на долната страна на захвата за дясната ръка и ръбът й “излиза” до ръба на самия захват, тоест при държане с ръка усещате и вратичката. И понеже тя понякога може малко да приплъзне в едната или в другата посока, се създава неприятното усещане, че “нещо се размества” в апарата. Вратичката, разбира се, е направена добре и макар пластмасова, си е достатъчно солидна. Но проблемът е в усещането, което носи това леко приплъзване при по-силно стискане на захвата.

Други забележки към конструкцията нямам – *istDL е прекрасна машинка и нямам търпение като посъбера пари да си взема някой евтин, но качествен твърд обектив – нещо от серията “стари, но златни” на Asahi (старото име на фирмата Pentax). Част от обективите ги имам в списъка с желаните обективи на резба М42. Много от тези обективи там имат версия за Pentax K-mount, стандартния байонет на Пентакс, който е възприет след не съвсем успешното “налагане” на М42 като “универсална свръзка”. Тези обективи на К-байонет не само че не отстъпват на версиите си на М42, ами и има някои по-нови, които са само за новия байонет. А на всичкото отгоре и са по-евтини, защото М42 и днес продължава да е “универсален” и се използва от потребители на почти всички системи – има преходници за EOS и Nikon, които са много по-популярни. Повече са хората, които си купуват М42 и си ги завинтват на Каноните и Никоните, отколкото тези, които си купуват К-версията и си я закачат на Пентаксите. А обективът си е същият на практика, само задната част на тялото му е с друг накрайник :).

Засега много снимки нямам – все още разучавам апарата. За разлика от EOS 3000, визьорът на *istDL е по-чист и светъл, но не е по-голям и има много информация в долния край. На Канон-а бях свикнал да снимам в ръчен режим (М) – колелцето за управление се намира до спусъка и просто премествам показалеца от спусъка и въртя колелцето. Без да отлепям око от визьора – в него има малко данни и са с големи цифри. Индикацията за експозицията е отчетлива, едно квадратче, което се премества по скала. В *istDL има най-различни данни във визьора. Вярно, че повечето са свързани с автоматични режими, които още не съм изключил напълно. Но специално експозицията се управлява малко трудно, или може би просто несвойски за мен, като свикнал с EOS. В най-десния край се изписва едно число, което показва колко преекспониран е кадърът или колко недоекспониран е (ако е отрицателно). Това все още ме обърква и ми е трудно да следя експозицията. А не ми се снима в изцяло автоматичен режим. Дори и в полуавтоматичните, с приоритет на бленда или скорост режими е трудно да се следи. Може би е така, защото не съм свикнал с контролното колелце, което при Pentax е отзад на тялото, при върха на палеца. Идеята е с палеца да се управлява, а не с показалеца. Показалецът може да натиска копчето за превключване на контрол на блендата – това копче при EOS е отзад, при върха на палеца. Тоест до голяма степен са “разменени” действията на палеца и показалеца. След като съм свикнал досега само с EOS, не мога да кажа кое е по-удобно – трябва да имам време да посвикна с различното разположение.

Втората причина да нямам много снимки още е, че обективът май не ме “грабва” съвсем. Не казвам, че е лош, напротив – от снимките, които направих се убедих, че оптически е много по-добър от моя EF 38-76/4.5-5.6. Поне в широкоъгълните кадри е по-рязък, не така прекалено мек като китовия за EOS 3000 обектив. Но недостатъците на канонския ми обектив ги бях превърнал в предимства – например съвсем нормално беше да снимам поне половината си кадри с обърнат обектив. При голямо увеличение се получава много готино макро, но пък фокусът става толкова плитък, че е трудно от ръка, без потвърждение на фокуса и с придържан с лявата ръка обектив. Затова повечето такива снимки излизаха размазани, но това не ме притесняваше, имаше понякога добри попадения. А пък при по-малко увеличение, с така обърнат обектив се получаваха приятни снимки на детайли в по-голям размер, с приятно боке на заден план. Сега не смея да отвинтвам за щяло и нещяло обектива на Пентакса – на филмовия апарат не е проблем да извадя комплекта за почистване и да “измия” огледалото, да бръкна и да изчистя и долната страна на пента-огледалото, внимателно, с лека струя от помпичката да почистя и ламелите на затвора при вдигнато огледало. Защото прах си влиза, и то немалко – особено с въпросния обектив от тип “прахосмукачка” и с това негово постоянно сваляне и обръщане. На цифровия апарат не ми се ще да правя такива експерименти, не ми се чисти всеки ден матрицата. Може да си взема макро-пръстени на първо време. Но и това ще почака сигурно :).

Последната причина е, че все още съм с четири алкални АА(R6) батерии. Трябва да си взема презареждаеми, да си взема и зарядно за тях, но пък и това е разход, който ми е в повече в момента. А алкалните ще издържат седмица-две, особено с моите “икономични” филмови навици.

Снимам само на raw-формат и все още разучавам как, какво и защо се прави при преобразуването на raw. Опитвам се да напредвам бавно, като за всяко нещо чета в мрежата колкото информация успея да намеря. И преди знаех за баланса на бялото, за компенсирането на експозицията при конвертирането на raw, но само на теория. Преди обработвах вече проявените си и сканирани във фото-то негативи с The GIMP като обикновени картинки, най-много можеше да се прилагат филтри за обработка и да се регулират нивата и баланса на цветовете. Винаги за сметка на качеството. Сега качество може да се загуби само при силово преекспониране от raw, но то е пренебрежимо малко в сравнение с шума от лошо сканираните негативи.

Е, говорих повече за апаратите и обективите и по-малко за хората.

Ще пиша още неща за фотографията. За мен и фотографията.

Неща със снимки. Скоро, скоро :)

Някакъв си Google Earth

На доста места в мрежата хората са луднали по поредната версия за GNU/Linux на програма на Google. В случая – Google Earth. Нова версия, та нова версия. За “линукс”, та за “линукс”. Какво всъщност прави програмата, как работи? Защо да се изкушавам да си я инсталирам? След като наскоро Google пуснаха GNU/Linux версия на програмата си за подреждане на снимки Picasa, вече изобщо не съм добре настроен към настолните решения на бившата “търсачка”. Google все повече се опитват да “захапват” баницата откъм настолната й част и може би това е нормално – с развитието на бизнеса всяка добра първоначално идея става недостатъчна. Навремето гугъл беше само търсачка, преравяше мрежата и го правеше в пъти по-добре от конкурентите си. Без излишни неща, почти без забавящи картинки даже. Просто и ефективно. И за наистина много хора по света това стана начална страница по подразбиране за уеб-четеца им. Но това беше в началото, когато едната добра идея беше достатъчна. Днес има и други търсачки, има и други сайтове, които си стремят към ефективност за потребителя, а не само за рекламодателя.

Успешното – уеб-услугите

Втората голяма и правилна стъпка на Google беше предварителното пускане на слуха и след това създаването на услугата им за електронна поща, GMail. GMail също следваше схемата на търсачката – в началото беше спартански изчистена, всяко нещо си беше на мястото и нищо не спираше погледа повече от нужното. Дори рекламите бяха премерени. След това започна “развитието” на идеята – все повече и повече javascript, все повече и повече различни от пощата услуги, вградени в нея. Ajax-ът, за “одобрените” браузъри, е нещо добро – javascript-ът спестява наистина много време и прави работата с GMail много удобна. Но леко започва да се прекалява с това, а и има излишни проверки, които дразнят. Например аз използвам почти винаги браузъра Kazehakase, толкова ми е удобен, че преминаване на Epiphany или на крещящо не.интегрирания в Gnome прехвален Firefox е много неудобно. Всички тези четци са изградени на една и съща основа – рендериращата машина Gecko. На практика всички уеб-четци под GNU/Linux, с изключение на Konqueror от KDE и на разни несвободни решения, като Opera и подобни, са еднакви с малки пренебрежими изключения. Но GMail проверява данните за версия, която програмата съобщава и ако не е Firefox или (отскоро) Epiphany, превключва на изглед без javascript. Решението е просто за мен – моят Kazehakase навсякъде твърди, че е последна версия на Epiphany. Проблеми – никакви, но толкова ли е трудно да се опише в проверката? Браузърите, особено свободните и с отворен код, не са толкова много. Следва претрупването на GMail с най-различни услуги, резултат от бясната надпревара на Google с вечния враг Yahoo. Тук пропускам одисеята с GTalk и дипломатичния натиск на гугъл върху джабер-общността наскоро.

Неуспешното – настолните решения за GNU/Linux

Но ако става дума за настолните решения, определено с нищо не могат да впечатлят. Picasa? Абсолютно ненужна програма, ако сте с GNU/Linux! Щом като вече имате свободни, прилежно пакетирани за съответната дистрибуция и постоянно развиващи се предложения като F-Spot и digiKam, няма защо изобщо да се оглеждате в посока на прехвалената Picasa. Може Picasa да си заслужава за уиндоус-потребителите, не зная. Но да се инсталира специално настроен Wine, с който да се зарежда след това същата уиндоуска версия на Picasa няма никакъв смисъл. Добре поне, че пакетът за Debian най-културно си слага всичко в специално заделената за такива изчанчени програми директория /opt. И все пак си е замърсяване на системата. Визуално Picasa не се връзва с подразбиращите се настройки на никоя графична среда. Да не говорим, че HIG-ориентацията й е тотално съобразена с уиндоус – което си е нормално, на практика това не е по-различна версия от уиндоуската, а само се инсталира с настроен Wine за нея.

Само от любопитство бях изтеглил и инсталирал Picasa. Опитах и да поработя с нея, дори и поверих копие на част от архива ми със снимки. Определено усещането за работа с Picasa под GNU/Linux е неприятно. Може да е приятно само за човек, свикнал изцяло с уиндоус и “оказал” се в друга среда. Така става – ако някой работи само в прозореца на програмата и там намира утеха сред непознатите дебри на KDE или Gnome, може и да е оправдано. Но все пак това е несвободен софтуер със свободни алтернативи и “замърсява” всяка по-грижливо поддържана GNU/Linux система.

Google Earth

Все пак реших да проверя какво представлява програмата. Нямам намерение да я оставям на машината си, защото (1) не ми трябва толкова функционалността й, освен да си “играя” с нея и (2) не е свободен софтуер.

Изискванията са жестоки: ядро 2.6, x.org R6.7, RAM 512MB (дотук се ядват), видео-карта с 3D и 32MB RAM, дисково пространство 2GB, връзка поне 768Kbps. Дано се справи машинката ми, а за връзката мога само да стискам палци. Инсталацията идва в един саморазархивиращ се файл, който като се изпълни, може да приема някои опции от командния ред. Виждат се с опция “–help” – проверка на архива, списъци с файловете, избор на инсталационна директория и т.н. По подразбиране при инсталиране като root се предлага всичко да се сложи в /usr/local/google-earth/ и да се направи връзка към програмата от /usr/local/bin. При инсталиране като потребител всичко се слага в поддиректория на домашната и връзката се поставя в ~/.

За избор на директориите след стартирането от командния ред се показва графично прозорче – минава се през всички тертипи на типичната уиндоуска инсталация – съгласие с лиценза, избор на директории, логване към сървъра, после копиране на файловете със прехвърчащи имена и statusbar-чета. Шаренийка. Само че накрая на мен ми казва, че не може да зареди драйверите на видеото, защото, според него, най-вероятно съм нямал инсталирани драйвери. Ниц бре, браво! Чудно как съм стигнал до това съобщение без управление на видеокартата… :)

Причината може би се крие в това, че ползвам стандартния драйвер за NVidia, който идва от проекта X.org. Опитах и с несвободния драйвер от сайта на NVidia – ядец. Явно Google Earth иска да използва 3D-ускорение, но пък от друга страна нещо не му харесва фирмения драйвер на NVidia, който го поддържа това ускорение. Възможно е и причината да е друга, но определено не си заслужава разследването.

След като ми загуби около час и половина, през който можех да свърша нещо по проекти за клиенти, Google Earth не ми остави нищо друго, освен да напиша:

$ su
# rm /usr/local/google-earth -r
# rm /usr/local/googleearth
# rm ~/.googleearth -r
# logout
$ rm ./google-earth -r
$ rm ./googleearth
$ rm ./GoogleEarthLinux.bin

Между другото ,видях някъде в Интернет, че в директорията ~/.googleearth програмата си записва кеш на всичко, което правиш и при срив изпраща автоматично на сървъра на гугъл данните. Уж за да разберат защо се е сринала програмата. Били казали, че в този кеш нямало никакви лични данни и хората не трябвало да се притесняват. Все пак можеше кешът да се изпраща само при желание от страна на потребителя. Имаше описано какво да се направи, за да се забрани изпращането на кеша – сменяха се правата, така че никой да няма право да чете в него, да са 000. И тогава програмата просто не пишела данни там и не можела да прати нищо. Не зная дали работи, но самата нужда от такъв смахнат хак ме отблъсква още от новата и прехвалена програма на гугъл.

Е, аз и не съм в целевата група на програмата сигурно. За какво ми е на мен да разглеждам картите й – е, интересно ще ми е, но конкретна полза друга нямам. Може и да има хора, на които да им е много важна такава услуга. Ами ето – вече можете да я използвате и под GNU/Linux. Поне според Google – аз не успях :)

Дъждовно лято

Пореден ден вали в София. А пък уж сме свикнали още от малки по това време на годината да се заканваме за поредното страхотно и пълно с приключения и игри до късно лято. Горе-долу по това време навремето родителите ми започваха да ни дават по малко информация кога и къде ще ходим тази година на море. И дали изобщо ще ходим, разбира се. Макар че въпросът “дали” да ходим на море излезе напред едва след прословутите промени в държавата, след края на дълго граденото (и всъщност изоставено още от началото) РСО. Не се сещате ли? “Развито социалистическо общество” – основната и най-продължителна крачка към пълната победа на комунистическия ред. Това “РСО” се промъкваше тук-там из учебниците, най-вече в тези по история, но никой не си беше направил труда да ни каже тогава, че не само не сме живели в комунизъм, ами и дори официално, по научному не се е наричала така обществената ни уредба. Значи не само че не е било комунизъм, ами и представата ни за комунизма е била теоретично погрешна. Защото комунизъм няма, той е само теория, до чието приложение не се е стигнало. Гротескното в случая е, че тези, които са знаели какво става всъщност, въобще не са се били юрнали да строят въпросния комунизъм – той си беше чисто и просто клише от пропагандата. А развитото ни социалистическо общество, или да го наречем по-точно “недоразвитото” ни социалистическо общество беше именно оная идеална среда за растеж на тогавашната номенклатура на властта. Като има кариера и перспективи, на кого му е притрябвало някакво си социално развитие?…

Между другото, след промените дълго време се спекулираше и с думичката “номенклатура”. Това беше нещо лошо, акано, дето го имаше само в “онова време”, а сега, в “новото” време и в условията на преход, реформа и присъединяване, видите ли, го няма. “Номенклатура” всъщност означава именуван списък. Номенклатура има в кутиите с домашна електроника, в страницата на упътването, където пише “Комплектът съдържа: захранващ кабел, поставка, наръчник, резервен панел…”. Номенклатурата на властта е такъв списък, само че в него пише имена на хора. Номерирани и подредени. По опит и качества, по ред на записване, по заслуги към властта, по политическа надеждност…

Мислите, че днес няма такива списъци ли? Има, и още как. Може би някои са забравили всенародния почин на Иван Костов да се създадат бази от данни със “сини кадри”, но някои други го помним. Несериозно е днес да се мисли, че във властта влизат “честните, работливите, отговорните и принципните”. Във властта влизат хората от номенклатурата. Когато нещо стане и се освободи място, се поставя на съответната длъжност следващият в списъка. Дори и отвън това да изглежда като “избори, обща кандидатура, воля на народа” и тем подобни. Никой не е толкова глупав, че да си оставя магарето в калта – представителната власт също.

Та от няколко години все вали. Миналата година имаше наводнения, тази пролет Дунав преля. Преди години беше наводнена западната Дунавска равнина – спомням си не от новините, а от пътуването ни с група приятели до Берксток. След това фестивала го закриха, защото музиката пречела на местните. Два-три дена в годината им пречеше. Цяла рокаджийска България се изсипваше в малкия им градец, той живваше, но музиката им пречеше. Сега май пак започнаха да правят фестивал в Берковица, но пък минаха години и имаме други грижи.

Вече някои хора отново започнаха да се замислят за почивка на море по това време на годината. Но нито някой ще върне годините на мизерстване на цял народ, нито пък вече има толкова места, където морето да е красиво и плажът да е незастроен. Никой няма да върне годините, през които след “Чао, моренце” чаках да порасна и да отида на Иракли, за да помириша соления въздух на стария си познайник. Годините, през които с нашите ходихме на село, вместо на море и на село. Не че е лошо да прекарва човек част от лятото на вила на село, но майка ми и баща ми и те са момиче и момче, които са се радвали всеки път на почивката си в другия край на страната. И с всяко отиване там са гледали как децата им растат и ние сме гледали как всички грейваме в колата, като видим за първи път отдалече пустошта на черното море нощем. Защото до морето се пътуваше цял ден – тръгвахме преди обяд и пристигахме по тъмно. Спирахме на чешмички един-два пъти по шосето, за да се разтъпчем децата и да хапнем някаква закуска. Например праскови, купени край пътя. Без страх от Чернобил, без страх от нитрати или от изкуствено вдигнати цени. От щайгата на някоя баба, която ги е откъснала сутринта. Извън населените места се пътуваше с максимална скорост 80, много рядко се вдигаше за малко до 100 километра в час и за никого това не беше “бавно”.

Нямаше чак такива дъждовни лета. Или може би съм бил твърде зает в игри и планове за бъдещето, за да забелязвам някакъв си дъжд?…

Скандалът с “Труд”: клетъчно делене

Основният проблем изчезва, на негово място се появяват няколко по-малки. Изцяло нови и млади, но вътрешно същите. Клетъчно делене.

Първо – честито на всички, които се вълнуваха заедно от проблема! И по един или друг начин се чувстваха поне малко свързани с темата и опитваха да следят развитието й. С интереса си вие помагате много – дори и да не правите нищо конкретно, проявяването на пряк интерес в Интернет е общата ни сила тук. :)

Снощи Григор публикува резюме на среща, на която е бил решен най-острият и най-видим проблем между професионалистите – издателите от “Труд”, програмистите от “Сирма” от едната страна и любителя – Виктор Любенов, който сам поддържа страници в Интернет с ценни за много хора текстове. Само формално Виктор е сам пред бизнес-мелачката на купуващите и продаващите авторски права – всъщност цял екип блогери застана в негова защита и дори успя за убеди и ентусиазира за кампанията против “Труд” много от редовите читатели в мрежата.
Срещата, доколкото разбирам от резюмето на Григор, е преминала в добър тон и са се достигнали разбирания и са направени компромиси, които със сигурност ще потушат пожара, скандала около неправомерното налагане на авторски права от страна на издателството. Припомням, че става дума за това, че Виктор е публикувал в сайта си, който е ориентиран изцяло към незрящата публика, творби на много автори. По съвпадение върху малка част от тези творби издателството (по-късно се оказва, че не точно издателството, а другата фирма, софтуерната къща…) има откупени права. И започва да заплашва в електронни писма автора на сайта и да настоява творбите да се свалят от мрежата. Става дума за някои преводи на книги с изтекли авторски права (но самите преводи са все още защитени) и на творбите на Елин Пелин и Ангел Каралийчев.
Обвиненията в “пиратство” са неуместни, защото законът за авторските права (ЗАПСП) изрично разрешава пренебрегване на авторските права в случаите, когато творбата се разпространява по метод, подходящ за незрящи и когато това разпространение е некомерсиално. Читателите на Виктор използват екранни четци, защото самите те са най-често незрящи. И Виктор не печели от тях.

Проблем 1:
Защо всъщност беше тази кампания, защо се вдигна толкова шум и защо издателите и програмистите толкова дълго мълчаха? Истинската причина никога няма да разберем, но аз мисля, че е точно преценен моментът да се “появят” хората от “Сирма Медия” (дъщерна фирма на “Сирма АИ”, които навремето щяха да правят изследвания и разработки върху изкуствен интелект, а после лека-полека взеха основно да правят сайтове и настолен софтуер – я сайта на правителството, я енциклопедиите на “Труд”…).
Сега се оказва, че правата за електронно разпространение са купени от издателството от “Сирма Медия” и че всъщност “Труд” изобщо нямали нищо общо със случая. Интересно – защо тогава всички писма до Виктор и отговорът на отворените писма на блогерите бяха все от адреси на хора от издателската къща? И защо от “Сирма” пишеха само коментари из блоговете? Да, единственият по-остър коментар при мен по темата беше именно от човек от “Сирма” с псевдоним. Пишещ през шлюз с име “redhat.sirma.bg”. Не издавам лични данни – това е публична информация, част от публичните данни в протокола.
Защо “Сирма Медия” изчакаха толкова време, след като можеха да разрешат проблема почти веднага? Явно поне един човек там е знаел. А това са хора, които принципно би трябвало да разбират от информационни технологии и да са по-гъвкави в интернет-средата. “Спасители на бял кон”? Стига… пак ли…

Проблем 2:
Всичко това, заедно с решението, е голяма победа на интернет-екипа на кампанията, но основният проблем остава – Виктор не е нарушител на закона сега, защо искат да променят публикуването му? Ако наистина “Сирма Медия” “активно търси начин да направи възможно това да предостави всички произведения, които предлага, безплатно за всеки – включително и за зрящите” (цитатът е от статията на Григор, той цитира хората от “Сирма”), тогава защо изобщо пречат на Виктор да публикува свободно? Че той вече е намерил начин да публикува! Или може би все пак “трябва” големият онлайн-издател да е фирмата?
“Сирма Медия” има големи планове в бизнеса с електронното издаване – това са казали на срещата. Искат да направят някаква супер-дупер голяма електронна библиотека, където да има от пиле мляко и, естествено, да те доят на входа по някакъв начин. За незрящите например щели да измислят някакво технологично решение (нали са фирма за изкуствен интелект, все пак:), което да работи с избирателна пропускливост и само наистина незрящите да могат да го четат по-свободно. Естествено, иначе не върви – нали някой ще ги обвини, че дискриминират социална група и пак ще се вдигне шум.
“Сирма Медия” планира създаване на мащабна инфраструктура, която “да позволи възникването на истинска, сериозна електронна библиотека”. Моля? Аха, ясно – нека влезе бизнесът, той ще направи нещата “сериозни”… блях… Мечтата им е да отпадне всяка нужда от други библиотеки и да има една – “централна и пребогата”.

Тук вече нещата се попроясниха. Пазарно лидерство, а? Е, на практика Виктор се явява вид конкуренция, макар и с ограничена аудитория. Но какво пък, това е свободен пазар – какво им пречи на хората да “заравнят терена” преди да се появят на него?

Но има и нещо друго, което “Сирма Медия” или пропуска, или просто не разбира. Предполагам, че е второто, защото е разбиране, което явно им е чуждо. В Интернет има много свободно съдържание. Всъщност цялата мрежа се крепи на свободното съдържание, на това, което е общо. Не което е безплатно. Не и което е лъскаво и на ниска цена или на “един sms разстояние”. А това, което е ОБЩО. За общото писах наскоро тук, ето я статията, ако някой се заинтригува.
В мрежата освен много общо има и много защитници на общото. Няма да споменавам малки проекти, като един обявен от мен наскоро – само ще кажа “Уикипедия“. Който случайно е паднал от Марс и не е чувал за проектите на фондацията Wikimedia, нека провери за какво става дума. След революцията на свободните лицензи – първо софтуерните, а после и тези за документи вече не може да има “One Library To Read Them All”.

Отново поздрави на всички, които са участвали в общата кампания срещу нападките на издателството! Както намеква Григор, а и аз се съгласявам с него, истинската битка за свободно съдържание тепърва предстои. Но първите обходни маневри бяха категорично успешни за хората, които вярват, че Интернет е цяла нова среда за развитие, а не просто инструмент за бизнес.

Нови преводи от Ила

Днес преводите в проекта “Нов живот за стари книги” се увеличиха с два – Ила Петрова преведе два разказа на Леонид Андреев. Разказите “Ангелче” и “Разказ на змията за това, как се появили отровните й зъби” могат да се видят на български в раздела за преводи на уики-то. Засега те, както и другите преводи от проекта, са описани като “в разработка” – това означава, че който има интерес към проекта, може да прегледа всички тези текстове за евентуални грешки и да ми ги съобщи, за да бъдат преводите още по-добри. В скоро време ще отделя специално място за завършените преводи, където ще са подредени и удобни за четене и изтегляне.

Ако някой иска да си отпечата на хартия текстове от проекта, препоръчвам да види дали версията за печат му върши работа. До нея се стига с препратката “Print” долу вляво на всяка страница в уики-то. За по-големите текстове това може да е голямо удобство – вместо да прелиствате и да отпечатвате страница по страница, използвате за печат само една, но дълга страница.

Преводите на Ила се публикуват с условията на лиценза CC-BY-ND. Можете свободно да използвате тези текстови, докато спазвате следните две условия: 1) името (псевдонимът) на преводача трябва да се указва на подходящото място и 2) не можете да правите производни версии. Ако някой иска да променя текста и да прави производни версии, трябва да се свърже с Ила за разрешение.

Ако някой иска да се включи в проекта, може да го направи много лесно – трябва само да ми се обади и да каже какво иска да превежда, за да не се дублират преводите. Оригиналните текстове трябва или да са с лиценз, позволяващ превода, или да сте получили изрично разрешение от автора, или (което ще е най-честият случай) да са с изтекли авторски права. Съгласно българския закон това означава да са минали 70 години от смъртта на автора. Не е нужно да можете да работите с уики-системата – достатъчно е да ми изпратите файловете с преводите по някакъв начин (е-поща или джабер) и аз ще имам грижата да ги обработя, форматирам и публикувам от ваше име :)

Благодаря на всички, които участват в проекта! Сигурен съм, че още много читатели ще са благодарни за преводите! :)

Градовете не се продават

Най-вероятно това с “купуването” на града е буря в чаша вода. “Монитор” е публикувал статия по въпроса, която опитва да налучка за кой град става въпрос. В статията се твърди още, че най-вероятно това е само шум в медиите и такава “покупка” няма. Да припомня – става дума за гръмко звучаща новина в английски вестник, според която тамошен милионер е “купил” български черноморски град и възнамерявал да го преустрои, обнови, застрои и накрая да му смени името, като го кръсти на себе си.
Според различни брокери на имоти е невъзможно всички парцели дори в малко село да се обявят за продажба. Това мен не ме впечатлява особено, защото ако човек има пари, винаги може да намери начин да стимулира хората да продават. Друго нещо е по-интересно – град с около 1000 жители край морето бил само Китен. Но пък там имотите се оценяват на над 80 млн. евро, което е много повече от въпросните 3 млн. британски лири. Но пък може да не става дума за град, а за село – такива има бол.
И все пак сигурно е кьорфишек – примерно за законна смяна на името на населено място е нужен първо местен референдум, след това указ от президента. Ако се стигне дотам, ще има новина. А не слухове като сега.

И все пак не съжалявам, че отворих дума тук. Макар всичко да беше по-жълто отколкото ми е по вкуса и да не беше съвсем за Arcane lore, все пак си е добър повод да се замислим кое прави градовете и селата ни. Хората в тях? Земята им? Къщите им? Може би улиците… мне, ако са като софийските – мерси.
За да има селище, трябва да има общи места. Да ги мислим като селския мегдан, примерно. В едно малко село именно той е общото и на практика той представлява цялото. Това, което сме свикнали да възприемаме като “градска среда”, в което се разполагаме според разбирането ни за “ърбан стайл”, градския начин на живот, е всъщност определено и съхранявано точно от общите места в селището. Независимо дали живеем на село или в най-големия град, това усещане се поддържа именно от местата и нещата, които са на всички и на никого. Наричаме ги “обществени”, “публични” и понякога само ги принизяваме до “общински”. Което е директна препратка към общината като правен собственик на имота, който може да продава и купува, да отчуждава и застроява тези общи земи.

Но основното не е че общото може да се продаде или отчужди – основното е, че то е необходимо за живота на общността. Както въздухът ни е нужен, както са уредени и неутралните води в моретата и океаните, както въздушното пространство е общо. А кой милионер коя къща на кой бряг е купил – това наистина са си скандални пикантерии. Имал бол пари – купил. Само да не ни загражда мегдана, че къде ще си правим седянките тогава? :)

Разбирането на “общото” е много важно и за една друга тема – тази за отказа от някои запазени права. Лицензите от вида “Creative Commons” и изобщо цялата тази концепция се изгражда именно върху разбиране за общото. Общото, което не просто трябва да се запази, а трябва и да се развива. Както когато правите нов квартал или нова курортна сграда трябва не просто да застроите всичко, което имате право, а и да оставите място за “общото”. Най-доброто градско планиране е свързано точно с прецизното разпределение на общото. Често споменаваната “градска инфраструктура” е на практика организация на точно това “общо”. Иначе, в частните имоти също има организация и планиране, но това не засяга директно града. Градът се интересува най-вече от общото – затова и слагаме скосени бордюри за хората с колички, затова пускаме звуков сигнал на светофарите за незрящите.
Въпросното “общо” трябва често да бъде поставяно на обсъждане и да се поддържа разбирането му. Защото в момента, в който престанем да го разбираме и започнем да го управляваме машинално и по навик, разрушаваме средата си.

Англичанин купува български град

Преди малко tech_noir ми даде препратка към статия в онлайн-издание. След първоначалното си учудване започвам да се питам защо няма никакви материали за това в нашата “преса”. Защо великите ни “медии” досега не са загатнали дори за въпроса. Не мога да повярвам, че частно лице може да “купи” цял град, особено град на известното ни и събиращо внимание черноморие, без нито една медия да се почеше по главата откъм тила, да смръщи вежди и да промърмори “може би това е новина все пак?”
Според статията в английския вестник “The Independent” милионерът Скот Алекзандър е купил цял български черноморски град за 3 милиона британси лири. Не се казва кой е градът, но е споменато, че е с население 1000 жители. Човечецът имал планове да преименува градчето на “Александър”, защото сегашното му име било “много трудно за произнасяне”. Фирмата му се казва “Ultimate Lifestyle Group Inc.” и ще строи апартаменти, хотели, казина. Щял да възстанови градчето и да построи болница.
Явно всичко това е истина, защото новината се потвърждава от друг източник. За въпросния милионер ще говорят тази вечер в изданието на сериала “Britain’s Biggest Spenders”. Ето какво пише в онлайн-програмата на телевизията ITV1, която го излъчва:

…and Scott Alexander owns two Lamborghinis, though he won’t be satisfied till he’s bought a town in Bulgaria and named it after himself….

Единственото смислено съвпадение при търсене в мрежата е извадка от статия в столичен всекидневник, в броя му от вчера. Статията не се чете, защото вестникът има в мрежата само резюмета и то само на текущия брой. Не ми се вярва едва вчера да е станала известна въпросната “продажба”. Колкото и бързо да работят в британските телевизии, едва ли за една вечер са подготвили епизода на въпросния сериал.

Никой не казва как се казва въпросният български град. Никой не пита защо родните медии не информират за това вместо за всички други глупости, с които ни заливат.
Може би да попитам аз? Защо не пишете за закупения град, кой е този град и как изобщо се “закупува” самоуправляваща се община?