Проблем на хората, не на паметника

Паметникът с автомата тези дни беше център на внимание и страсти. Не успях да видя наживо графитите, а и няма да мога вече – общината умело и бързо ги заличи. След полунощ – когато е времето на всяка истинска конспирация. Както са се учили като малки от разказите вкъщи за партизани, ятаци и свирепи фашисти. Но да не говорим за това, че само “фашизъм” е в главата на шепата русофили и носталгични комуни^W социалисти, защитаващи толкова години “паметника”. Няма да споменавам и че нито са се били и загивали на наша земя съветски войници, нито изобщо имаме за какво да сме им признателни. Да говорим какво ще става оттук нататък.

Властта бързо реши проблема, като си зарови главата в пясъка. “Графити ли, къде видяхте графити?” Има графити – има проблем. Няма графити – няма проблем.

Та властта я пиши бегала. Какво правим обаче ние, хората? Наистина ли ни трябват 20 години, за да наречем нещата със собствените им имена? Защото ако авторът само е загатнал по фин начин, то тълпата от хора, която се е събирала и е снимала изрисувания паметник няколко дни, е казала отчетливо – това не е паметник, а е декор на представление, което свърши много отдавна. Време е да си вземем якенцата и да прекрачим от залата в истинския живот, където няма декори и паметниците са винаги за нещо, което помним и с което сме свързани лично.

А как сме свързани лично със съветската армия? По не по-различен начин от връзката ни със Супермен, Дядо Коледа и Робин. Само дето тези вторите поне бяха забавни. А първите опустошиха страната и оставиха рани в много семейства. Това е истината – както не е на Супермен, така не е и на съветската армия. И както измиха графитите, така трябва да измием и всички фалшиви декори – вън и вътре в нас.

Проблемът не е в паметника като предмет. Не е в бутането му, махането му или преместването му в музей. Това са технически подробности. Толкова дълго продължи този спор, че вече е ясно – проблемът е вътре в нас. А това там – то не е никакъв паметник.

Другите страни преболедуваха треската на тоталитаризма. При нас стана хронично.

Автосалон 2011 на деня на бащата

BMW's angel eyesChevrolet CamaroДнес с големия ми син и дядо му по случай деня на бащата отидохме до софийския Автосалон 2011. Всъщност – вече вчера. За Светко беше страхотно изживяване, макар и да не успя да се качи и в половината от колите, които си харесваше. А и доста се измори, мъникът – закъсняхме с малко над два часа с прибирането за следобеден сън. Но си струваше. Ние с баща ми пък поразгледахме някак лежерно, без да влагаме страсти за марки и модели коли – просто неделна разходка, нали ни е празник и на двамата.

Пътуването до изложението беше първата част от празнуването, поне за мен. Наскоро шофирам малко, рядко имам повод и още по-рядко ми остават пари за бензин. Пролича ми, че съм поотвикнал – не че съм карал по-невнимателно или пък по-опасно, а някак по-трудно владеех колата. Привърженик съм на такова овладяване на автомобила, което да е насочено винаги към по-висока ефективност. Не скорост и динамика, а енергийна ефективност. Запазване на инерцията, плавно превключване, предвиждане на ситуациите напред по пътя, поддържане в най-икономичния режим за конкретната кола – все неща, които опитните шофьори си ги правят. Но аз като не карам редовно, започвам да не ги уцелвам съвсем, това ме изнервя и се затваря лош кръг. Нищо де – важното е да е весело и да не се кара опасно.

Самото изложение ни посрещна с попълване на някаква анкета, дето уж ще ни докара нова кола, печалба от лотарията. Друг път не се връзвам на такива номера, но какво пък – този път попълнихме. Баща ми си избра Toyota IQ, а аз писах за мен и за Светко от мое име Peugeot 207. Пежото беше сиво и избрано като най-близко до моя идеал за автомобилен цвят – бялото. IQ беше бяла, но пък това е кола за двама, а ние вкъщи сме вече четирима и сметката не излизаше. Избираше се между зелена Ford Fiesta, сиво Peugeot 207, червено Renault Twingo, зелена Skoda Fabia Familia и бяла Toyota IQ. Видяхме ги всичките, строени за оглед в залата с ретро-колите. А да – не спечелихме.

—-

За самото изложение.

Alfa Romeo SpiderTriumph SpitfireПричината лично аз да имам интерес да ида бяха електромобилите и (донякъде) ретро-колите. Не съм типичният ретро-фен, харесват ми някои неща от миналото, но други заобикалям. Например минах няколко пъти покрай бял роудстър Alfa Romeo Spider, до него пък беше чучнал червен Triumpf Spitfire – красота! Обаче разните черни огромни лимузини – Чайки, правителствени Мерцедеси от едно време, огромен Кадилак с размерите на камион – е, съжалявам, но не ме грабват, ама хич!

Електромобилите бяха представени… интересно. Казано накратко, имаше 2 (два) електромобила. Първият – Citroen C-Zero, a.k.a Peugeot iON. От тройката липсваше оригиналът – Mitsubishi iMIEV. Или поне аз не го забелязах на щанда на Мицубиши, но може да бъркам – бях прекалено зает да видя как точно да клекна, за да снимам бронята на едно Evo, докато Светко ме дърпаше “хайде бе, тате, хайде да идем при формулата!”. За които не знаят – Мицубиши направиха iMIEV (след като и не успяха с пробните Colt MIEV и Lancer MIEV и като много други се отказаха от идеята за мотори в колелата). И понеже работят с Пежо, а Пежо е и Ситроен, сега една и съща кола (на базата на Mitsubishi i) се прави с три различни емблеми – диаманти, лъвче и борче. Но колата е една и съща. Между другото, това е една от много малкото съвременни коли (да не кажа единствената освен малките Smart), която е със зависимо задно окачване De Dion. В брошурата го пишеха едва ли не с гордост – аз бих се срамувал, но темата за окачванията е дълга.

70 000 лева за градска сапунерка – при това за изложбения експонат, тоест явно занижена – не е нещо, което ще разпали ентусиазъм. Нищо лошо за колата – аз съм й фен още откакто Мицубиши започнаха да я правят – просто е хем много скъпа, хем малка, хем с окачване на каручка.

Вторият електромобил беше Renault Fluence Z.E. С едно уточнение – Рено Флуанс З.Е. не е точно кола, тоест няма как да си я купите. Уж щели скоро да започнат да ги продават в Израел – нали там Renault и Better Place започнаха да правят оня експеримент със станциите за смяна на батерии. Така че електрическият Флуанс е изложбен лъв (опа, лъвове са пежата, рената са нещо по-различно) и ако искате нов Флуанс, трябва да си вземете обикновен, с ДВГ. Не е лоша кола иначе, на външен вид поне.

Понеже се застояхме около Флуанса и даже поседнахме със Светко на една пейчица със зелена тапицерия и някакви изкуствени дръвчета забучени в единия край (ох, тия модни клишета, това “зелено”…), видях и отношението на другите посетители към колата. Явно iMIEV/iON/C-Zero не вдъхва респект – нещо, което е обяснимо при вида и размерите на мъника и при цената му. И затова около Fluence Z.E. имаше повече кибици.

Заслушах се в разговора на чичкото зад щанда на минаване да си тръгваме. Един господин питаше дали може да се карат, а тоя от Рено обясняваше, че видите ли, то в България не било реалистично, защото липсвала инфраструктура… Каква инфраструктура бе, отзад имаш изложени 5-6 зарядни станции, а и няколко други фирми правят зарядни станции, освен това такава кола е направена да си я зареждаш вкъщи през нощта. А не да висиш по бензиностанции, да търсиш зарядни станции и да се оплакваш, че “няма инфраструктура”. Нищо де – принципно си е прав, наистина няма. Все едно.

Питаха го дали се кара извън България тогава. Започна пак внимателно да говори, че всъщност не била много тествана, защото то нямало начин, още не е навлязъл този вид транспорт в Европа. Зачудих се тия хора какво искат с тая кола – да ни отказват от електромобилите ли? Появи се после един пич и започна много настоятелно да пита служителя дали може да се кара Флуансът по “пресечен терен”. Вика “не чак голям офроуд, ами по изровен път, по такъв един, по-пресечен терен”… Ококорих се на минаване и реших да не се спирам… Какъв пресечен терен, какви пет лева?!? Хората са ви сложили да разгледате електромобилна версия на семеен шосеен седан. Как точно видът задвижване може да зададе някаква разлика в поведението на колата на шосе или на “изровен път”? То не че аз разбирам от коли, ама чак пък толкова…

Искам да кажа нещо на Nissan по тоя повод – спите ли?!? Или сте преяли с имамбаялдъ, та не можахте да докарате един Leaf? Нямам думи.

—-

Пълен провал откъм електромобили на това изложение. Като че ли беше уредено нарочно. Това бяха електромобилите – всичко на всичко два. Единият малък и много скъп, а другият го няма. А, имаше и трети – китайски. Електромобилен вариант на Great Wall Voleex C10. Да, ама не – той не само че не се прави още серийно, ами бил “прототип с бъдеща премиера”. Ми здраве да е – поне разгледахме другите творения на китайския гений. Дето ще се сглобяват край Ловеч.

С две думи – не стават. Огледахме само отвън джипката и пикапа. Бях чел вече впечатления от лошото качество на изработката им. Та реших да видя отблизо Voleex, малката кола, която ще се прави. По-интересна ми е от някакви там танкове – аз такива не карам. Та огледах го, мяза на Toyota Yaris с по-различна предна престилка. Отворих вратата и веднага усетих огромна разлика с другите врати, които преди малко отварях – на Citroen и на Subaru. Влязох вътре – че то в моя Rover 200RF, дето уж се води малка кола, е много по-просторно. В китайчето се почувствах като седнал на табуретка. От седалките е, а и са някак по-тесни. Място за мърдане на краката няма, няма място и за ръцете много. Погледнах над главата ми – от тавана ме делеше на практика само косата. Облицовката на вътрешността е с пластмасови панели, които не изглеждаха чак много зле, даже бяха средно приятни. Докато не ги пипнах и натиснах – подадоха. Централната конзола при лек натиск настрани с опора на ръката в съседната седалка се отместваше с около един пръст. Протегнах се към жабката – щом я докоснах, се отвори. Закопчалката й е дала леко фира след едва една седмица ползване на авто-изложение! Затворих я, щракна, почуках по нея – разтропа се. Представям си това на дълъг път как влиза в резонанс. Да, не е нещо много и се оправя лесно с лепило, дунапрен и сръчност – ама чакайте сега, нали това беше нова кола?

По тапицерията на седалките тук-там издайнически се показваха малки конци. Не се виждат веднага, но ако отсега обшивката на тапицерията е зле, представете си на какво ще приличат тия седалки след две или, ако оцелеят, три години употреба.

Слязох от табуретката и минах отзад. Разменихме две реплики с едно момче, което като мен не беше очаровано. Багажникът е с размерите на малък куфар. Гледам невярващо и викам “ама не може да е това, то това е нищо”. “Нищо е, вика той, тя цялата кола е нищо”. На дъното на багажника има кора – вдигнахме я и отдолу има още толкова място, украсено чак на дъното с резервна гума. Защо не са направили по-дълбок багажника? Може би са искали дъното му да е на нивото на борда, за по-лесно товарене?!? Накрая задната врата не искаше да се затвори, докато не се тресне силно.

Е, не бих дал 16 000 лева за такова нещо, пък били те и с ДДС. Защото за 2 бона повече, за 18 000 може да се вземе Рено Туинго. За още хиляда отгоре, за 19 000 може да се вземе Шкода Фабия – и двете с достатъчно екстри, и двете – достатъчно здрави коли от производители с опит. И за какво да спестявам 3 бона от Фабия, за да взема китайски Воликс? Или Волекс – така и не разбрах как ще се чете.

—-

Другото? Другото е история. Снимки пред Шеви Камаро, пред “формулата” на Пежо, разходки между всякакви мотори. Обикаляне щанда на Мерк, където редом с последен модел MB имаше изложена реплика на първия – старовремска триколка с двигател. Benz Patent-Motorwagen – уж първият автомобил, ама бил ли е той първият или около това, което днес е Peugeot е правен първият цялостен проект за кола – не знам. Казват, че Бенц бил първи. Дълго застояване при щанда на Субару, защото аз съм им стар фен, а и защото Светко си хареса един Forester да влезе да го “кара”. Аз пък поседях в Legacy и не ми се излизаше. Светко му се качи на задната седалка и имаше място да подскача даже. После лъкатушене между безбройните модели Toyota, дето изглеждат като един и същ модел, спиране при Volvo, където баща ми с усмивка каза, че са добри, но няма да сменя своето за някакво такова ново. Минах и на зигзаг през прехвалените напоследък в мрежата Ford, направих и почетна обиколка около въпросния Focus. Kia ми хващат окото с новите си предници, но Светко каза, че не му харесвали. А, имаше и ретро-коли, но както казах в началото, освен Алфата Spider и Triumph-ът нищо друго не ми хвана окото. Имаше го българския дизайн-прототип, от конкурс на Мерцедес в ТУ, дето е само макет и багажникът не му се отваря. Добре изглежда, но не е нещо особено. Пак прилича на Ярис и на онова, китайското нещо. Баща ми още в началото разгледа едно Suzuki Grand Vitara и каза на шега, че щом го е видял, вече няма смисъл да обикаля повече. Едни батковци постоянно сновяха и бършеха прахта и отпечатъците от сузукитата с кърпи. А пък едни каки постоянно висяха и се облягаха на вратите на тойотите и лексусите, та само ни пречеха да си гледаме колите.

Ей-това не го разбирам – кой малоумник е решил, че колите винаги “си вървят” с жени? Не ми се задълбава в темата, но едно ще кажа – пълна простотия е навсякъде да пускат тая напаст манекенки, мажоретки и не знам си какви! Чалга е това, не друго! Аз съм отишъл да гледам коли и интересът ми към коли е съвсем различен от интереса ми към жени – ако някой основно ги бърка тия двете неща, да ходи на терапевт, докато е време! Нейсе, заради каките не можахме да разгледаме тойотите, но то там какво интересно – HSD, знаем си го, чудо голямо.

Другото, което не разбрах, е защо над половината от колите са заключени. Или не – от време на време някои се отключваха. Мистерия. Така например въпросното Легаси първо беше заключено, после не беше и влязохме и после пак беше заключено. Лексус – гледа Светко кабриолет и иска да влезе. Вярно, че е Лексус и сигурно е скъпичък, ама защо трябва да е заключен – да се снимат хората наведени край него, все едно са се срещнали с Майкъл Джексън? Опа, тоя умря. Тъй де, ясно стана – сложили една яка кола и за да не й надраска някой тапицерията, я заключили. И Камаро-то и то – абе поне го отключете и сложете един батко дежурен там, да виси край главата на всеки влязъл и да го следи в ръцете да не извади химикалка и да почне да драска. Примерно. Или добре – нека е кака, става – ама да е техничарка и авто-маниячка, а не (само) фотомодел.

Видяхме и лодки. Имаше отвън моторници и Светко се качи на една от по-големите. Сяда зад кормилото, въртя се на огромното капитанско кресло, махаше ни за поздрав, докато “кара”. С моряшката си фланелка беше точно като за там. Голям кеф – да порасне малко и ще започнем някакво ветроходно запознаване, да види истински лодки той. Обещах му тая година като идем на море, да намерим малко пристанище с ветроходни яхти с голе-е-еми мачти и ветрила. Тъй де… ако отидем тая година.

—-

На връщане благодарих, че карам Rover, а не Great Wall или друга подобна сапунерка. Рошко е добра кола, трябва да намеря начин да го постегна тая година. Исках цял голям проект да правя за него – звукоизолация, електродвигатели на задните колела, електроники и управления, head up дисплеи, неща за аеродинамика и всякакви подобни. Но има време, по-натам. Опасявах се, че ако Светко и Оги се повозят или поседят в чисто нова кола, ще спрат да харесват нашата. Но Светко си казва, че Рошко е най-готин. Просто вече приема общата идея, че има всякакви нови коли и човек може да си избира и да има следваща, нова кола.

А за мен остана общото усещане, че нямам любима марка коли. Харесвах Субару, но не се виждам в кола, която не е направена с никаква мисъл за ефективност. А само за сигурност на пътя в екстремни ситуации и за каране на дъжд и сняг. Че аз екстремно не карам, завоите взимам с по-ниска скорост, а на сняг карам внимателно и бавно. Освен това Субару предадоха електромобилната си програма и наскоро даже спряха всичко и казаха, че ще правят хибриди. Дръпнаха се някак, все едно правят път на Мицубиши и Нисан. Нищо чудно – така правят японските фирми помежду си. Харесвам и други марки и тук-там отделни коли на някои марки, но няма нищо, което наистина да ме грабва хем инженерно, хем дизайнерски. Дали е мой проблем или техен?

А пък ровърът ни е старичък вече – последните бройки 200RF са от 1999г., а това са вече 12 години. На следващия модел не ми харесват фаровете, а по-големите 400 пак са до тая година и после ги правят и тях с такива фарове. Е, не че 99-та е лоша година или пък е чак много далечна. Бих взел един MGF, но ще има седалки само за мама и тати, не за децата. Всъщност не бързам да сменям колата, не робувам на такова разбиране. И това изложение не успя да ми насади консуматорски рефлекс. Не е и нужно, няма смисъл – колата си ми е добре. Но беше приятно да погледам. Лошо, че няма наистина готини модели, ама какво да се прави.

Заседнаха ни в асансьора

Днес заседнахме в асансьора. Към два пъти на месец поне асансьорът не работи и трябва или Краси да ме извиква, за да качваме бая етажи нагоре с децата и с количката, или да се отказват от разходката – зависи дали е в края или в началото на излизането. Да, оправят го тоя асансьор – домоуправителят вика някаква фирма, самият той с работни дрехи и ръкавици ровичка нещо… Но те не ползват активно асансьор! И бабите от входа също – я слязат веднъж привечер да клюкарстват, я не. А ние и още две семейства с малки деца, все на горните етажи, имаме необходимост от този лукс за други!

Това е банално, изчакайте да чуете интересната част – блокиранията започнаха, когато сложиха система за контрол на достъпа до асансьора. Някаква електроника с датчици, раздадоха на всички (срещу отделни пари, разбира се) едни “тагове”. Според мен са RFID чипове с четци, но хич няма значение. Защото тая “система” не работи!

Представете си – носите в ръката си чипа и имате на разположение лампата над бутона за извикване. Там е вграден датчикът на всеки етаж, вътре в самата лампа. Доближавате чипа, чува се някакво пиукане и можете да си викнете кабинката. Като влезете вътре, можете да си я ползвате. Тук идва първото “но” – има време на изчакване и ако се забавите повечко (например о, небеса, с детска количка сте!!!), системата се самоблокира и бутоните в кабината не работят. Ако пък не се бавите, но асансьорът идва от далечен етаж (последен за първи или обратно), пак сте прецакани. Съседите се научихме профилактично да си “цъкаме” втори път с чипчето, при влизане в кабината.

Има и второ “но” – представете си, че се возите в асансьора и той блокира. Спре. Не арбайти бе, някъде между два етажа, да речем. Опитвате се да продължите пътуването си, но истината блесва неумолимо – с отключването имате достъп до само едно действие и вече сте го използвали. Един живот – това в никоя игра го няма! Няма втори шанс, стоите си заклещени в асансьора… защото… (тук идва вече гениалната част)… вътре в кабината на асансьора нямате датчик за отключване!

Това стана и с нас днес – връщаме се, децата уморени, време е за сън. Отключваме, идва асансьорът, но вътре нашето копче не работи. Често взе да се случва някое да не работи. И не можеш да си слезеш, например. А докато слизаш по стълбите, виждаш как съсед от долен етаж си влиза и си джитка с елеватора. Та влизаме, значи, и понеже не работи нашето, след няколко опита, повторни отключвания и ядосани реплики, аз решавам да натисна копчето на съседен етаж. И потегляме, но докато вървим към етажа над нас, малко преди нашия етаж кабината блокира. Спира и ни напред, ни назад.

Светко усеща, че нещо не е наред и започва да вдига шум, аз се притеснявам, опитвам да натискам копчета, опитвам да отворя капака на ключалката. Пуска се някаква аларма – гениите са сложили аларма на капака за отключване от кабината, по някакви техни си причини. Алармата побърква децата, реват, пищят, подскачат – кабината се клати и тресе цялата. А това не е първа младост асансьор и преди десетина години, когато се нанесохме, двамата с Краси даже отказвахме да го ползваме в началото. Аз опитвам въпреки тъпата аларма да отключа вратата на етажа по-горе (нашият, всъщност). Не се получава, защото съм изнервен и започвам и аз да се паникьосвам. Вадя ключовете и започвам да тропам по вратата – белким някое от бабетата на тия етажи или пък съседите от долния етаж, които също са с дете, ни чуят.

А само трябва някой да разбере и да доближи RFID-чипа си до датчика отвън, за да се активира отново тъпата система.

Отказах се, защото децата наистина се изплашиха, а и люлеят и тресат кабината вече прекалено. Какви неща са ми минали през акъла – само аз си знам. Отварям отново капака, пресягам се и все някак успявам да отключа вратата. Излязохме, издърпахме децата – не беше огромно разминаването с етажа ни, но все пак за дете беше наистина много.

—-

След това слязох на долния етаж и звънях на вратата на домоуправителката, докато майка й не се събуди и не ми отвори. Казах й да викне дъщеря си да оправи асансьора и за пореден път им казах да разкарат тая тъпа блокираща система. Понеже ми спореше, че системата била добра и тия прекъсвания не били от въпросната система (да бе да, аз ям доматите с колците и не разбирам хич от нищо), накрая й повиших доста тон. И не стига, че цял следобяд се успокоявам вкъщи, за да ми се уравновеси кръвното, а и сега се попритесних за нейното здраве, че не е първа младост бабата. Нейсе, поне семейството ми е живо и здраво!

Сега – мъничко предистория.

Още предишен домоуправител имаше инициатива да блокира асансьора. Вижте кога е било – 2006г. Сложи един секретен патрон в дупка в таблото и всеки, имащ право, си ползваше ключ за пускане на ток в таблото и ползване на асансьора.

Разковничето е в “имащ право” – всички тия опити за блокиране на асансьора не са за да се ограничат външните хора, не са за да се спрат и затруднят кражбите, не са за да се пести електроенергия. А са само и единствено за да могат някои комплексирани от входа (по стечение на нещата тия са си все мнозинство) да имат приятния гъдел, че са спрели асансьора на неплащащите го. А неплащащите асансьор са кажи-речи един апартамент. Апартамент, който е на последния етаж, баба и дъщеря й, които все нямат пари да си плащат за всички общи разходи и вече са назад с много. Не казвам, че са светици – напротив, и ние имаме лоши отношения, защото са зли и отмъстителни бабки – но да блокираш асансьор заради такова нещо… На когото от приятелите съм казвал и който е виждал поредната “инсталация” в кабината, всеки се е хващал за главата.

А като казах за кражбите – точно няколко месеца след въвеждането на тая последната система ограбиха един апартамент по-долу. Никой нищо не забеляза, а доколкото разбрах са изнесли бая вещи. Да бе, по стълбите са ги смъквали, сигурно.

И всичките тия системи да не би да са без пари? Не, плащаме си, даже сега тая електронната сто на сто си има съответна фирмичка със съответен абонамент. Никога не сме били за тия инициативи, но само да знаете колко са вървежни сред народонаселението на входа…

—-

Моята реакция? Подобрих малко звукоизолацията на външната ни стена и врата към стълбището. Така се чувствам по-спокоен вкъщи, а не като на селския мегдан. И писахме на брокера ни за едни подробности за едно място. Това са все добри неща и ни подействаха добре. Недоброто в случая е, че между мен и заем стои написване на дисертация, после защитата й, после намиране на работа и накрая минаване на изпитателния срок. Много неща, а децата растат и аз нещо губя все повече вяра в тая схема с това разстояние.

Но пък е вечер – може утре да съм по-ведър. А, да – аз няма хич да се качвам в асансьора вече. Краси и децата нямат как, голяма мъка е влачене на деца от и до горен етаж. Но поне ще имат винаги свой човек отвън, заради тая тъпа блокировка.

Ломско шосе по български

Подарете си този уикенд една разходка по Ломско шосе. Скоро може би няма да пуснат метрото отдолу и няма да свърши целият строеж наоколо, но току-виж пък пуснали вече почти готовия участък от Хан Кубрат до Христо Силянов (отсечката между Надежда 1 и 2) и вече ще може да се разхождате там само с автомобил. Всъщност не – и с колело, защото по пътните знаци личи, че ще има велосипедна алея.

Но идете сега, докато платното е горе-долу свободно за ходене. Всичко изглежда много различно – улицата не е разширявана хич, а пак сякаш е по-просторна. Имаше дълги години слухове, че нарочно се стоят новите блокове от южната страна на втора линия и пак нарочно се оставят старите къщи около шосето да се срутят сами, защото се било предвиждало голямо разширяване на пътя. За щастие това не стана. А е по-широко на вид май заради липсата на трамвайни стълбове, кабели и цялата плетеница отгоре. Трамваите са преместени по края на Надежда и Свобода – нещо като обиколен трамвай и транзитно метро. За сметка на това в целия участък май са само няколко дръвчетата, които не са се прихванали. Може и да бъркам, може всички да са се вкоренили – гледах отдалече. От центъра на платното. :)

На доста места и локалните бизнеси са взели вече да облагородяват. След като толкова дълго време заради това глупаво затваряне на основната улица на и без това изолирания квартал Надежда всички магазинчета по Ломско шосе затвориха и се свиха, за да оцелеят или направо си фалираха, сега е крайно време тук-там да се посъвземат. Вижда се краят на това безкрайно строене на метро. То пък голямата работа – метро, чудо голямо. Само блокираха и запрашиха цял квартал за няколко години.

И велоалея ще има – по посока центъра, крайната дясна лента ще е за велосипеди. Така поне казват знаците. От тази страна е забранено спирането. А от другата пък е забранено паркирането. Чакам да видя с очите си как Ломско шосе няма да е пълно с коли до бордюрите. Всъщност може и да се случи, само че познайте къде ще се дянат всички тия коли? Правилно – между блоковете из квартала, където и без тях е вече ужас и безумие. Та пак мерси – казвам го като автомобилист – не съм против автомобилите, а против липсата на безплатни обществени паркинги. В квартал без гаражи в блоковете това си е необходимост, не лукс.

—-

Та за лошите неща…

Идете сега, но идете в почивен ден. Защото в работен ден е пълно с коли. Уж улицата е затворена, но в същото време не е затворена. Затворена е с камъни и бордюри, но няма знаци за забрана на влизането. Вътре по платното няма маркировка, не минават и патрулки. Паркирани насам-натам служебни коли на бизнесчетата наоколо и малко по-скъпи коли на шефчетата от кръчметата загрозяват гледката.

Между тях карат колела семейства – мама, тати и аз с колелата на голям празен асфалт – кеф. Но сред тая тарапана от пешеходци, спрели на чорчик голфове и мерцедеси, велосипедисти и детски колички от време на време минава поредната кола. Вярно – не карат бързо хората. Поне не по светло – нямам идея какво става, след като се запалят уличните лампи над тая нова, просторна и разчистена писта. Но все пак карат. А нали уж не е за каране? Или е?

За велоалеята не вярвам също да потръгнат нещата. Да я бяха оградили с мантинела или колчета. Така, оставена отдясно като бус-лента не ми се вярва да оцелее дълго. Мен поне не може да ме амбицира всичкият тоя цирк със софийските велоалеи да се върна на колелото. Преди време бях запален колоездач, и то запален градски колоездач. Днес не мога да си представя с кой акъл съм карал колело в града. Вярно – преди 5-6 години трафикът не беше така натоварен, София с всеки ден бие рекорди по претъпканост и сигурно всеки ден идва по един рейс народ отнякъде. Стоварват ги на Горубляне, за да си изберат бричка и с нея да идат на работа следния ден. Да я паркират някъде из квартала – най-добре пред алея на вход на блок, за да не могат да излизат с детски колички тия гадове местните. Или пък на кръстовище, на самия завой – това си е класика, нещо като арт-инсталация-псувня. Ох, няма значение. :)

—-

Радвам се на дръвчетата. Иска ми се да оцелеят и да се раззелени всичко. Надежда, с малки изключения тук-там, успява да остава зелен квартал. Не зелен в смисъла на квартал с дворчета и къщички, но зелен изобщо. Чистят бая през последните две-три години. Не кърпят дупките правилно, но това си е общ синдром – даже въпросното Ломско в тоя участък го асфалтираха под дъжда веднъж… Но иначе чистят. След предишния период на унищожаване на тротоари, сега от година-две даже видях как възстановиха няколко. За ден-два “откопаха” тротоари, за които и не подозирахме. Не ми се вярва кметът да е добрата фея, но поне някой ресорен заместник или експерт в общината натиска на правилното място. Дано се задържи тенденцията. Едва ли, но дано.

Май всички най-вече затова се разхождат там – заради дръвчетата. Нищо друго не е добре уредено, особено това с постоянно влизащите коли. Те влизаха и докато имаше още валяци – заобикаляха ги и готово. Луда работа. Но дръвчетата дават някаква надежда в тая главна на Надежда.

Има начин да се пренасят по-големи дървета, защо не го ползват? Защо трябва както, например, около реката по Сливница след Опълченска, да чакаме с години да пораснат фиданките, които набоцкаха след изсичането на огромните тополи? Трябва някъде около София да има специален разсадник, точно пригоден за такива дървета и пренасянето им на място.

Не ми хареса, когато затвориха за ремонт и метро. И сега не ми харесва, че толкова грижи създадоха – с прах, шум, с объркване на транспорта, с оскъпяване на транспорта… Но пък ми харесва, че краят му се вижда. Или кой знае – ако не му се вижда краят на тоя строеж, то поне човек може да помаа краци насред пътното платно. И не той да се пази и да заобикаля колите, а колите, влезли полу-неправилно при него, да се пазят и да го заобикалят. Два вида кеф, и двата – по български.

Защо не гласувах на предварителните избори

…и защо няма да гласувам и на след-варителните…

Започна предизборната пропаганда и вече доста хора, които уважавам, писаха в блоговете си в подкрепа на сините и особено на тъмносините кандидати. Показателно ми е, че хората виртуално около мен подкрепят все още “сините”. Но е нормално – бил съм за СДС, в очите ми е блестяла надежда на не един митинг, студентски протест или блокада – най-логично би било и аз да съм останал “син”. Но това, което другите наивно отказват да видят е, че всички в политиката са боклуци. Дочувах лоши неща за “синята номенклатура” още през онези години, но отказвах да повярвам. Докато година след година, избори след избори всичко стана ясно само. Който вижда друго, явно се самозалъгва, че с упорство в изборите все някой ден ще дойде светло бъдеще. Без мен в това – “светло бъдеще” сме чакали достатъчно преди!

Червените кандидати и всякаквата останала измет от ГЕРБ, ДПС, Атака и разни други извънземни хич не ща да коментирам.

Прошко Прошков бил честен и добър, Светослав Малинов бил принципен политик, не знам си какво. Тези дни се видях с приятел, който беше активен политически преди години. Вече не е – напусна сам. В ранните ми 20 имах поне няколко изявяващи се така дейци наоколо, кои повече и кои по-малко “сини”. Беше нормално, беше правилно, честно, отговорно и ентусиазирано. Та видяхме се и разговорът лека-полека мина към идващите избори.

Споменахме Меглена Кунева и ни се вгорчи бирата. Не разбирам кой и с какъв акъл би гласувал за нея – особено когато знае историята й, политическата й кариера, знае кои политици през годините са я подкрепяли и кои сега я издигат. И когато знае, че като еврокомисар нищо не е направила. О, да – беше жена комисар, голям успех. Зная феминистки, но има и друг вид феминистки, едни криворазбрани такива, дето ще скачат до тавана, ако стане президент. Само защото е жена и това е “голям успех”. Да, голям успех. Нищо, че Кунева е куха, та дрънка. Лично на мен само Слави Трифонов и ония измисльовци сценаристите му са ми достатъчни като подкрепа за Кунева, за да махна с ръка и да ида да гледам друг филм.

Естествено разговорът се пренесе към сините кандидати. Ясно беше, че кандидатите на ДСБ ще минат предварителните избори. Та за тях. За Прошков нищо не знаехме, но съм сигурен, че не е чак такъв месия, както го представят из дсб-фен-блоговете. На предизборни обещания, на разговори с блогърите на хапване в кафене сигурно всеки е голям майстор. Не виждам каква по-различна пропагандна политика е това – както някои обядват с журналисти, така други викат на кафе блогъри. Пак казвам – нищо лично към участвалите хора, някои от тях познавам и уважавам, но просто това не е моята представа за “нещо различно”. Никъде не проличава нищо, което да си заслужава.

А остава винаги силуетът на Иван Костов някъде на заден план. Човекът, който беше доведен на власт с огромна подкрепа, огромна. Подкрепа, която ако беше видяла поне малко успехи, неща, които да си заслужават, щеше да се повтори на следващите избори. Но не – човекът беше зает да приватизира всичко и най-вече да създава новата “синя номенклатура”, да я пуска да пълзи навсякъде. Заради тази номенклатура, заради “сините бележки”, които определяха кариерите по-нагоре във всички сфери и които ги раздаваха най-корумпираните в СДС, заради това не мога да търпя Костов и днес. А, да – и заради това, че изгуби следващите избори. Идиот – с толкова зор почти цял народ излезе на улиците и го качи да уреди държавата, а той само уреди своите партийни хора и накрая взе, че се провали на избори.

Та като казах за Костов, се сетих и за Малинов. Питам тоя мой приятел какво мисли за Светослав Малинов и той, едва отпил от бирата си, веднага казва “тъп, но верен”. Всичко пак си идва на мястото, нали?

Преди години е участвал в една от PR-кампаниите на СДС и там шеф на пиар-а е бил Малинов. Работили са дълго заедно, в някакъв средно голям екип и има както формални, така и неформални впечатления. Тогава СДС редовно правеше запивки на екипите си из хотели и курорти. Семинар, конференция, тийм-билдинг – дрън-дрън. Само харчеха пари, но все едно – това е друга тема.

Думите му бяха точно такива – кух, тъп, но пробивен, гледа много имиджа си и най-вече следва Костов. Питах го защо тогава изобщо го издигат за кандидат за президент – нали се очаква след Гоце-то да има някаква промяна, нещо различно и качествено, някой нов политик с идеи и правилни разбирания, някой, който да противопостави разбиранията си както на властолюбието на Бойко, така и на руската продажност на комунистите. Не че Бойко не е комунист, де.

И той ми отговаря – избрали са го, защото е верен на партията. За момент се сепвам и се чудя “как, на коя партия”, защото още стоят някъде в ума ми лозунгите за “Партията” от детските години. На ДСБ, на партията, на Костов. Костов няма да търпи какъвто и да е кандидат, който не му е верен. Първо верен във всичко и чак след това евентуално може да има други лични политически качества.

Така че няма да гласувам. Нито на предварителни, нито на следварителни избори.

Не се заблуждавам и от агресивната “положителна” кампания на Георги Кадиев. И той е същият, просто използва всяка възможност и всяка пукнатина в сините за кампанията си. Нито вярвам на Куневата “отворена кампания” – глупости на търкалета, даже не ми се коментира.

Честно казано, вярвах, че Светослав Малинов е най-ценният от целия този куп въпросни кандидати за президент и кмет. Имах си някои малки причини – образование, научна работа. Но много повече вярвам на личната оценка на приятел и тя е “най-вече верен и по-скоро тъп”. Аз верни на партия хора в управлението не ща. Такива имаме.

—-

Нека не ми се сърдят искрените привърженици на ДСБ и СДС. А привържениците на други партии и партийки могат да идат да се привържат някъде на майната си и да си гледат работата. :)

—-

Аз истинския си коментар съм го написал преди години.

Не гласувам. И не съм пасивен – обяснявам всеки път разбираемо защо и как. Много от “активните” гласуващи и това не могат да направят.

2099

С това, че писах за рекламната неадекватност на Мото-Пфое си навлякох вписване в техен спам-списък. Изведнъж се сетили за мен. Канят на среща-представяне на “уникалната кампания за нестандартно предпремиерно представяне на нов модел автомобил” (или нещо подобно) в единия от офисите им. Били поканили “колеги блогъри” (?!?) и много медии. Уау, медии – вярно ли?

Фокус за блогъри

Не помня кога точно започна модата блогъри да пишат хвалебствия за даден продукт на компания, уж че “случайно разбрах, включиха ме да пробвам, и леле колко ми хареса”. Сигурен съм, че не всички такива блогърски пиар-кампании през годините са превзети – някои от хората са били искрени. Давали са и лек критичен поглед дори. Но, както знаем, всичко си има граници, а границите рано или късно се прекрачват.

Мото-Пфое има кампания за рекламиране на Ford Focus mk3 чрез блогъри. Всичко хубаво, хората са седнали да покарат нови коли, пишат си както са се разбрали с компанията, керванът си върви, аз не чета рекламни статии и всички са доволни. Не, наистина – нека ги покарат. А който ще си купи нова кола заради рекламна кампания сред блогъри, е или човек, който не се интересува много-много от коли и така и така би си купил който и да е друг автомобил на почти случаен принцип, или е идиот. От тия, дето знаят наизуст рекламите по телевизията. Но все тая – да са живи и здрави и идиотите с промити от реклами мозъци.

Друго ми е чудно. Случайно ми попаднаха две-три писания на “известните блогъри” и понеже съм си запален на автомобилна тема, ги попрегледах. Никъде не видях ценно, истинско ревю на колата. Някакви “пътни бележки” от сорта на “тръгнах тук, отидох там, ей че готино беше, видях се с еди-кой си, имаше/нямаше интернет в хотела… а, и колата е хубава, забравих да кажа”.

Ако Мото-Пфое искат да подобрят недобрия си имидж сред автомобилистите (има верни фенове на Ford, но това е съвсем друго нещо), трябваше да направят друго. Вместо да се забъркват с блог-хайлайфа и да се надяват на бърза и бляскава пиар-печалба, можеха да измислят нещо по-дълготрайно от тест-драйв с обещание за SEO през блогове и микроблогове. Можеха да представят колата на блогъри, пишещи повече (или изцяло) за автомобили, да направят срещи с авто-клубове и форуми. И така да очакват истински, ценни както с похвалите, така и с критиките си ревюта. Да дадат да им се оцени гаранционната поддръжка, цените в сервизите, изобщо всичко. Можеха да опитат да завихрят общност (онлайн, но и офлайн), която без да кара непременно Форд и другите марки на концерна да се чувства участваща в живота на тия марки в България. Срещи, интервюта, отстъпки, предложения до фирмата, периодични пробни карания и съответно периодични критични ревюта на колите. А не като сега – юруш на маслините, да покараме кола с нова боя, пък после ще надраскаме нещо в блога или в статусите. За да вдигнем pagerank-а им, да стане SEO-шум.

Не, не завиждам, нищо подобно. Миналата година се бяха свързали и с мен, заради ей-този ми статус. В реплики през туитър и после в лично писмо ме канеха да взема един Фокус, да го карам и после да видя как ще си променя мнението за марката. Писах им, че мнението ми за Ford не е изградено вчера и не се базира на тест-драйв. Все пак си оставих вратичка и казах, че бих взел от тях кола за такова каране, но само ако е Focus BEV, дали имат такава на разположение в София? Естествено, не ми отговориха. Нямат.

С други думи – хора, като пишете за тая кампания, после като правите снимките и видеоклиповете пак от тая кампания, хайде моля ви се обърнете малко внимание и на колата! Подхвърляне от сорта на “приятна кола, много джаджи за натискане вътре”, “колата е с добър разход” не вършат работа за тези от нас, които поне малко разбираме от автомобили. Форд Фокус изобщо с нещо изключително направи ли ви впечатление? Какви по-точно джаджи има? Снимки, описание на действието, качество на сглобката, надеждност на софтуера? Какъв по-точно е разходът? 3, 4, 5 литра на 100км? Защото аз като чета спецификациите, 8.5l/100km градско и 6.2l/100km на магистрала при 90км/ч хич не е толкова впечатляващо. Даже си е съвсем нормално за кола от този клас… мога да кажа, че определено е леко висок разход за 2011г., но хайде да бъда добричък.

Може би просто мразя поръчковите статии от всякакъв вид. Дори и да са така небрежно и приятно представени, пак си личи, че са поръчкови. Познайте дали в конкурса ще спечели някой, който е писал лоши неща за колата или за фирмата. Не че изобщо ще има такъв, де – всеки ще пише колко е яка колата, всеки ще гледа да отиде на по-яки места, за да снима по-яки неща и накрая армията от “фенове” да гласува за него в класирането… Всичко е толкова евровизийно… Мюзик айдъл и Биг брадър в едно, на тема “колата на фирмата”.

Фокус-мокус, абракадабра. А преди време блоговете не бяха за това. В края на деня – нищо лошо, нали има бутон “изтриване” в емисиите в четеца.

Зрелище пред джамията, хляб – по изборите

Много се изписа през последните дни за боя между привърженици на “Атака” и събрали се за петъчна молитва мюсюлмани край софийската джамия Баня Баши. Описа се и се обсъди всичко достатъчно обилно. Аз ще се опитам да бъда кратък. Защото се изписа повече от нужното.

Ясно е, че сблъсъкът е политическа провокация и е ясно, че някои политици (Сидеров, Доган, Борисов) имат огромна полза от вдигане на шум по въпроса точно сега. От едната им страна идват избори, от другата – евентуални въпроси за кризата, обедняването, все по-ниския стандарт на живот, разкритията на Уикилийкс… Особено последното май им е най-належащо за заглушаване, но пък сигурно не са го очаквали. Все едно – каквато и да е причината, журналистите не трябва да бъдат оставяни без жълти политически скандали, защото имат професионалния навик да задават въпроси. А това явно е неудобно.

Тоест боят пред джамията беше зрелището. Спокойно – като наближат още изборите, ще ни дадат и хляба.

Друго е по-важно. Сблъсъкът не е на християни с мюсюлмани, а е на маргинални фанатици с всички нас. Все се повтаря, че София бил град на религиозна търпимост, град на толерантност. Че изобщо българите и България били толерантни и всички религии имали място. Да, толерантни сме и да, София е свикнала да вижда всякакви храмове.

Но не религиозната търпимост е в основата, а нерелигиозността. София е светски град. България е светска държава. Толерантността и търпимостта идват след това, върху тази основа. Защото насилие и нетърпимост няма там, където няма силно изявени религии.

Аз искам София да си остане такава. Вярно – всички имат право да се молят на публичните места, но това е така, заради толерантния нерелигиозен град. Никой няма онтологичното право да изисква повече, да налага религия и в същия момент да се позовава на толерантност. По същия начин, както християнските попове нямат никакво морално право да задават основания на светското ни общество. Както и не може едни обидени и нахъсани вярващи да се бият с други такива. Или да веят националния флаг, докато говорят за Христос, Мохамед, Тангра или каквото и да е там. Имайте уважението и си познавайте границите!

Накратко – и едните, и другите, и кибиците – гледайте си това, в което вярвате. Но не ни карайте да излизаме да се бием за вас. Защото просто номерът няма да мине. Стига с религиозното театро, стегнете се всички и си живейте живота! Светския, нерелигиозен, нормален здравословен живот.

2096

Поработих по http://novo20.com тия дни. Махнах стария сайт (вече Drupal само за прости неща), сложих HotaruCMS и вече седмица ровя из кода и донагласям. В началото мислех да пращам на разработчиците кръпки, но няма смисъл. Повечето промени едва ли някой ще ползва, а и са мръсни хакове. Нищо, за мен са ОК. Само кирилицата в trackbacks се омазва. Извинявам се на всички засегнати! Работя по въпроса.

За новите лични карти

Преди няколко дни ходих да си подам документите за прословутите “нови лични документи”. Личната ми карта изтече в края на миналата година и се възползвах от 6-месечния гратисен период, затова не си давах много зор да се редя на опашките около нова година. Защо съм бил чакал почти до последния момент? Ами защото така искам – имам право и така съм решил, точка. Издивявам, когато вместо да се поправи обслужването на гражданите, веднага се повдига контравъпрос “ама вие защо в последния ден, трябваше по-рано, то защо такъв ни е манталитетът на българите, мрън-мрън”. И в последната секунда на срока да съм, пак трябва да бъда обслужен като по всяко друго време. Е, да – знам, в България съм…

Друга причина, която ми убиваше ентусиазма да ходя до полицията беше, че така и не бях разбрал ще ми взимат ли отпечатъци от пръстите или не. Четох из мрежата, разпитвах приятели, заслушвах се, когато малоумни журналисти правеха “репортажи” по темата – никаква информация. Повечето от хората около мен си вадеха цял набор документи, включително паспорт за навън и там е ясно, че са решили да взимат отпечатъци. Но аз искам само лична карта, нищо друго.

Сега за обикалянето, нервите и бюрократичния тормоз.

Ако някой ви каже пак, че новите документи се издавали лесно, бързо, едва ли не служителите с усмивки и песен на уста за нула време обработват и подготвят всичко – не му вярвайте. Ако някой вратовързан чичка с наднормено тегло и червени от алкохолизма бузи ви убеждава, че всичко ставало за половин-един час и можете в обедната почивка да минете и да доставите това удоволствие на държавната милиция – не му вярвайте. Защото не е така – на мен ми отне четири часа, при условие, че полиция, паспортно, община и данъчно са в непосредствена близост. Не ми се мисли какво е в други общини, където трябва да се снове между сгради на няколко пресечки. А, и два SMS-а дарение на “синята зона”, да им изсъхнат паяците и на тях…

1) Търсене на място за паркиране. Това си го знаете, но аз се поизнервих, та няма как да не го спомена. По тоя повод, искрени “благопожелания” отиват по адрес на тия, дето ходят на работа с колите си и нито фирмата им има паркинг, нито пък има свободни места в квартала. Разбирам да ходиш в другия край на града (примерно до “бизнес-парка” в Младост) и да не искаш да се вреш в отвратителния градски транспорт. Е, вече има метро и то е по-добре, но хайде – разбирам. Обаче това да работиш в нормален жилищен квартал, при това с много добра свързаност с трамваи, тролеи, рейсове, маршрутки и какво ли още не и да продължаваш да си паркираш колата там, да паркираш по тротоарите чак, да паркираш от лявата страна на еднопосочно, да паркираш по самата дъга на кръстовищата – е това си е селяния! И всички, дето го правят, са селяни! В лошия смисъл, щото иначе думата си е добра.

2) В паспортното. Добър ден, добър ден. Така и така и веднага надеждата за това обещавано по телевизията “бързо издаване” угасна. Ето ви тия документи, попълнете ги, а освен това вземете от общината удостоверение за постоянен адрес. Не посмях да питам защо ми го искат – в полиция и всичко на сто метра от нея избягвам да питам за каквото и да е.

3) В общината. Табела с информация, на която няма никаква информация за граждани. Разбивка по етажи, от която мога да разбера къде да ида, ако ми е първи ден на работа, но ако съм клиент, нищо няма да разбера. Напишете какво се прави на съответния етаж, с какво се занимава тая служба, а не ми давайте съкращения и подобни простотии! Намирам накрая мястото и чакам към 45 минути да обслужат чичката пред мен. Идилия, ви казвам. Дочувам през стъклената врата как се започва едно разпитване за роднини, ама тя дъщеря ти замина ли, а къщата на кого ще я оставяш, и там се подпиши, и тук. Е, трябваше да кажеш, че си за един подпис, да те пуснат отвън по-рано… 45 минути. Влизам – така и така, взема ми личната карта, цъка дълго на компютъра. “Вие собственик ли сте на имота?” “Какъв имот, аз не за имот…” “На имота, в който е постоянният адрес.” “Ами не, не съм…” Започвам да обяснявам, че адресът е същият като на досегашната ми карта, ама съвсем същият… Нямало значение, имало нов закон… Да им пикая на новите закони. С лек скандал си тръгвам, щото трябвало собственикът да дойде, пък с нотариално заверено копие на нотариалния акт, пък не знам си какво…

4) Чувам се с баща ми, той ме убеждава да идем заедно, за да се свърши тая работа. Междувременно аз съм забравил за това с нотариалния акт (къде ти, аз не помня всички продукти за пазаруване). Пали-гаси колата, тоя път я оставям на синя зона. Качваме се, пак чакаме, влизаме – ала-бала, а вие господине носите ли нотариален акт? Баща ми е спокоен човек и стратег в разговорите, но не издържа и той – “Вие нали сте общината?” “Ами… да” “Вие ако не знаете кой имот на кого е, кой ще знае?” Много им пука на патките там, почват веднага да се карат, да съскат… Аз вече им вдигам среден скандал и си излизам.

5) Баща ми ме убеждава да продължим и отиваме в данъчното, където той с дипломатичност казва на подходящата служителка в подходящото настроение какъв е проблемът и тя му издава данъчна справка за имота, която да послужи пред общината…

6) Пак в общината, аз попълвам като луд безкрайните бланки, на които пиша общо три или четири пъти един и същи адрес… Влизам пак при оная кокошка, праща ме да платя такса. Отгоре на бланката пише три вида услуга и аз я питам всяка услуга за колко пари е и съответно за какъв срок е. Ако експресната им услуга за удостоверение за постоянен адрес е повече от два лева, няма да я поръчвам нея – не стига, че постоянно наливаме пари в тия бюрокрации, не ща да давам залудо и бих изчакал. През зъби ми изсъсква да ида да си платя и да се върна. Пак питам, оная с треперещ глас ми “обяснява”, че няма три услуги, таксата е 2.50 и се издава веднага.

7) Плащам – там стана на минутата.

8) Връщам се, трябвало да мина през деловодството да ми заверят молбата… Отивам в деловодството, чакам и там. Влизам – три кокошки зад стъклени гишета. Абе навсякъде едни PVC-дограми, едни ламинати… Пари за ремонт са имали, но не са имали пари да си вържат компютърните системи, за да не разиграват така хората. Та чакам аз – едната чете вестник, другата цъка нещо на компютъра (на минички ли играе, на пасианс ли, програмира ли – кой я знае), а третата си говори личен разговор по телефона. Стоя пред тая третата и не вярвам на очите си – вече няколко минути съм в стаята, пред гишетата им, а никоя не само че не прекъсна “заниманията си”, а даже не се излъга да ме погледне. Накрая телефонистката приключи с “айде, муцка, ще ми се обадиш след това” и протегна ръце през гишето, почти без да ме види. Прас-прас печат и готово (тия хора гледат ли изобщо какво подпечатват?)

9) Издадоха ми удостоверение за постоянен адрес, ура! За целта трябваше да подам молба за промяна на постоянния ми адрес със същия постоянен адрес, да доведа баща ми, който напоследък има болки в коляното и като се умори се придвижва трудно по всичките тия стъпала нагоре-надолу и изобщо беше голям купон всичко! После баща ми каза, че тая с удостоверенията му е казала, че съм минал по бързия път, можело да ме накара още поне 5-6 документа да си донеса. Той ходил при нея, докато съм попълвал бланките и я “обработил” със стандартния разговор от типа “ех, тия деца, да – и аз имам син/дъщеря, знам”. Не й е цепил басма, даже я е поскастрил малко, но ми каза, че споменала, че по някакъв си още по-нов закон трябвало и документи за жена ми, пък за децата ми, пък и майка ми трябвало да иде, пък не знам си какво… Луди хора са това бюрократите ви казвам, луди!

10) Пак в паспортното – опа, грешка, идете в полицията, за да платите таксата първо. А там, нали се сещате, всъщност има гише на банка, която ви взема 2 лева комисионна за превода. Мила родна картинка, и в КАТ са такива тарикати на дребно, и навсякъде. А мога ли да си платя аз в моята си банка примерно? Абе все едно…

11) В паспортното, вече чакане на опашка. Подавам документите, връщат ми ги един-два пъти, но за дреболии, които допопълвам на място. Това е, вика лелчето – наредете се сега на “биометрията” за снимка.

12) Редя се на “биометрията”. Има две такива, работи само едната. Тоест ту едната, ту другата – не знам дали е една мацка вътре, която снове между стаите или някой много стриктно спазва ония норми за почивки при работа с монитори. Пред мен минават двама човека и отново излизат каките в почивка. 15 минути, която продължи 30 (имам часовник, толкова си беше). Накрая влязох да ме снимат – снимаха ме, дадоха ми да се подпиша на един таблет и това е. Една бележка с номерче и след 30 дни ще ида да си взема тескерето…

—-

Уморявам се, само като се сетя за цялото това обикаляне, тичане по стълби, от сграда в сграда и всичките нерви за някакъв си документ. Дето вместо те да ме гонят да ми го дадат, трябва аз да им вися 4 часа в “администрациите”.

Още нещо – в паспортното, което е нова сграда, на средата между гишетата има голяма картина на Васил Левски. Хм, нормално, ще кажете, на много места в администрацията се фукат с Апостола. Ама не е съвсем същото – картината е всъщност прерисувана снимката на Левски, същата, която се прерисува масово, само че този път имаше нещо по-различно. Загледах се и ми присветна – рисунката е на снимката от тескерето на Левски, точно както си е. С печатите, с всичко. Шапка му свалям на дизайнера, който се е сетил – не на дизайна, защото огромният портрет ми стои някак гротескно, но евала за идеята! В паспортната служба е сложена паспортната снимка на Левски – така хем е Левски, хем е паспорт. Това беше единственото, което ме развесели тоя ден.

Та добре, че личните карти са за десет години. Даже са им малко – всяка среща с държавната/общинската администрация е достатъчна за много по-дълго време. А, и още нещо – пръстови отпечатъци се взимат само за международен паспорт, само той е с чип, в който да се записват. За лична карта и шофьорска книжка – само снимка и подпис.