35

За някои не е много, за други не е и малко. Но важното е как е за мен – а за мен е странно да са минали цели две години от катеренето на Търнов с тичащия навсякъде Светко и Оги, дето беше “още в коремчето”. Тогава 33 ми се виждаха множко. Дано след следващите две всички вкъщи сме по-добре. Лично не си пожелавам нещо по-специално, освен ако здравето не влиза в тази графа. А за цялото ни задружно и малко, но увеличаващо се семейство ще кажа само, че решението е взето, дестинацията е известна и само се чака сгоден попътен вятър и добра заплата. Всъщност последното е приоритет, дори другото да не стане и да се позабави. Сещам се как преди повече от десет години, като студент по време на протестите, разправях на приятелите от и около курса (най-яката компания, тенкю пипъл, тенкю!), че не съм можел да живея другаде, освен в България. Това по повод на една от вечните тогава теми за бъдещето ни в тия бурни времена. Не съм можел, я ме виж ти! Не знам откъде ми е била дошла тая идея – нито е от средата, нито е от нашите, даже напротив – обаче много ми е пречела през годините. Досега. Сега вече знам – тук не е мястото. Добре, че знам езици, пък ми се и отдават – млад съм, ученето е интересно. Скоро ще се приберем вкъщи в София и започва системно следване на цели и задачи. Хубаво е, когато има цел – осмислят се задачите. :)

2117

Върнахме се от море. Снощи, в 11 часа. Три седмици – е, всъщност на самото море 18 дни, но общо ни “нямаше” 21 дни. То не е море това, направо си е начин на живот. Има много интересни неща за разказване, водих си бележки и тия дни ще започна да пускам и тук със задна дата. Връщането пък беше епопея – колата закъса от лошо гориво, “спасяваха” ни, абе обиколихме родината. Добре сме. Само уморени.

Атия. Пътуването.

Това приключение започва на 4-ти август и за мен е в минало време, но ще се пренеса назад, за да го изживея наново, докато го разказвам. А то си е наистина цяло приключение – неочаквано море, късметлийски съвпаднали приходи и разходи, живописно пътуване, неочаквани обрати на връщане, произшествия, отчаяния и веднага след това – надежди, радости и помощ от добри хора. Но най-вече – 19 дни край морето, от които сме пропуснали плаж и плискане с вълните в едва 3 от тях. Неочаквана ваканция, в която със Светко бяхме “свободни морски скакалци”, тичащи по дългия полу-пуст залив, за да търсим “златни камъчета” и “миди като пеперудки”. Почивка, в която неведнъж си казвахме с Краси, че не е никаква почивка, щом е с две деца и колко почивно щеше да бъде, ако бяхме с приятели или особено пък самички. Но и всеки ден си казвахме с усмивка, че всичко е страхотно и децата и те са страхотни. Три седмици, които ни заредиха със слънце и настроение, но и ни събраха много копнеж към градското, към ърбана, към спокойствието на неспокойния град. Град, в който не ти досаждат, защото не те познават и град, в който все пак са приятелите. Колкото и редки да са срещите с приятели, като сме с две деца в претоварената София, все пак знаем, че са принципно възможни. Но стига уводни думи.

Искахме да заведем децата на море, но нищо не се нареждаше. В Шкорпиловци, където бяхме миналата година, нямаше свободни места, а и цените сега ни се видяха солени. Не са се вдигнали, просто аз тази година съм с ужасно ниски доходи. Нямам търпение да напиша текст за дисертация, да добавя текстове за три статии, да ги пратя в БАН и да чакам да ме отчислят с право на защита в края на годината. Защото когато ме отчислят (и то с право на защита, това е важно), ще мога да започна работа. Сега в заповедта ми за зачисляване в БАН пише, че нямам право по време на докторантурата да работя с трудов договор на пълен работен ден. А работа ми трябва – време е за заем и за уреждане на дом за децата и за нас.

Когато се чухме с една наша приятелка и стана дума за море и се оказа, че има възможност да идем в Атия в едно тяхно местенце и да си стоим там на море, засъбирахме багажа веднага. Стана още тогава, хм… тоест стана днес – на 4-ти. Краси събра дрехи, играчки и всичко останало, а аз излязох да уреждам бумагите на колата. Беше изтекла гражданската застраховка. Моя грешка – пропуснах датата на поредната вноска и реших, че е анулирана вече, ядосах се и отложих за малко по-късно правенето на нова застраховка. А то се оказа, че когато е на вноски, застраховката не се прекъсва автоматично – има двуседмичен срок, в който може да се плати със задна дата и всичко си се подновява. Но не знаех и бях оставил така точно две седмици нещата… Нищо де – тъкмо се оказа, че имало малко по-евтина компания и като приспаднем тия 15-тина дни без застраховка, в които колата стоя “на трупчета”, се оказва, че даже може да съм на далавера с лев-два пред държавата.

Остана винетката. Тази година пропуснах да си взема годишна винетка – тя излиза най-изгодно, ако се пътува често през годината, но понеже допреди месец изобщо не бяхме излизали от София и околностите, все отлагах и бях решил, че може и да не ни се наложи изобщо. Защо тогава да давам пари за годишна винетка, щом няма да я ползвам? Наложи ни се преди половин месец, за ходенето до Пловдив, до лекаря на Светко в пловдивските хирургии. И после същия ден – от Пловдив до Троян. Можехме да минем с една седмична винетка (10лв.) за цялата година. Но сега за морето пак трябваше да взема. Не знаехме колко ще стоим, затова пак взех седмична. То беше една одисея… отивам в бензиностанция – нямаме, не знаем къде имат. Отивам в друга, на “Петрол” – там знаех, че трябва да имат – “нямаме”. Вдигам лек скандал – как така нямате, в целия град няма, аз какво – да опъвам палатка и да живея в тоя град ли, какво? Ами господине, имахме, но свършиха, какво да се прави? Че поръчайте си повече, да ви остават – тия пари да не би аз да ги прибирам? Карахме се, карахме се – накрая обърнах колата и отидох в пощата на центъра на града и оттам си купих седмична винетка. Тия винетки са супер измама на държавата – оставяме настрана, че парите от тях се източват и пътищата си стоят с дупки. Има само седмични, месечни и годишни. Като годишната важи за календарна година, а другите две – от дата до дата. Цените са така измислени, че всеки да си взима годишна – пък пътуващите рядко са тотално прецакани. Както с цените, така и със сроковете на валидност. Щом годишната е 67лв, значи седмичната трябва да е лев и нещо. И да има дневна и тя да е съответно 20 стотинки. Да, ама не. След цялото това обикаляне, тръгнахме за Бургас и Атия към 15:30ч. Кофти – явно ще се кара на фарове на края, а като знам из гларусленд колко внимателни шофьори са…

Преди тръгване изучих картата в Интернет. Интересното е, че Google Maps настояваше да ми препоръчва път през Русалийския проход. Всъщност това е един от няколкото прохода в Стара планина, които са… кози пътеки. Минаването оттам дори и с джип било трудно, някакви хора с кросови мотори едвам го минали, та аз с Рошко ли… Добре, че порових в мрежата за тоя проход и се отказах предварително, защото ме беше изкушила идеята да минем оттам – навсякъде пишеха, че гледката била страхотна. Минахме все пак през селата, като се водехме по картата-атлас в жабката. Ако някой ви каже, че има път между Батошево и Камещица през Кастел, да знаете, че му е грешна информацията. Подминахме язовира Кастел, видяхме магаренца, кокошки, кончета и влязохме в поредното селце, където изведнъж… пътят свърши. Задънена улица, наоколо стари къщи и вили и наблизо една жена, явно виладжийка, ни видя и идва да ни каже “За Габрово ли сте? Объркали сте пътя, то на картите е сгрешено, тук път няма, не е трябвало да се забивате толкова навътре в Балкана.” Върнахме се пак покрай магаренцата, язовира и се включихме в малко по-широкия път, който ни отведе до следващото село и после на пътя за Габрово.

Габрово всеки път ме очарова автомобилно. Много по-уредено е от съседно Севлиево, а пък нали уж Севлиево беше по-богатият град, с повече инвестиции, заводи и т.н.? В Севлиево на връщане не уцелихме изобщо бензиностанция, а табелите само ни объркаха и за малко да се загубим. В Габрово е обратното – навсякъде табели към главните посоки извън града и е много трудно да се изгуби човек. Особено пък ако търси такъв основен изход, какъвто е пътят към прохода Шипка. Е, и ако вече веднъж е минавал с кола оттам, де.

Самият проход ме изненада също приятно. Отново са го ремонтирали, има нов асфалт и са още повече отбивките с пейки, дръвчета и чешмички. Поне откъм габровската страна. Пътят е затворен за камиони – всичката професионална сволоч минава вече само през Хаинбоаз (прохода на Републиката), който е най-равен и с малко завои. Живи и здрави да са – тъкмо за нормалните шофьори остава удоволствието да караме по живописните виражи през тунели от дървета и с отбивки с чешмички, но без гадните тирове.

Откъм юг беше монотонно. Краси трябваше да се премести на задната седалка, за да приспива Оги и аз останах без навигатор. Наложи се лека-полека мнението, че следващата покупка за Рошко трябва да е навигация. “Женски навигатор”, както се шегувах с Краси. Имам някакъв поглед върху тия устройства, най-вече от съветите и разясненията на Петър. Не търся нещо марково, а по-скоро колкото може по-евтино китайско устройство, на което да мога да кача всички програми, които ми допадат, а не само едната фирмена. И съответно всички и всякакви карти, които биха ми били полезни.

Иначе и на юг аборигените по морето са като на север – карат като побъркани. Регистрация “А” не отстъпва на “В” и повечето ме задминаваха и засичаха като напушени. Една много важна вметка за всички, които живеят със заблудата, че покрай морето има магистрала – пътят между Бургас и Варна НЕ Е магистрала! С едно съвсем кратко изключение на входа на Варна, но там пък е бъкано с ниски ограничения – егати магистралата. На юг от Бургас пътят продължава в едно нашенско Camino del muerte – аз стигнах само до Атия, но по на юг, при Ропотамо май, нали големият ни пързаляч беше изпопребил народа с джипа си. Целият този път трябва да се минава с повишено внимание – не се шегувам, пътят е тесен! Наистина, гледай ги как се смеят – тесен е! Още откакто стъпихме на тоя път (местното население му вика “магистралата”…), ме обзе натрапливо усещане за притиснатост, клаустрофобия някаква. Отстрани дървета, отляво мантинела, пътят е само две ленти и тези две ленти сякаш са прекалено ТЕСНИ за колите. Наистина са – просто пътните ленти са по-тесни, мамка им! Та внимавайте – там е опасно не само заради джигитите (били те локални или не), а и заради теснотията. Ограничението е 80км/ч и през километър има огромни табели, указващи, че лявата лента е забранена за автобуси и камиони. Познайте кои караха най-бързо и кои през всичките тия три седмици ни изпреварваха по няколко пъти на пътуване! Автобусите, разбира се! Караха с поне 100 или отгоре – опитах се на отиване да стоя напред пред един рейс и поддържах 90-100, но оня ме застигна в нощта и нарочно блесна с дългите, заслепи ме и ме изпревари… Това беше още едно от новите неща, които научих – явно е станало модерно като си с бърза кола, да се доближиш максимално близо до “жертвата” и малко преди изпреварването да включиш дългите светлини… Случи ми се доста пъти край морето. Много весело… нямам думи.

Открихме кв. Миньор на Атия лесно, но с квартирата се затруднихме. Обикаляхме посред нощ селото – бяхме пристигнали към 10 и половина – накрая звъняхме по телефона за упътвания “наживо”. Оги беше заспал в колата, след като бесня по магистралата около Айтос. Със Светко стояхме под уличните лампи, Краси търсеше правилното място, а откъм тъмните съседни улици и гората се чуваше вой. Дали има вълци – зачудих се, но бързо отклоних мислите към друго и показвах на Светко звездите, Млечния път и т.н. А той все обръщаше поглед към близката детска площадка и ме питаше дали ще може утре да поиграе и да се полюлее.

Ще може, разбира се. Така започна неочакваната ни ваканция.

Социални мрежи – юли 2011

Любителите на Google, здравейте и приятен ден – надолу може да не ви хареса, предупредени сте. Е, то си е всъщност едно дългичко мрънкане, но все някак трябва да си върна ищаха за писане, пък и Гугъл са си за бой така и така.

Както казах тези дни, не споделям ентусиазма на някои за Гугъл Плюс. Преди малко изтрих профила си. Съжалявам и че го регистрирах, защото поканата беше изпратена на друг адрес и сега Гугъл знае за мен още нещо, което хич не му е работа. Направих го от бързане – видях, че приятел ме е поканил и веднага ми хрумна “я да видя какво и как е станало в сравнение с Diaspora и Friendika” и в бързината не видях, че писмото беше до друга поща, не гугълската ми. Все едно. Уж внимавам за такива неща и уж по навик пазя някаква поне обща хигиена на личните данни в Интернет, пък то… Нищо де, все тая.

В същия ден пък, когато бях писал за вродените проблеми на Google+ сървърът на Диаспора, който споменах, след месеци без никакви проблеми, изведнъж се срина. Имал май някакви хардуерни проблеми при доставчика и всичките промени в профилите за ден-два се загубиха. Веднага възстановиха архив, но все пак беше отпреди ден-два или три. Но това се случва и на най-добрите, не е болка за умиране.

Аз, разбира се, оставам откриваем и (донякъде) активен в Diasp.org. Но ето още един пример за разликата между Facebook, Google и подобните им и разпределените мрежи. Особено свободните разпределени, които се поддържат от мрежа отделни ентусиасти и малки компании из целия Интернет. Докато за мен по-важното е защитата на данните ми и свободното им и лесно прехвърляне от една в друга такава мрежа, за армията на Google по-важно е, че последната публикация ще се запази. Защото Google имат много пари и съответно много сървъри. Въпреки ето такива изцепки – Google made my son cry. Или много други подобни – това е само пример.

След като преди време (след много дълго моткане) най-накрая отвориха GTalk сървърите си към мрежата Jabber, сега май единствената причина да си държа сметката в Google е GMail. Но пък и това е глупаво и е повече навик, отколкото необходимост – имам си своя поща, даже така и така си я плащам заедно с хостинга на сайта. Даже и уеб-интерфейса, дето го ползвам по веднъж-дваж на година най-много, пак е по-удобен и по-бърз от гмейлския.

Какво остава? Търсачката? От много време търся с DuckDuckGo през https, сложено е по подразбиране из браузърите ми и тем подобни. Единствено търсенето на изображения е по-удобно с Гугъл, но така и така го правя през DDG, с “!gi”. А и без това кой изобщо е казал, че за ползване на търсачка ми трябва сметка и профил в Гугъл?!?

Ясно ми е защо го правят всичко това. Хем са “обидени”, че Facebook си е позволил да е толкова голям сайт и да е “evil” (разбирай да печели от свои реклами, не да се вътри с гугълските). Хем с тия профили, плюсове, интеграции на всички услуги и не знам си какво още ще си подобрят търсенето. Днес никой не разчита на директории и регистри за търсенето, а пък мрежата е станала прекалено огромна, за да се справят ботовете с постоянното претърсване, че после и с анализирането, преценяването, категоризирането, свързването… Колко по-добре е вместо да се тормозиш така, да си имаш една малка (малка?!?) армия потребители, които уж по свое желание сами да си цъкат на плюсчетата, да бъз-ват, да пускат препратки, да си пишат за тия препратки в чата, да ги обменят в писмата си по пощата… Не сме забравили, че Google четат всичко – макар и машинно, макар и “за съответност на рекламите”, макар и да не дават на трети страни данните. С G+ най-накрая системата е завършена. Дерзайте, живи гугъл-ботчета! Дъ мейтрикс хез ю! Браво на Гугъл, без майтап, това си беше сериозна работа и сериозно лутане вече бая години.

В другите новини – StatusNet 1.0 прекалено дълго се забавя. Има много непреведени низове и изобщо преводът на 1.0 на български ще е много назад, но “не мога да огрея все пак всички”. (В KDE се качваме нагоре – особено сега в Троян без Интернет и с тъща.) А на Identi.ca вече прекалено дълго стои поредната 0.9.х версия, а колко са хората, които ще си изтеглят и инсталират бетата на 1.0, само за да видят развитието. След като в началото нещата се пускаха веднага, сега явно акцентът е върху бизнес-плана на платените инсталации. Лошо няма, но както беше казал чичко Реймъндс, “Release Early, Release Often”.

“Бързи” днес са Friendika. Преди няколко месеца не можеше да се ползва почти за нищо, днес по функционалност отдавна е изпреварило Diaspora. Само да се беше завъртял там някой дизайнер да изшлайфа интерфейса. Друго предимство на Friendika е, че е на PHP и всеки компютърно грамотен и четящ файлове “readme” може да си го качи на свой хостинг. Още една крачка към идеала за такива услуги – разпределена мрежа от профили, всеки от които е мъничко компактно за инсталиране разширение към личния сайт. Мрежа от “моите данни – при мен си”.

Diaspora спечели парите от дарения, но е на Ruby. А кой знае Ruby? Е, глупав въпрос, но е вярно че 1) Ruby е много по-сложен за инсталиране и поддръжка и 2) масово хостингите, особено евтините и безплатните, са с PHP и без Ruby. За това последното хич не ги виня, де ;)

Иначе всичко това със социалните мрежи си е много скучно. Имам моменти, в които се чудя как има хора, които толкова се впечатляват от такива неща. А не се впечатляват от Wikipedia например – тя също е социална мрежа. Абе бури в чаша вода. ;)

Между другото, Novacut успяха да съберат малко над 25000 долара дарения за разпределения редактор на видео. То и това е социална мрежа – за работа по продукт, като Уикипедия. Ще става все по-интересно. Хм, видеото е стара мечта, а и отдавна искам да си взема dSLR с видео. Може да е добро оправдание да оставя Pentax и да мина на Canon.

Социални мрежи и други животни

Цял месец без нищо в блога. Какво правя ли? Ами оцелявам някак – сега съм в Троян, вече две-три седмици при тъщата и в къщата без интернет. Така де, блок на главната – то де да беше къща с двор. По този повод – неизвестен съседе, дето си оставил отворена точка, благодаря ти! Е, то или е рутер на човек, или е някакъв служебен рутер на доставчик, не знам. Признавам си без бой, че преслушвах наоколо за шифрирана с WEP точка, която да кракна, но нямаше. Та затова когато успявам да се свържа, значи съм на кухненската маса, откъдето се достига тая въпросната отворената точка. Неудобно място, нерядко мирише на манджи, а и заради навика на тъщата да се проветрява през кухнята, през единствения прозорец без комарник, често има и мухи. Присещам се за село, за летата с баба, за мириса на сено и за този на дивите ягоди, за другата ми баба и дядо, за магарето им, кокошките и тем подобни и най-вече за мухите в стаите. Тогава бабите ми с два-три замаха с кърпа изгонваха мухите, за да може моя милост детето да поспинка следобед на прохладно и без да ме гъделичкат гадните инсекти. Сега оценявам поредното майсторство на баба ми – аз пробвах да ги гоня тия хубостници тука с кърпа, ама не става. Нищо де – сега ги няма, сигурно заради бурите и пороите тия дни (по-скоро тия нощи).

—-

Работя по статии по темата на дисертацията ми. Ще ми трябват, ако искам да завърша, а и изписването на тия неща ще ми помогне за самия текст. Засега съм до под една крива круша насред нивата, но нещата напредват. Изписването на самия текст никога не ми е било силната страна, имам предвид че повечето работа върша наум. Прехвърлям всякакви идеи, опитвам се да запомня някои, да комбинирам други и при възможност гледам да чета нови неща по темата, пък дори и да не са съвсем научни. Тя и темата е малко странна за по-типичните учени – пиша за социалните мрежи в Интернет, така че хем имам много материал за четене и обмисляне, хем 99% е журналистическа плява на деня. За щастие вече имам достатъчно тренинг да отсявам глупостите още при отваряне на текста.

—-

Иначе точно тия години и особено тази година много интересни неща стават именно в социалните мрежи. Не, нямам предвид жълти новини от сорта на Гугъл Плюс и подобни – интересни идеи се осъществяват, интересни общи посоки се следват. Последното нещо, което ми направи впечатление точно днес, беше Novacut. Мисля, че съм чувал за тях и преди, но сега съвсем сериозно се заемат да направят свободен разпределен редактор на видео. Споделена обработка между два края на света, в реално (или най-близкото до реалното) време. Идеята принципно изобщо не е нова, аз имам една подобна от вече много години (не точно за видео), но не съм и помислял да я направя. Нито имам парите, нито времето. Но явно времето за такива идеи е дошло.

Споменах Google+, та да си кажа – хора, моля ви много, не ме добавяйте в “кръговете” си. Не смятам да се задържам. Ако някой се интересува от мой социален профил, който смятам да задържа и поддържам – ето. Преди около месец получих покана за Google+ (мерси, Емо, а ти ако решиш виж моята покана за Diasp.org), но нещо не съм трогнат. Ама никак. Защото:

1) В сегашния си вид (а няма никакви по-сериозни симптоми това да се промени) Google+ е поредната затворена система. Не конкурира Facebook принципно, а само формално. С други думи – същото като Facebook е, само че на друга компания. Стара песен на нов глас. Е, мерси! Няма възможност за взаимовръзка с други, отворени системи за социални мрежи (Diaspora, Friendika, StatusNet, Appleseed). Нещо повече – даже няма възможност за добавяне на “свързани профили” от тези системи в профила на Гугъл. Има само за неща като LinkedIn, Twitter, Facebook – ами да, съвсем същите като тях са и Google. Вярно, има “data liberation”, през което може да се изнася архив на личните данни. Но това не е същото. Ама съвсем не е същото. И не е достатъчно.

2) Дизайнът на Google+, новият дизайн на целия Гугъл. С тая тънка черна лента горе, с разположението на аватара, даже с шрифтовете и ефектите – прекалено много напомня на дизайна на Diaspora. Гугъл разработват корпоративно, с фирмена тайна и закрито. Diaspora е свободен софтуер, разработван публично от общност в мрежата. Хайде сега от три пъти да познаем кой от кого е крал! Не че е нещо много, но оставя лош вкус в устата. Е пак не, мерси, Google!

2б) А, за малко да забравя – прехвалената концепция на Гугъл Плюс за “кръгове” ми напомня прекалено много за “аспектите” в Diaspora. Вярно, с малко повече шарения и лъскавини – премигвания, завлачвания, не знам си какво. Но самият факт, че са откраднали (или, както се шегуват тук-там из мрежата, “вдъхновили са се”) от свободна и разпределена система, за да направят несвободна и централизирана такава е отвратителен. И лично за мен е достатъчна причина да стоя далече. Препоръчвам и на вас – ако цените мрежите заради възможността за споделяне и откриване на неща, а не само заради първичния кеф да сте част от “snowball effect-а” на силните на деня, влезте в някоя от “шушулките” на Diaspora или инсталациите на Friendika. След време и Google, и Facebook ще трябва да се отворят към обща разпределена мрежа или да умрат. Може времето да е доста, както доказва Twitter с неистовото си оцеляване. Но със сигурност ще има взаимосвързаност, в самото определение за социална мрежа си е. Но това е след време, не сега – сега Google+ е просто поредният “closed silo”.

—-

Иначе съм добре. Или почти. Или как се казваше – “добре съм, но ще се оправя”. Докато все още съм зачислен като докторант, парите са огромен проблем. Колата също има някакви грижи. Минах ГТП, но аз си й знам кусурите. Тук в Троян, скоро след пристигането ни, свалих предно ляво колело, за да започна да сменям маншона на външното каре. Миналата година скъсах и смених десния, сега скъсах левия и понеже вече знам как се прави… Но видях по спирачния диск някакви петна, черти. Не излизат при търкане с ръка, но и не се закачат с нокът. Уплаших се да не са пукнатини. Дискът е стар, отпреди да взема колата, а тогава е била юркана много явно и дисковете са с голям ръб, може би на границата на допуска за дебелина. Още миналата година взех нови дискове – предни вентилирани, за Rover 200RF, но когато с брат ми опитахме да ги сменим се оказа, че новите дискове (уж по каталог точно като за колата) са по-“дълбоки” с около милиметър. И при монтиране опират и блокират в спирачните апарати.

Спасението е или подложки (стоманени фланци) под дисковете, между тях и главината, или изстъргване на спирачните апарати, за да легнат добре на новите дискове. Третият вариант е стържене на самите дискове, но хич не ми допада. Диск, който явно е правен в китайско мазе (навремето им викахме “турски балкони”, но сега нали не са “турски”, а “китайски” ментетата), при това вентилиран диск, не ми е приятно да давам да го престъргват. Кой знае как, колко и от коя страна да се отнеме? Явно ще е с подложки.

Но тук нямам как. А и дисковете са в София, не тук. По-опасното е това напукване. Ако е напукване. Може ABS-ът да е насложил някакви шарки от праха от накладките при силни спирания. Аз не натискам спирачка почти хич, но на ГТП-то ме караха да натискам до ламарината и то доста пъти. Дано е от това. Че напукването е много опасно – не се знае кога и как може да се отчупи парче и или да заседне в апарата и моментално да блокира колелото, или да изхвърчи навън и да пробие колата в някоя посока. И двата варианта са много опасни и опасността расте със скоростта. Казаха ми два трика за проверка дали са пукнатини: 1) Слага се боя за яйца и ако се оцвети “на пукнатини”, значи е влязла навътре и наистина са пукнатини. Ако се отмие и размаже – значи не са. 2) Сваля се дискът, почуква се с гаечния ключ и ако потропва “на кухо”, значи наистина са пукнатини. Ако звъни като камбана – значи не са.

—-

Надявам се да започна отдалечена работа, но май няма изгледи докато съм докторант. Мислех, че миналата година е била тежка финансово, но се оказа детска игра в сравнение с тази. Пари за нищо така и така няма. Вече прекалено често взехме да се учудваме на себе си как изобщо оцеляваме. За Светко пък годината е интересна, защото твърди, че вече не го е страх от морските вълни и чака да го заведем. Кой знае дали изобщо ще можем, де. На нас ни се ходи в Ахтопол, щото не сме ходили от години там, а ни беше готино море навремето. На Светко му се ходи в Шкорпиловци заради една кола със стотинки, децата, с които се беше запознал там и, вероятно, заради един огромен замък от пясък с три крепостни стени, който правихме с него на плажа. Замък от пясък, “Пясък от замъци”… трябва да се видя с Дикс тия месеци. Прослушвах пак едновремешните ни записи с групата и така ми се присвири пак. На моменти пак иска да идва май музата за стихове и текстове, а не съм писал комай откакто спряхме да свирим. Но даже и старите песни са си готини и ще е добре да ги запишем качествено. Вярно, че малко се поразпиляхме – едни във Варна, други в София, трети пък чак на о-в Реюнион… И отново се сещам за онази ми идея за софтуер… Дали пък да не обявя и аз план за такъв проект и да чакам дарения? Макар че е по-добре да измисля начин за някакви пари от проектите, които и сега движа. Хич не са малко – Свободна планета, Ново 20, ElectriClub… общо 10 или 11 някъде са и отнемат много. Крайно време е, а и сиренето хич не е без пари, колкото и да ви лъжат блог-пуристите.

2114

Не разбирам защо разни HR-и ме добавят в LinkedIn? Ако имате работа за мен, предложете ми! Имам нужда, не е като да нямам! Даже много имам нужда. Но защо да добавям като контакт в професионална социална мрежа човек, с когото никога не съм работил? Защото е HR? И какво от това – да ми предложи работа, като е ейчар! За това не е нужно да ми е контакт.

Проблем на хората, не на паметника

Паметникът с автомата тези дни беше център на внимание и страсти. Не успях да видя наживо графитите, а и няма да мога вече – общината умело и бързо ги заличи. След полунощ – когато е времето на всяка истинска конспирация. Както са се учили като малки от разказите вкъщи за партизани, ятаци и свирепи фашисти. Но да не говорим за това, че само “фашизъм” е в главата на шепата русофили и носталгични комуни^W социалисти, защитаващи толкова години “паметника”. Няма да споменавам и че нито са се били и загивали на наша земя съветски войници, нито изобщо имаме за какво да сме им признателни. Да говорим какво ще става оттук нататък.

Властта бързо реши проблема, като си зарови главата в пясъка. “Графити ли, къде видяхте графити?” Има графити – има проблем. Няма графити – няма проблем.

Та властта я пиши бегала. Какво правим обаче ние, хората? Наистина ли ни трябват 20 години, за да наречем нещата със собствените им имена? Защото ако авторът само е загатнал по фин начин, то тълпата от хора, която се е събирала и е снимала изрисувания паметник няколко дни, е казала отчетливо – това не е паметник, а е декор на представление, което свърши много отдавна. Време е да си вземем якенцата и да прекрачим от залата в истинския живот, където няма декори и паметниците са винаги за нещо, което помним и с което сме свързани лично.

А как сме свързани лично със съветската армия? По не по-различен начин от връзката ни със Супермен, Дядо Коледа и Робин. Само дето тези вторите поне бяха забавни. А първите опустошиха страната и оставиха рани в много семейства. Това е истината – както не е на Супермен, така не е и на съветската армия. И както измиха графитите, така трябва да измием и всички фалшиви декори – вън и вътре в нас.

Проблемът не е в паметника като предмет. Не е в бутането му, махането му или преместването му в музей. Това са технически подробности. Толкова дълго продължи този спор, че вече е ясно – проблемът е вътре в нас. А това там – то не е никакъв паметник.

Другите страни преболедуваха треската на тоталитаризма. При нас стана хронично.

Автосалон 2011 на деня на бащата

BMW's angel eyesChevrolet CamaroДнес с големия ми син и дядо му по случай деня на бащата отидохме до софийския Автосалон 2011. Всъщност – вече вчера. За Светко беше страхотно изживяване, макар и да не успя да се качи и в половината от колите, които си харесваше. А и доста се измори, мъникът – закъсняхме с малко над два часа с прибирането за следобеден сън. Но си струваше. Ние с баща ми пък поразгледахме някак лежерно, без да влагаме страсти за марки и модели коли – просто неделна разходка, нали ни е празник и на двамата.

Пътуването до изложението беше първата част от празнуването, поне за мен. Наскоро шофирам малко, рядко имам повод и още по-рядко ми остават пари за бензин. Пролича ми, че съм поотвикнал – не че съм карал по-невнимателно или пък по-опасно, а някак по-трудно владеех колата. Привърженик съм на такова овладяване на автомобила, което да е насочено винаги към по-висока ефективност. Не скорост и динамика, а енергийна ефективност. Запазване на инерцията, плавно превключване, предвиждане на ситуациите напред по пътя, поддържане в най-икономичния режим за конкретната кола – все неща, които опитните шофьори си ги правят. Но аз като не карам редовно, започвам да не ги уцелвам съвсем, това ме изнервя и се затваря лош кръг. Нищо де – важното е да е весело и да не се кара опасно.

Самото изложение ни посрещна с попълване на някаква анкета, дето уж ще ни докара нова кола, печалба от лотарията. Друг път не се връзвам на такива номера, но какво пък – този път попълнихме. Баща ми си избра Toyota IQ, а аз писах за мен и за Светко от мое име Peugeot 207. Пежото беше сиво и избрано като най-близко до моя идеал за автомобилен цвят – бялото. IQ беше бяла, но пък това е кола за двама, а ние вкъщи сме вече четирима и сметката не излизаше. Избираше се между зелена Ford Fiesta, сиво Peugeot 207, червено Renault Twingo, зелена Skoda Fabia Familia и бяла Toyota IQ. Видяхме ги всичките, строени за оглед в залата с ретро-колите. А да – не спечелихме.

—-

За самото изложение.

Alfa Romeo SpiderTriumph SpitfireПричината лично аз да имам интерес да ида бяха електромобилите и (донякъде) ретро-колите. Не съм типичният ретро-фен, харесват ми някои неща от миналото, но други заобикалям. Например минах няколко пъти покрай бял роудстър Alfa Romeo Spider, до него пък беше чучнал червен Triumpf Spitfire – красота! Обаче разните черни огромни лимузини – Чайки, правителствени Мерцедеси от едно време, огромен Кадилак с размерите на камион – е, съжалявам, но не ме грабват, ама хич!

Електромобилите бяха представени… интересно. Казано накратко, имаше 2 (два) електромобила. Първият – Citroen C-Zero, a.k.a Peugeot iON. От тройката липсваше оригиналът – Mitsubishi iMIEV. Или поне аз не го забелязах на щанда на Мицубиши, но може да бъркам – бях прекалено зает да видя как точно да клекна, за да снимам бронята на едно Evo, докато Светко ме дърпаше “хайде бе, тате, хайде да идем при формулата!”. За които не знаят – Мицубиши направиха iMIEV (след като и не успяха с пробните Colt MIEV и Lancer MIEV и като много други се отказаха от идеята за мотори в колелата). И понеже работят с Пежо, а Пежо е и Ситроен, сега една и съща кола (на базата на Mitsubishi i) се прави с три различни емблеми – диаманти, лъвче и борче. Но колата е една и съща. Между другото, това е една от много малкото съвременни коли (да не кажа единствената освен малките Smart), която е със зависимо задно окачване De Dion. В брошурата го пишеха едва ли не с гордост – аз бих се срамувал, но темата за окачванията е дълга.

70 000 лева за градска сапунерка – при това за изложбения експонат, тоест явно занижена – не е нещо, което ще разпали ентусиазъм. Нищо лошо за колата – аз съм й фен още откакто Мицубиши започнаха да я правят – просто е хем много скъпа, хем малка, хем с окачване на каручка.

Вторият електромобил беше Renault Fluence Z.E. С едно уточнение – Рено Флуанс З.Е. не е точно кола, тоест няма как да си я купите. Уж щели скоро да започнат да ги продават в Израел – нали там Renault и Better Place започнаха да правят оня експеримент със станциите за смяна на батерии. Така че електрическият Флуанс е изложбен лъв (опа, лъвове са пежата, рената са нещо по-различно) и ако искате нов Флуанс, трябва да си вземете обикновен, с ДВГ. Не е лоша кола иначе, на външен вид поне.

Понеже се застояхме около Флуанса и даже поседнахме със Светко на една пейчица със зелена тапицерия и някакви изкуствени дръвчета забучени в единия край (ох, тия модни клишета, това “зелено”…), видях и отношението на другите посетители към колата. Явно iMIEV/iON/C-Zero не вдъхва респект – нещо, което е обяснимо при вида и размерите на мъника и при цената му. И затова около Fluence Z.E. имаше повече кибици.

Заслушах се в разговора на чичкото зад щанда на минаване да си тръгваме. Един господин питаше дали може да се карат, а тоя от Рено обясняваше, че видите ли, то в България не било реалистично, защото липсвала инфраструктура… Каква инфраструктура бе, отзад имаш изложени 5-6 зарядни станции, а и няколко други фирми правят зарядни станции, освен това такава кола е направена да си я зареждаш вкъщи през нощта. А не да висиш по бензиностанции, да търсиш зарядни станции и да се оплакваш, че “няма инфраструктура”. Нищо де – принципно си е прав, наистина няма. Все едно.

Питаха го дали се кара извън България тогава. Започна пак внимателно да говори, че всъщност не била много тествана, защото то нямало начин, още не е навлязъл този вид транспорт в Европа. Зачудих се тия хора какво искат с тая кола – да ни отказват от електромобилите ли? Появи се после един пич и започна много настоятелно да пита служителя дали може да се кара Флуансът по “пресечен терен”. Вика “не чак голям офроуд, ами по изровен път, по такъв един, по-пресечен терен”… Ококорих се на минаване и реших да не се спирам… Какъв пресечен терен, какви пет лева?!? Хората са ви сложили да разгледате електромобилна версия на семеен шосеен седан. Как точно видът задвижване може да зададе някаква разлика в поведението на колата на шосе или на “изровен път”? То не че аз разбирам от коли, ама чак пък толкова…

Искам да кажа нещо на Nissan по тоя повод – спите ли?!? Или сте преяли с имамбаялдъ, та не можахте да докарате един Leaf? Нямам думи.

—-

Пълен провал откъм електромобили на това изложение. Като че ли беше уредено нарочно. Това бяха електромобилите – всичко на всичко два. Единият малък и много скъп, а другият го няма. А, имаше и трети – китайски. Електромобилен вариант на Great Wall Voleex C10. Да, ама не – той не само че не се прави още серийно, ами бил “прототип с бъдеща премиера”. Ми здраве да е – поне разгледахме другите творения на китайския гений. Дето ще се сглобяват край Ловеч.

С две думи – не стават. Огледахме само отвън джипката и пикапа. Бях чел вече впечатления от лошото качество на изработката им. Та реших да видя отблизо Voleex, малката кола, която ще се прави. По-интересна ми е от някакви там танкове – аз такива не карам. Та огледах го, мяза на Toyota Yaris с по-различна предна престилка. Отворих вратата и веднага усетих огромна разлика с другите врати, които преди малко отварях – на Citroen и на Subaru. Влязох вътре – че то в моя Rover 200RF, дето уж се води малка кола, е много по-просторно. В китайчето се почувствах като седнал на табуретка. От седалките е, а и са някак по-тесни. Място за мърдане на краката няма, няма място и за ръцете много. Погледнах над главата ми – от тавана ме делеше на практика само косата. Облицовката на вътрешността е с пластмасови панели, които не изглеждаха чак много зле, даже бяха средно приятни. Докато не ги пипнах и натиснах – подадоха. Централната конзола при лек натиск настрани с опора на ръката в съседната седалка се отместваше с около един пръст. Протегнах се към жабката – щом я докоснах, се отвори. Закопчалката й е дала леко фира след едва една седмица ползване на авто-изложение! Затворих я, щракна, почуках по нея – разтропа се. Представям си това на дълъг път как влиза в резонанс. Да, не е нещо много и се оправя лесно с лепило, дунапрен и сръчност – ама чакайте сега, нали това беше нова кола?

По тапицерията на седалките тук-там издайнически се показваха малки конци. Не се виждат веднага, но ако отсега обшивката на тапицерията е зле, представете си на какво ще приличат тия седалки след две или, ако оцелеят, три години употреба.

Слязох от табуретката и минах отзад. Разменихме две реплики с едно момче, което като мен не беше очаровано. Багажникът е с размерите на малък куфар. Гледам невярващо и викам “ама не може да е това, то това е нищо”. “Нищо е, вика той, тя цялата кола е нищо”. На дъното на багажника има кора – вдигнахме я и отдолу има още толкова място, украсено чак на дъното с резервна гума. Защо не са направили по-дълбок багажника? Може би са искали дъното му да е на нивото на борда, за по-лесно товарене?!? Накрая задната врата не искаше да се затвори, докато не се тресне силно.

Е, не бих дал 16 000 лева за такова нещо, пък били те и с ДДС. Защото за 2 бона повече, за 18 000 може да се вземе Рено Туинго. За още хиляда отгоре, за 19 000 може да се вземе Шкода Фабия – и двете с достатъчно екстри, и двете – достатъчно здрави коли от производители с опит. И за какво да спестявам 3 бона от Фабия, за да взема китайски Воликс? Или Волекс – така и не разбрах как ще се чете.

—-

Другото? Другото е история. Снимки пред Шеви Камаро, пред “формулата” на Пежо, разходки между всякакви мотори. Обикаляне щанда на Мерк, където редом с последен модел MB имаше изложена реплика на първия – старовремска триколка с двигател. Benz Patent-Motorwagen – уж първият автомобил, ама бил ли е той първият или около това, което днес е Peugeot е правен първият цялостен проект за кола – не знам. Казват, че Бенц бил първи. Дълго застояване при щанда на Субару, защото аз съм им стар фен, а и защото Светко си хареса един Forester да влезе да го “кара”. Аз пък поседях в Legacy и не ми се излизаше. Светко му се качи на задната седалка и имаше място да подскача даже. После лъкатушене между безбройните модели Toyota, дето изглеждат като един и същ модел, спиране при Volvo, където баща ми с усмивка каза, че са добри, но няма да сменя своето за някакво такова ново. Минах и на зигзаг през прехвалените напоследък в мрежата Ford, направих и почетна обиколка около въпросния Focus. Kia ми хващат окото с новите си предници, но Светко каза, че не му харесвали. А, имаше и ретро-коли, но както казах в началото, освен Алфата Spider и Triumph-ът нищо друго не ми хвана окото. Имаше го българския дизайн-прототип, от конкурс на Мерцедес в ТУ, дето е само макет и багажникът не му се отваря. Добре изглежда, но не е нещо особено. Пак прилича на Ярис и на онова, китайското нещо. Баща ми още в началото разгледа едно Suzuki Grand Vitara и каза на шега, че щом го е видял, вече няма смисъл да обикаля повече. Едни батковци постоянно сновяха и бършеха прахта и отпечатъците от сузукитата с кърпи. А пък едни каки постоянно висяха и се облягаха на вратите на тойотите и лексусите, та само ни пречеха да си гледаме колите.

Ей-това не го разбирам – кой малоумник е решил, че колите винаги “си вървят” с жени? Не ми се задълбава в темата, но едно ще кажа – пълна простотия е навсякъде да пускат тая напаст манекенки, мажоретки и не знам си какви! Чалга е това, не друго! Аз съм отишъл да гледам коли и интересът ми към коли е съвсем различен от интереса ми към жени – ако някой основно ги бърка тия двете неща, да ходи на терапевт, докато е време! Нейсе, заради каките не можахме да разгледаме тойотите, но то там какво интересно – HSD, знаем си го, чудо голямо.

Другото, което не разбрах, е защо над половината от колите са заключени. Или не – от време на време някои се отключваха. Мистерия. Така например въпросното Легаси първо беше заключено, после не беше и влязохме и после пак беше заключено. Лексус – гледа Светко кабриолет и иска да влезе. Вярно, че е Лексус и сигурно е скъпичък, ама защо трябва да е заключен – да се снимат хората наведени край него, все едно са се срещнали с Майкъл Джексън? Опа, тоя умря. Тъй де, ясно стана – сложили една яка кола и за да не й надраска някой тапицерията, я заключили. И Камаро-то и то – абе поне го отключете и сложете един батко дежурен там, да виси край главата на всеки влязъл и да го следи в ръцете да не извади химикалка и да почне да драска. Примерно. Или добре – нека е кака, става – ама да е техничарка и авто-маниячка, а не (само) фотомодел.

Видяхме и лодки. Имаше отвън моторници и Светко се качи на една от по-големите. Сяда зад кормилото, въртя се на огромното капитанско кресло, махаше ни за поздрав, докато “кара”. С моряшката си фланелка беше точно като за там. Голям кеф – да порасне малко и ще започнем някакво ветроходно запознаване, да види истински лодки той. Обещах му тая година като идем на море, да намерим малко пристанище с ветроходни яхти с голе-е-еми мачти и ветрила. Тъй де… ако отидем тая година.

—-

На връщане благодарих, че карам Rover, а не Great Wall или друга подобна сапунерка. Рошко е добра кола, трябва да намеря начин да го постегна тая година. Исках цял голям проект да правя за него – звукоизолация, електродвигатели на задните колела, електроники и управления, head up дисплеи, неща за аеродинамика и всякакви подобни. Но има време, по-натам. Опасявах се, че ако Светко и Оги се повозят или поседят в чисто нова кола, ще спрат да харесват нашата. Но Светко си казва, че Рошко е най-готин. Просто вече приема общата идея, че има всякакви нови коли и човек може да си избира и да има следваща, нова кола.

А за мен остана общото усещане, че нямам любима марка коли. Харесвах Субару, но не се виждам в кола, която не е направена с никаква мисъл за ефективност. А само за сигурност на пътя в екстремни ситуации и за каране на дъжд и сняг. Че аз екстремно не карам, завоите взимам с по-ниска скорост, а на сняг карам внимателно и бавно. Освен това Субару предадоха електромобилната си програма и наскоро даже спряха всичко и казаха, че ще правят хибриди. Дръпнаха се някак, все едно правят път на Мицубиши и Нисан. Нищо чудно – така правят японските фирми помежду си. Харесвам и други марки и тук-там отделни коли на някои марки, но няма нищо, което наистина да ме грабва хем инженерно, хем дизайнерски. Дали е мой проблем или техен?

А пък ровърът ни е старичък вече – последните бройки 200RF са от 1999г., а това са вече 12 години. На следващия модел не ми харесват фаровете, а по-големите 400 пак са до тая година и после ги правят и тях с такива фарове. Е, не че 99-та е лоша година или пък е чак много далечна. Бих взел един MGF, но ще има седалки само за мама и тати, не за децата. Всъщност не бързам да сменям колата, не робувам на такова разбиране. И това изложение не успя да ми насади консуматорски рефлекс. Не е и нужно, няма смисъл – колата си ми е добре. Но беше приятно да погледам. Лошо, че няма наистина готини модели, ама какво да се прави.

Заседнаха ни в асансьора

Днес заседнахме в асансьора. Към два пъти на месец поне асансьорът не работи и трябва или Краси да ме извиква, за да качваме бая етажи нагоре с децата и с количката, или да се отказват от разходката – зависи дали е в края или в началото на излизането. Да, оправят го тоя асансьор – домоуправителят вика някаква фирма, самият той с работни дрехи и ръкавици ровичка нещо… Но те не ползват активно асансьор! И бабите от входа също – я слязат веднъж привечер да клюкарстват, я не. А ние и още две семейства с малки деца, все на горните етажи, имаме необходимост от този лукс за други!

Това е банално, изчакайте да чуете интересната част – блокиранията започнаха, когато сложиха система за контрол на достъпа до асансьора. Някаква електроника с датчици, раздадоха на всички (срещу отделни пари, разбира се) едни “тагове”. Според мен са RFID чипове с четци, но хич няма значение. Защото тая “система” не работи!

Представете си – носите в ръката си чипа и имате на разположение лампата над бутона за извикване. Там е вграден датчикът на всеки етаж, вътре в самата лампа. Доближавате чипа, чува се някакво пиукане и можете да си викнете кабинката. Като влезете вътре, можете да си я ползвате. Тук идва първото “но” – има време на изчакване и ако се забавите повечко (например о, небеса, с детска количка сте!!!), системата се самоблокира и бутоните в кабината не работят. Ако пък не се бавите, но асансьорът идва от далечен етаж (последен за първи или обратно), пак сте прецакани. Съседите се научихме профилактично да си “цъкаме” втори път с чипчето, при влизане в кабината.

Има и второ “но” – представете си, че се возите в асансьора и той блокира. Спре. Не арбайти бе, някъде между два етажа, да речем. Опитвате се да продължите пътуването си, но истината блесва неумолимо – с отключването имате достъп до само едно действие и вече сте го използвали. Един живот – това в никоя игра го няма! Няма втори шанс, стоите си заклещени в асансьора… защото… (тук идва вече гениалната част)… вътре в кабината на асансьора нямате датчик за отключване!

Това стана и с нас днес – връщаме се, децата уморени, време е за сън. Отключваме, идва асансьорът, но вътре нашето копче не работи. Често взе да се случва някое да не работи. И не можеш да си слезеш, например. А докато слизаш по стълбите, виждаш как съсед от долен етаж си влиза и си джитка с елеватора. Та влизаме, значи, и понеже не работи нашето, след няколко опита, повторни отключвания и ядосани реплики, аз решавам да натисна копчето на съседен етаж. И потегляме, но докато вървим към етажа над нас, малко преди нашия етаж кабината блокира. Спира и ни напред, ни назад.

Светко усеща, че нещо не е наред и започва да вдига шум, аз се притеснявам, опитвам да натискам копчета, опитвам да отворя капака на ключалката. Пуска се някаква аларма – гениите са сложили аларма на капака за отключване от кабината, по някакви техни си причини. Алармата побърква децата, реват, пищят, подскачат – кабината се клати и тресе цялата. А това не е първа младост асансьор и преди десетина години, когато се нанесохме, двамата с Краси даже отказвахме да го ползваме в началото. Аз опитвам въпреки тъпата аларма да отключа вратата на етажа по-горе (нашият, всъщност). Не се получава, защото съм изнервен и започвам и аз да се паникьосвам. Вадя ключовете и започвам да тропам по вратата – белким някое от бабетата на тия етажи или пък съседите от долния етаж, които също са с дете, ни чуят.

А само трябва някой да разбере и да доближи RFID-чипа си до датчика отвън, за да се активира отново тъпата система.

Отказах се, защото децата наистина се изплашиха, а и люлеят и тресат кабината вече прекалено. Какви неща са ми минали през акъла – само аз си знам. Отварям отново капака, пресягам се и все някак успявам да отключа вратата. Излязохме, издърпахме децата – не беше огромно разминаването с етажа ни, но все пак за дете беше наистина много.

—-

След това слязох на долния етаж и звънях на вратата на домоуправителката, докато майка й не се събуди и не ми отвори. Казах й да викне дъщеря си да оправи асансьора и за пореден път им казах да разкарат тая тъпа блокираща система. Понеже ми спореше, че системата била добра и тия прекъсвания не били от въпросната система (да бе да, аз ям доматите с колците и не разбирам хич от нищо), накрая й повиших доста тон. И не стига, че цял следобяд се успокоявам вкъщи, за да ми се уравновеси кръвното, а и сега се попритесних за нейното здраве, че не е първа младост бабата. Нейсе, поне семейството ми е живо и здраво!

Сега – мъничко предистория.

Още предишен домоуправител имаше инициатива да блокира асансьора. Вижте кога е било – 2006г. Сложи един секретен патрон в дупка в таблото и всеки, имащ право, си ползваше ключ за пускане на ток в таблото и ползване на асансьора.

Разковничето е в “имащ право” – всички тия опити за блокиране на асансьора не са за да се ограничат външните хора, не са за да се спрат и затруднят кражбите, не са за да се пести електроенергия. А са само и единствено за да могат някои комплексирани от входа (по стечение на нещата тия са си все мнозинство) да имат приятния гъдел, че са спрели асансьора на неплащащите го. А неплащащите асансьор са кажи-речи един апартамент. Апартамент, който е на последния етаж, баба и дъщеря й, които все нямат пари да си плащат за всички общи разходи и вече са назад с много. Не казвам, че са светици – напротив, и ние имаме лоши отношения, защото са зли и отмъстителни бабки – но да блокираш асансьор заради такова нещо… На когото от приятелите съм казвал и който е виждал поредната “инсталация” в кабината, всеки се е хващал за главата.

А като казах за кражбите – точно няколко месеца след въвеждането на тая последната система ограбиха един апартамент по-долу. Никой нищо не забеляза, а доколкото разбрах са изнесли бая вещи. Да бе, по стълбите са ги смъквали, сигурно.

И всичките тия системи да не би да са без пари? Не, плащаме си, даже сега тая електронната сто на сто си има съответна фирмичка със съответен абонамент. Никога не сме били за тия инициативи, но само да знаете колко са вървежни сред народонаселението на входа…

—-

Моята реакция? Подобрих малко звукоизолацията на външната ни стена и врата към стълбището. Така се чувствам по-спокоен вкъщи, а не като на селския мегдан. И писахме на брокера ни за едни подробности за едно място. Това са все добри неща и ни подействаха добре. Недоброто в случая е, че между мен и заем стои написване на дисертация, после защитата й, после намиране на работа и накрая минаване на изпитателния срок. Много неща, а децата растат и аз нещо губя все повече вяра в тая схема с това разстояние.

Но пък е вечер – може утре да съм по-ведър. А, да – аз няма хич да се качвам в асансьора вече. Краси и децата нямат как, голяма мъка е влачене на деца от и до горен етаж. Но поне ще имат винаги свой човек отвън, заради тая тъпа блокировка.

Ломско шосе по български

Подарете си този уикенд една разходка по Ломско шосе. Скоро може би няма да пуснат метрото отдолу и няма да свърши целият строеж наоколо, но току-виж пък пуснали вече почти готовия участък от Хан Кубрат до Христо Силянов (отсечката между Надежда 1 и 2) и вече ще може да се разхождате там само с автомобил. Всъщност не – и с колело, защото по пътните знаци личи, че ще има велосипедна алея.

Но идете сега, докато платното е горе-долу свободно за ходене. Всичко изглежда много различно – улицата не е разширявана хич, а пак сякаш е по-просторна. Имаше дълги години слухове, че нарочно се стоят новите блокове от южната страна на втора линия и пак нарочно се оставят старите къщи около шосето да се срутят сами, защото се било предвиждало голямо разширяване на пътя. За щастие това не стана. А е по-широко на вид май заради липсата на трамвайни стълбове, кабели и цялата плетеница отгоре. Трамваите са преместени по края на Надежда и Свобода – нещо като обиколен трамвай и транзитно метро. За сметка на това в целия участък май са само няколко дръвчетата, които не са се прихванали. Може и да бъркам, може всички да са се вкоренили – гледах отдалече. От центъра на платното. :)

На доста места и локалните бизнеси са взели вече да облагородяват. След като толкова дълго време заради това глупаво затваряне на основната улица на и без това изолирания квартал Надежда всички магазинчета по Ломско шосе затвориха и се свиха, за да оцелеят или направо си фалираха, сега е крайно време тук-там да се посъвземат. Вижда се краят на това безкрайно строене на метро. То пък голямата работа – метро, чудо голямо. Само блокираха и запрашиха цял квартал за няколко години.

И велоалея ще има – по посока центъра, крайната дясна лента ще е за велосипеди. Така поне казват знаците. От тази страна е забранено спирането. А от другата пък е забранено паркирането. Чакам да видя с очите си как Ломско шосе няма да е пълно с коли до бордюрите. Всъщност може и да се случи, само че познайте къде ще се дянат всички тия коли? Правилно – между блоковете из квартала, където и без тях е вече ужас и безумие. Та пак мерси – казвам го като автомобилист – не съм против автомобилите, а против липсата на безплатни обществени паркинги. В квартал без гаражи в блоковете това си е необходимост, не лукс.

—-

Та за лошите неща…

Идете сега, но идете в почивен ден. Защото в работен ден е пълно с коли. Уж улицата е затворена, но в същото време не е затворена. Затворена е с камъни и бордюри, но няма знаци за забрана на влизането. Вътре по платното няма маркировка, не минават и патрулки. Паркирани насам-натам служебни коли на бизнесчетата наоколо и малко по-скъпи коли на шефчетата от кръчметата загрозяват гледката.

Между тях карат колела семейства – мама, тати и аз с колелата на голям празен асфалт – кеф. Но сред тая тарапана от пешеходци, спрели на чорчик голфове и мерцедеси, велосипедисти и детски колички от време на време минава поредната кола. Вярно – не карат бързо хората. Поне не по светло – нямам идея какво става, след като се запалят уличните лампи над тая нова, просторна и разчистена писта. Но все пак карат. А нали уж не е за каране? Или е?

За велоалеята не вярвам също да потръгнат нещата. Да я бяха оградили с мантинела или колчета. Така, оставена отдясно като бус-лента не ми се вярва да оцелее дълго. Мен поне не може да ме амбицира всичкият тоя цирк със софийските велоалеи да се върна на колелото. Преди време бях запален колоездач, и то запален градски колоездач. Днес не мога да си представя с кой акъл съм карал колело в града. Вярно – преди 5-6 години трафикът не беше така натоварен, София с всеки ден бие рекорди по претъпканост и сигурно всеки ден идва по един рейс народ отнякъде. Стоварват ги на Горубляне, за да си изберат бричка и с нея да идат на работа следния ден. Да я паркират някъде из квартала – най-добре пред алея на вход на блок, за да не могат да излизат с детски колички тия гадове местните. Или пък на кръстовище, на самия завой – това си е класика, нещо като арт-инсталация-псувня. Ох, няма значение. :)

—-

Радвам се на дръвчетата. Иска ми се да оцелеят и да се раззелени всичко. Надежда, с малки изключения тук-там, успява да остава зелен квартал. Не зелен в смисъла на квартал с дворчета и къщички, но зелен изобщо. Чистят бая през последните две-три години. Не кърпят дупките правилно, но това си е общ синдром – даже въпросното Ломско в тоя участък го асфалтираха под дъжда веднъж… Но иначе чистят. След предишния период на унищожаване на тротоари, сега от година-две даже видях как възстановиха няколко. За ден-два “откопаха” тротоари, за които и не подозирахме. Не ми се вярва кметът да е добрата фея, но поне някой ресорен заместник или експерт в общината натиска на правилното място. Дано се задържи тенденцията. Едва ли, но дано.

Май всички най-вече затова се разхождат там – заради дръвчетата. Нищо друго не е добре уредено, особено това с постоянно влизащите коли. Те влизаха и докато имаше още валяци – заобикаляха ги и готово. Луда работа. Но дръвчетата дават някаква надежда в тая главна на Надежда.

Има начин да се пренасят по-големи дървета, защо не го ползват? Защо трябва както, например, около реката по Сливница след Опълченска, да чакаме с години да пораснат фиданките, които набоцкаха след изсичането на огромните тополи? Трябва някъде около София да има специален разсадник, точно пригоден за такива дървета и пренасянето им на място.

Не ми хареса, когато затвориха за ремонт и метро. И сега не ми харесва, че толкова грижи създадоха – с прах, шум, с объркване на транспорта, с оскъпяване на транспорта… Но пък ми харесва, че краят му се вижда. Или кой знае – ако не му се вижда краят на тоя строеж, то поне човек може да помаа краци насред пътното платно. И не той да се пази и да заобикаля колите, а колите, влезли полу-неправилно при него, да се пазят и да го заобикалят. Два вида кеф, и двата – по български.