Нов живот от Дикс и Фифи

Тези дни мои приятели се сдобиха със син. Дълго очаквано и все пак малко неочаквано – явно тези неща все така стават. Мама и син са добре и се възстановяват от битийния шок :) Хей, бързо да излизате от родилното, че таткото и приятелите му чакат вече! Нямаме търпение да излизаме на срещи с Дикс, докато той разхожда малкия. Че и искаме и като ходим на гости да слушаме разкази за новите приятели в училище, за плановете за бала или пък “какъв искам да стана като порастна” :)

Точно когато малкият им наследник е “бил на път”, аз бях телефонно недостъпен. Имах малко объркване с клиент за изработка на уебсайт, но това е бял кахър в сравнение с неприятното усещане за “не-на-мяст-ност”, когато разбрах със закъснение, че не съм бил с Дикс още първата вечер. Има една малко странна момчешка “традиция” – в такива вечери да се прави всичко по силите, за да се присъства. И съответно човек да се напие/напуши прилично. Или неприлично, ако предпочитате :) И да бъде шумно, доста шумно. Не като на купоните, където вниманието е разпределено върху много хора и вдигаме шум …културно. Когато поводът е толкова различен и вниманието е толкова сгъстено, си е достатъчно просто да си там и да се хилиш, крещиш нещо и периодично да вдигаш чаша. За здравето на цялото семейство.

Ние отидохме на следващата вечер и пак беше добре – Дикс не беше спал от началото на това приключение и накрая все пак го оставихме да поспи. Макар на мен да ми беше някак виновно и загрижено – тъй де, да го оставим самичък у тях… И без котарак дори – черната пантера Джаз е експедиран по направление още в деня на раждането.

Та хубаво беше. Много хубаво. Не това, че се видяхме и говорихме подробности за раждането, за бързането и тревогите. Не това, че “съм отбил номера”, като съм бил с Дикс. Хубавото е това, че все пак се случат и хубави неща. Не искам да говоря с клишета и да казвам как това е нов живот, в който е самият смисъл на живота и т.н. Може да е вярно, може и да не е. Не това е важното.

Важното и хубавото е, че надеждата в света ни е станала с едно дете по-голяма. Страхотно е да виждаш тази надежда в лицето на младите родители. А там тя е най-голяма и най-истинска. Защото това е тяхната надежда, техният син.

Честито, приятели! И добре дошъл, малкият! :)

Първата ми фото-сесия

Вчера за първи път опитах снимане за вестник – не точно репортажно, а по-скоро илюстрации към интервю. Може би трябва да го нарека не “фото-сесия”, а “етюд”, какъвто за мен си беше. И интервюиращата журналистка, и интервюираният са ми приятели. Делян – най-добър мой приятел още от първите дни на съвместното ни философско следване в СУ, а Мила е кумата ми, също колежка и приятелка. Всичко това не значи, че тя не си направи интервюто по всичките им правила и похвати на журналистическия занаят, нито че той и аз сме й пречели или сме били прекалено несериозни. Всички се събрахме с цел да се направи възможно най-доброто и аз, макар почти в последния момент да бях разбрал за какво ме викат, опитах да дам също най-доброто от себе си.

Тогава разбрах, че няма никакъв смисъл да се снима с прилична цифрова огледалка, без да се използва RAW-формат. Никакъв, ама никакъв смисъл няма да се снима в JPEG-файлове. Ама никакъв, разберете… Първият ми въпрос към Мила, когато се събрахме беше колко снимки й трябват и за след колко време. Опитах се да стоя колкото може по-настрана, за да не ги разсейвам и затова питах така конкретно. Нямам никакъв опит като репортер, затова и не знаех каква е общата практика – по колко снимки се дават и за колко време. Исках да зная с колко време разполагам, за да преценя дали ще имам време да се прибера до вкъщи и да проявя на спокойствие PEF-файловете (RAW-файловете на Pentax). Знаех, че с RAW ще се справя и ще имам опне няколко добри снимки, от които да избирам и иначе почти всички “ще стават”.

Моя беше грешката, че реших да снимам на jpeg – не само заради възможността да отида до офиса на вестника и там на компютър да ги преточа бързо, а и защото на SD-картата ми се събират “само” 46 снимки в raw. На мен толкова снимки за любителското ми снимане навън и за опитите ми с продуктова фотография са ми предостатъчни. Но пред задачата да снимам за медия се стреснах и се уплаших, че ще са ми малко. А нямам все още лаптоп, на който да ги преточа. И на който да мога на място да се “развихря” с Ufraw и Gimp.

Повечето снимки ги докарвах добре, като изключим факта, че бях оставил автоматичната корекция на експозицията, която ми върши добра работа с raw и често си я донагласям, когато не снимам на изцяло ръчен режим. Когато снимката е в raw и с корекция за по-кратка експозиция при ниска осветеност, при проявяването може да се компенсира експозицията и всичко да се получи прекрасно – хем с достатъчно кратка експозиция за снимане от ръка, хем с достатъчна осветеност и детайли в сенките. Обаче когато се снима в jpeg, няма такива опери. Всичко се отпечатва във файла и остава така – после може да се пипа малко в Gimp цветовите нива, да се променят избирателно насищанията, осветеността и т.н. на отделни участъци, но всичко това си е крайна обработка на вече “съществуваща” снимка. Няма го предварителното нагласяне при проявяването на raw.

На екрана на апарата повечето снимки изглеждаха добре сравнително, не се забелязваше размазване, но когато ги отворих вкъщи се отчаях малко. Тези, които бяха на фокус и не се бяха размазали видимо, не бяха добре експонирани. Следваше кратка, но нервна работа с Gimp (редакторите вече чакаха снимките), при която успях да “спася” седем кадъра, от които всъщност нито един не ми харесваше достатъчно. С изрязване и преоразмеряване, с промени на нивата и яркостта най-накрая успях да докарам горе-долу приличен резултат, който да изпратя точно в последния момент.

Името на изданието няма значение в случая – най-малкото защото не се чувствам особено горд от снимките си. Разбира се, остана приятното усещане, че се пробвах като фото-репортер и първият ми път мина сред приятели, които ме оставиха да си направя доста снимки и гледаха да не ме притискат и изнервят. А нервно си ми беше, но то сигурно и няма как да е иначе. :) Взех си много поуки за намирането на място за снимане, за избягване на отблясъците в иначе по-тъмните затворени помещения, за “издебването” на моментите за снимане на хората, за това, че тези моменти трябва да бъдат открити много бързо и много бързо да бъдат усвоени, за да може след това човекът на спокойствие да си води разговор по темата, а не да се притеснява от щракащия досадник наоколо. И техническата поука, разбира се – винаги, винаги в RAW!

Google не ни разпознава

Google трябва да направят нещо за оправяне на вградения им в GMail интерфейс към jabber. Става дума за списъка с контакти “на линия”, който се показва в левия панел на пощата, ако ви е включен javascript и ако четецът ви е разпознат като “поддържан”. Наистина много, много хора не знаят, че всъщност това е интерфейс към XMPP/Jabber услугата на Google Talk, а не някаква простотийка като усмихнатите и намръщените личица в пощата на Yahoo навремето. Това си е нещо като уеб-вариант на GTalk, само че вграден в сайта за електронната поща.

И точно тук идва голямото объркване – как може досега Гугъл да не са се сетили, че прякото смесване на уеб-интерфейси за е-поща и за джабер ще работи за повечето потребители, но ще е мъка за тези, които са интернет-грамотни поне малко над средното (общо взето доста ниско) ниво. За какво говоря ли – ами както не е възможно да изпратя джабер-съобщение на адрес, който има само е-поща, така и не е възможно да изпратя е-поща на адрес, който има само джабер. Става дума за това, че когато не е възможно, трябва да е направено така, че това да се казва на потребителя. И дори изобщо да не му се показва като възможност – че нали е “невъзможно”…

Джаберът на GMail, както и самият GTalk, приемат записвания и разговори с “нормални” джабер-имена. Аз като имам JID в сървър, който поддържа само XMPP/Jabber, съвсем спокойно мога да поискам записване за състоянието от адрес @gmail и когато човекът види съобщението и ми разреши записване мога пак спокойно да си говоря с него. От моята страна разговорът ще се вмества в прозорците на jabber-клиента ми, а от неговата – в javascript-прозорчета в уеб-пощата на Google или в GTalk-клиента му, зависи кое всъщност използва в момента.

Проблем за мен няма до момента, в който потребителят на GMail не реши да ми изпрати е-поща. Дори и да ме има в адресника си, много по-набиващо се на очи и много по-удобно на пръв поглед е да използва “бързите контакти” (тоест джабер-списъка си) и да ми изпрати е-поща на джабер-името ми. Много рядко се среща човек да има джабер-име и е-поща на един и същи адрес. Аз с удоволствие бих поддържал такава комбинация, но засега това означава да имам свой си сървър, където сам да си настроя услугите. Безплатните пощи и по-евтините хостинги не поддържат джабер. А публичните джабер-сървъри в огромната си част не поддържат потребителска услуга за е-поща. И правилно, и аз не бих я поддържал, ако имах такъв сървър – както много други в джабер-средата, и аз тая надежди, че по-рано или по-късно XMPP/Jabber ще измести електронната поща. Но това е друга тема.

Не е правилно на потребителите на GMail да се предоставя лесен и удобен начин да пращат е-писма на адрес, който изобщо не поддържа е-поща като услуга. Масово е объркването, че щом нещо е от вида “име@машина.домейн”, значи е адрес на електронна поща. Всъщност това изобщо, ама изобщо не е задължително. Е-пощата е частен случай – това, което всъщност означава това е, че в сървъра “машина.домейн” има регистриран потребител “име” и за него най-вероятно се осигурява някаква услуга. Каква е обаче услугата не може да твърдим със сигурност – това се проверява по съвсем други начини. Може да не е е-поща. Може да не е и джабер, може например да е само услуга за влизане (login).

Няма значение каква е конкретната услуга, важното е, че когато видите “име@машина.домейн” това не означава, че трябва да изпращате писма на този адрес. Изобщо не означава! А какво са направили Google? Свързаха джабер-сървъра си GTalk с останалата част от мрежата, вдигнаха много шум покрай това, много хора започнаха да им благодарят за това. След това тихомълком вградиха джабер в уеб-пощата си. Наистина, по много кадърен начин – GMail продължава да бъде пример за правилно и успешно използване на ajax-технологиите. Прозорчетата на разговорите в GMail са толкова удобни и сладки, че ми е било наистина приятно да ги изпробвам.

Но не е допустимо толкова време да не се прави проверка кой адрес е с поща и джабер и кой е само с джабер. Получавам оплаквания от приятели, че пощата ми е недостъпна – накрая се оказва, че са изпращали през GMail на адреса ми в джабер-сървър. Не само че е досадно, а и изобщо не спомага мигрирането към джабер. Такова нещо не би могло да мине проверките за съвместимост с HIG на Gnome или KDE например. Щеше да си е бъг.

Проблем с отхвърлянето на спам

Колкото и странно да звучи, да – понякога защитата от спам пречи. Знам и точно кога – когато не работи както трябва. :)

Преди време бях настроил Blosxom при обработката и подготвянето на коментарите за вписване да включва проверка за съвпадения в черен списък с често срещани спамерски адреси, ключови думи от спам-коментарите и т.н. “Обучих” бързо тази база от данни с черните списъци от gotroot.com. Естествено, тази поддържана, но все пак обща база не спря всички коментари – винаги се намират разни “тарикатчета”, които пускат нов спам. Включително и роден спам – сред нашенските фирми има образци за неправилно поведение в мрежата. Ето например днес отварям блога на Дончо и какво да видя – точно 36 минути след като е публикувал статията си, фирма “Нола 7” са пуснали като коментар огромна и подробна реклама на български. Е как да не ги заобича човек такива идиоти… Те правеха някакви басейни, нещо с вода, нали? Това се казва наглост в Интернет – виждаш свободно място и без да се интересуваш за какво е поставено изобщо там и как се ползва, си плясваш задника там. Че спам-ът се трие, трие се. Но спамерите разчитат не на това, че ще останат во веки веков на съответната страница, а че все пак някой ще ги види. Евентуално ще ги индексира, ако имат късмет. Някои потребители ненавиждат спам-а и такова дебилно рекламиране няма да ги накара да станат клиенти. Аз например вече си ги вписвам тия от “Нола 7” наум в черния списък на хора и фирми, с които не искам да имам нищо общо.

Но има и други потребители в мрежата – както каза наскоро Весо Колев, спам-ът вирее, защото хората са прости. Тъй де, защото сред хората има и много в престъпни даже мащаби неграмотни и лековерни. Един такъв да види такава спам-реклама, ще запомни името. И дори ще си направи труда да “проучи”, защото може точно в този момент да се интересува от изграждане на басейн… или там каквото се рекламира…

Има си начини бизнес-информацията да се достига. Има каталози, специализирани портални сайтове, сайтове с продуктови ревюта, сравнения на промоции, има обратна връзка от в сайтовете на потребителски общности, има (далеч не на последно място) приятели и познати, които могат да дадат съвет… Но да се чете изобщо спам… това е простотия, ще извинявате. Всеки трябва да има такъв “черен списък” с фирми-спамери и да си го припомня всеки път, когато си отвори портфейла или си поглежда банковата карта.

Та точно спам-ът и контролът му ми беше проблем и на мен тук. Преди съм казвал, че ще поработя по оправянето на пропускането на спам в бележника, но все нямах време. След това вградих въпросната проверка и сравняване с черен списък, за която казах в началото. Всичко вървеше добре, редовно триех по малко спам и съответно добавях нови изрази в черния списък. Но явно през последните седмици съм направил грешка някъде и съм написал грешен израз в точи черен списък. В резултат всеки коментар е бил вземан за спам и се е показвало едно съобщение на английски. Което всъщност трябва да се показва само ако коментарът е наистина спам. Вярно, че спам-ът е почти винаги автоматичен и такова съобщение е безсмислено малко, но исках да се появява нещо в случа на грешка. Да може човек да разбере защо не се появява мнението му.

Точно това е ставало през последните дни. Всички коментари са били спирани от грешно настроения филтър.

Моля за извинение всички, които са имали неприятното изживяване да видят съобщението, което ги обвинява, че са спамери! Проверката в момента е ограничена и ще я доразвивам, преди да я включа пак изцяло.

Преди време бях видял имплементация на Akismet за Blosxom. Ще трябва да проуча как е направено и ако няма готова точно за моя тип коментари, да си напиша. Akismet спира доста от общия спам, поне се държи добре в WordPress.

Как да се чуват гласовете ни

Българската блогсфера за сравнително кратко време се разви много и продължава да открива нови потенциали в себе си. Вече имаме няколко принципно различни нагласи на блогерите, което си е нормално. Има хора, които пишат изцяло и само лични неща, други пишат само по конкретни теми, трети опитват да правят директна публицистика по вълнуващи ги проблеми. Това е нещо в реда на нещата и особено за блогерите със “стаж” над година и половина – две става по-изчистено като разбиране и отношение към собствения блог. Това са все хубави неща, но напоследък се вижда още една, също хубава и нова за българските блогове тенденция – появяват се нови или се трансформират утвърдили се вече сайтове, които опитват да смесват всичко това – да пишат както лично, за да запазят “първото лице” на блог-нагласата, така и да действат на ниво пряка медийност, да пишат публицистика. Това проличава с бурното ангажиране на много блогери с различни кампании – само някои примери са кампанията в защита на bezmonitor.com, тази за освобождаването на Николай Баровски, кампаниите срещу софтуерните патенти, в защита на местността Иракли…

Това е хубаво, защото освен пряка ефективност като медии, достигащи до читателя без дългото заобикаляне на най-различни външни интереси, характерно за конвенционалните медии, така блоговете показват и откритост един към друг. Хората започнаха да не отказват, а напротив, да предлагат свързване. Отмина времето, когато тези страници прохождаха, малко хора имаха блогове и беше нормално да се проверява кой те е добавил, за да го добавиш и ти. Днес, в дните, когато по-важно е какво пишеш, дали е ценно за теб и (в някои случаи) за читателите ти, по-важно е да се свързва самата блогсфера, отколкото да имаш отстрани списък само с “твои хора”. Отварянето и неотказването на свързаност в блоговете е най-добрият технически резултат от развитието им през последната година – година и нещо.

Още по-ново и по-обединяващо иначе уникалните, различни блогове е появата на концептуални блогове и блогове на кампании. Такива са блоговете за защита на Иракли и за протест срещу атаката към bezmonitor.com. Българските блогове и самите блогери вече имат ресурса да създават новини, които да касаят цяла общност. Новини, които могат дори да излизат извън редовната им аудитория и да стават даже тема на обсъждания в конвенционални медии. Да си припомним телевизионните предавания, които се занимаваха с темата за силовото застрояване на Иракли, целящо да се направи невъзможно разширяването на защитената местност там. В началото призивът за защита на Иракли се появи само в отделни реплики в музикални класации и младежки предавания. След това имаше дискусии в публицистични предавания, а наскоро темата се завъртя и в предаване за медийни гафове. Макар и трудно, проблемът за Иракли “проби” в тези медии. Но всичко това стана, защото дълго време в Интернет ангажираните с темата хора обсъждаха проблема, разсъждаваха върху причините, интересите и евентуалните резултати, започнаха да пишат освен във форуми, и в блоговете си, започнаха да разпространяват новините от кампанийния блог сред приятелите си и да отразяват всяко “раздвижване” в своите си блогове по един или друг начин. И лека-полека се стигна дотам, че дори и маститите телевизии не можаха да си затворят очите, че това е новина. Особено след като кампанията включи позиции на известни личности.

Кампанийният блог protest.bloghub.org засега не успява да разтърси дотолкова медиите, че да направи пробив там, но пък и това е обяснимо – кампанията срещу “Труд” е не по-малко обоснована и мащабна, просто причината е, че в проблема с издателството са намесени много по-дълготрайни интереси. Може би. Важното е, че такъв блог съществува и това е поредната проява на тази еволюция на блоговете, за която говоря.

Следващата стъпка ще е подобряване и увеличаване на английското съдържание. И сега някои хора превеждат части от блоговете си (или част от статиите, или статиите частично:), но основното съдържание си остава на български. Нормално е “навън” да се чуе гласът на една кампания, например, едва когато се появят една-две статии, които да са на английски. Случвало ви се е да търсите нещо в търсачка и повечето резултати да са със йероглифи, например от страници на японски. Често се случва точно най-добрите съвпадения на търсенето ви да са с йероглифи. Вашите ключови думи, разпръснати в текста, в който явно става дума точно за това, което ви интересува, но останалите думи – на неразбираем за вас език. Неприятно усещане… Същото изпитват сигурно англоговорящите, които не четат български, когато търсят нещо и съвпаденията са все блогове на български. Аз имам доста такива посещения от търсачки тук. И си личи, че човекът явно е търсел нещо на английски, а може би и на японски (например), но за негов лош късмет попада на страница на български. Разпознава кирилицата и си казва “о, жалко – още един руски сайт, който не ми върши работа” и продължава да търси.

Аз отдавна имам идея за двуезичен блог, в който да има пълно дублиране поне на публицистичните статии. Личните може и да не са толкова важни, но ефективността на въпросните блогерски кампании зависи от това дали може дискусията “да се изведе” навън, сред блоговете и новинарските страници на английски. А всяка проблемна публицистика, ако остане остро проблемна, рано или късно провокира кампании. Пример за ефекта от английско съдържание е бързата реакция на BoingBoing по въпроса с “Труд” – protest.bloghub.org и Антония писаха на английски за проблема и веднага имаше реакция с публикация в BoingBoing.

Когато нашите медии са глухи за гласовете ни, трябва да можем да дадем достатъчно бързо и достатъчно много съдържание на английски, за да могат блог-медиите на английски да предадат новината. Така де, “трябва” тук се отнася за мен лично – това е бележка за мен да започна да пиша и на английски, а не само да се успокоявам, че съм подготвил преведен вариант на сайта си.

Така гласовете ни ще се чуват. Ще ги чуват конвенционалните медии – никой не може да мълчи невинно при условие, че в Интернет всички знаят. А това ще има значение до момента, в който конвенционалните медии и тяхното опосредствано предаване на новините просто престанат да съществуват. Бъдещето на новините е в блоговете – лични и блогове на общности, свързвани с агрегатори и блог-търсачки. Не защото аз и ти имаме блогове. А защото така връзката с публиката е най-пряка и най-малко зависи от външни интереси.

“Труд” – магаре на мост

Издателството никога не се е радвало на голяма популярност сред грамотните в Интернет, никога не е имало някакво “ядро” от привърженици, които да одобряват действията му и да се радват на пазарните му кампании. Само да кажа, че не е невъзможно търговска фирма да има такива положително настроени клиенти. Особено когато става дума за фирма, която има (или поне се опитва да има, както е в нашия случай) присъствие в мрежата с потребителска услуга или съдържание. Ще дам само един краен пример от международен мащаб — “Google” и ще спра по темата. “Труд” се опитва да оцелее в естествения подбор на мрежата и да прехвърли поне малка част от дейността си в Интернет, но го прави по еволюционно неадекватен начин — като напада тези, от които зависи. Реже клона, на който седи и не вижда това. Като магаре на мост. Има няколко изхода — или след дълго назлъндисване да мине, или да умре от глад там опитвайки се, или при дърпането и бутането от изнервените други минувачи да стъпи накриво и да се удави в реката. Не говорим за някое мило магаренце, това е метафора и става дума за отблъскващото, грубо и незаконно бизнес-поведение на “Труд”.

Както писах преди, издателството няма легално право да изисква от Виктор Любенов, автор на сайта bezmonitor.com, да сваля от публикация текстовете си. Причината не е, че някакви си “пирати” искат да грабят от безценните и недокоснати от очите трюмове със книжни съкровища на “Труд”. Причината е, че съгласно ЗАПСП (Закон за авторските права и сродните му права) всяко авторско право върху творба може да бъде отменено в определени случаи. Автоматично от закона са регулирани тези случаи. Един такъв случай на изключение от авторското право е публикуването за незрящи, с Брайлов шрифт или друг аналогичен метод. Друго изключение е некомерсиалното публикуване с цел запазване на съдържанието. Bezmonitor.com едновременно публикува по начин, подходящ за незрящи (HTML код с абсолютно минимално маркиране, подходящ за възпроизвеждане от екранни четци — това са програмите, които слепите хора използват вместо монитори, за да четат, господа от издателството) и некомерсиално запазва съдържанието, което иначе идрателството не дарява на читалищни библиотеки и може да се загуби за обикновения читател.

Някои пишещи от чужди пощенски адреси от издателството веднага се обадиха, че видите ли, щом като текстът можело да бъде прочетен и от зрящ човек, значи Виктор е “пират”. Няма такава опера! Законът (ЗАПСП) при определяне на изключенията се занимава с начини на публикуване, а не с видове хора според здравето им. В закона никъде не пише, че зрящ няма право да чете брайлови книги. Всеки може да научи Брайл, всеки може да научи също така и египетски, и стенография, и дори всеки може да си даде труда да прочете ЗАПСП. Е, не всеки може да работи на ръководна длъжност в “Труд”, така си е. Тям явно със специален конкурс някакъв ги избират.

Какво направиха от “Труд” (ведно с дружките им от “znam.bg” и “Сирма Медия”)? Уплашиха се от мащабите на реакцията в Интернет, от острите действия на всички поне малко публицистично ориентирани в блогсферата. Уплашиха се и от писмото, което блогери написаха и изпратиха до централата им в Германия (едва ли някой не знае, но да го кажем — “Труд”, заедно с много други боклучави вестници, беше купен от немския холдинг ВАЦ преди години). Как реагираха? Нарекоха всички “пирати” (в ЗАПСП няма определено такова понятие, вземете най-накрая го прочетете този закон…!), сред тях Виктор — най-голям “пират”. В отговор на публичното писмо до WAZ са изпратили писмо, в което се обяснява, че всъщност те били съвсем невинни и само гадните “пирати” опитвали да крадат и да ги клеветят навсякъде из мрежата. Да, за жалост само в мрежата, защото никоя по-голяма медия не се реши поне да разследва случая, поне да подпита леко “за какво става дума, това новина ли е?”. Събитието беше отразено само в някои от безплатните вестници. И аз зная кой от хората там има най-голямата заслуга за това журналистическо геройство. (Благодарности за ентусиазма и за “будността”, Дени!)

Накрая се обадиха в НСБОП (или ГДБОП, май вече така се казва…) и полицаите скръцнаха със зъби на Виктор. Естествено, не са си играли на дребно – казали са му да свали всичко, пък после ако нещо от текстовете било легално, можел да го качва. Как беше — “покрай сухото…” Да не говорим, че на български “сухо” има и друго значение… кой знае колко “сухо” са кихали “Труд” и в какви посоки. Ама то тях “бълха ги ухапала” — нали са “медиен гигант”. Да не говорим и че всъщност в случая няма никакво нарушение — Виктор се защитава от ЗАПСП, чл.24, ал. 1, точки 9 и 10.

Преди нашите медии изобщо да обърнат поглед, чуждите сайтове вече завъртяха новината — BoingBoing вчера е публикувал статия по темата. Още една точка за Cory Doctorow. Който, ако си спомняте, е и писател. “Down and Out in the Magic Kingdom” например преди време “повлече крак” за публикуването със само някои права запазени.

Преди някой от “Сирма” пак да влезе в страниците ми и да пише ядосано коментари ще кажа, че държа коментарите тук да са в добър тон, написани на кирилица и по възможност на правилен български (казвам “по възможност”, защото от “Труд” доказаха вече с публичните си е-писма че не могат да пишат, та знае ли човек…). Всякакви остри нападки ще бъдат трити. Не защото не обичам някого от афектираните коментиращи, не защото не съм за диалог и не защото не се радвам на всяка обратна връзка от читателите си.
А просто защото ще приема неграмотни и/или нецензурни коментари за спам. Какъвто са :)

Използвам случая пак да представя проекта “Нов живот за стари книги“. Това е инициатива, която събира преводачи и редактори (не само професионални, а и всички любители на книгите), загрижени за съдбата на художествените и научните текстове на български. Всеки, за когото силовото налагане на монополно издателско право 70 години след смъртта на автора е нещо неправилно, мека се чувства най-официално и топло поканен да участва в “Нов живот за стари книги”.

Преводите от проекта ще бъдат публикувани със свободен лиценз или само с някои права запазени — така, че всеки да може да ги препубликува и да ги чете свободно. Ако вие нямате време или достатъчно ентусиазъм да се заемете с такъв превод, но харесвате идеята, помогнете тя да достигне по-бързо до бъдещите си автори!

Сбогом, Венци!

farewell Ventzi

Нека там, където отиваш, да намираш път! И ловните полета да са вечни, и да бляскат сводовете на чертозите на Валхала! Вярвам, че и там ще ти се радват, където и да си. Всички някой ден ще се съберем отново, може би. И ще имаме време за четене и споделяне на най-невероятни идеи. Ще обръщаме кошчета, ще слушаме “Пърпъл в Корея”, ще ядем леща… може би.

Бог да те прости!

Pentax *istDL

Pentax *istDL – новият ми фотоапарат и първият DSLR (цифров огледално-рефлексен), който държа за по-дълго в ръцете си. Отдавна съм привлечен от неща с марката Pentax – някои по-стари филмови тела, новите им цифрови, но най-вече някои модели обективи. “Истерията”, както някои я нарекоха, в сайта на фото-форум около различните модели 50-ци на същата фирма, известни като Asahi Takumar (в различните му версии) си е съвсем оправдан любителски интерес всъщност. Особено когато се поставят пред по-малката матрица на DSLR, тези обективи стават нещо средно между нормални и портретни, боке-то им става леко по-остро. Като прибавим и добрата им светлосила, стават още по-ценни – повечето евтини днешни зуум-ове в късия си (широкоъгълния) край са с бленда 3.5, 4, че дори и 4.5. Оставяме настрана това, че са често прекалено “меки”, без рязкост. Но да оставим обективите, да говорим за хората.

Тоест за мен и за нас с Краси. Тя също снима с *istDL – по-малкият му размер явно пасва на ръцете и на двама ни. Ако беше още малко по-малък, на мен вече щеше да ми е определено неудобен. Ръцете ми са сравнително големи и пръстите ми са издължени, но пък не са дебели. Винаги това ми е помагало чисто технически в свиренето на китара – сега ми помага пак технически в снимането с фотоапарат. Формата и размерите на тялото на *istDL (и на *istDS, защото е с почти същата форма) ни допадат и на двамата. Докато филмовият ни Canon EOS 3000 беше големичък за Краси и тя не много често решаваше да снима, Pentax-ът май й е по-удобен.

За мен е малко трудно да свикна с цифровата “огледалка” и снощи дори извадих EOS-а от шкафа, сглобих го, доизснимах двата кадъра, които ми стояха в лентата от доста време и заредих следващата. Ако имах по-голяма чанта или фото-раница, щях да си нося и двете тела – със сигурност ще продължа да снимам на фото-филми, а и EOS 3000 е прекрасна машинка, нищо че изглежда леко “несериозна” на фона на по-високите класи филмови тела на Canon – 300, 30/33, 1. Канон-ът е забележимо по-лек от цифровия Пентакс, нищо че е по-голям. Обективът му е изцяло пластмасов, за разлика от китовия SMC Pentax DA 18-55/3.5-5.6 AL, който е по-масивен и с метален байонет. Байонетът на тялото също е метален и обективът така плътно прилепва към него, че в първия момент реших, че може нещо да е “заяло” :). Тялото на EOS 3000 е изцяло от пластмаса, а това на Pentax *istDL е с носеща стоманена конструкция и само облицовката е от пластмаса. Заедно обективът и тялото на *isdDL са достатъчно тежки, за да стоят учудващо стабилни в ръцете и все пак са достатъчно леки, за да не уморяват. По-малкият размер на тялото е компенсиран с добра преценка на ергономията – лявата ръка не може да се опира стабилно на левия край на тялото, но пък може много удобно да обхване обектива отдолу и отляво. Така двете ръце могат по-добре се разпределят около центъра на тежестта (който може да е изнесен и по-напред при по-тежки обективи) и апаратът стои по-стабилно и не уморява. Което означава по-малко клатене на образа при снимане от ръка – с по-голяма амплитуда и съответно по-лесно контролируемо. Става дума за по-забележимите трептения, разбира се – иначе всеки апарат се разклаща от много неща – дишане, малки потрепвания на мускулите, пулс. Но те се забелязват чак при големи увеличения или при много плитък фокус и дълга експозиция. За такива случаи е нормално да се използва статив или светкавица. Аз не ползвам и двете, но пък и не снимам такива сцени :).

Неудобното нещо, единственото неудобно нещо, което съм забелязал досега, е създаващата усещане за нестабилност врата на отсека за батериите. Вратичката се намира на долната страна на захвата за дясната ръка и ръбът й “излиза” до ръба на самия захват, тоест при държане с ръка усещате и вратичката. И понеже тя понякога може малко да приплъзне в едната или в другата посока, се създава неприятното усещане, че “нещо се размества” в апарата. Вратичката, разбира се, е направена добре и макар пластмасова, си е достатъчно солидна. Но проблемът е в усещането, което носи това леко приплъзване при по-силно стискане на захвата.

Други забележки към конструкцията нямам – *istDL е прекрасна машинка и нямам търпение като посъбера пари да си взема някой евтин, но качествен твърд обектив – нещо от серията “стари, но златни” на Asahi (старото име на фирмата Pentax). Част от обективите ги имам в списъка с желаните обективи на резба М42. Много от тези обективи там имат версия за Pentax K-mount, стандартния байонет на Пентакс, който е възприет след не съвсем успешното “налагане” на М42 като “универсална свръзка”. Тези обективи на К-байонет не само че не отстъпват на версиите си на М42, ами и има някои по-нови, които са само за новия байонет. А на всичкото отгоре и са по-евтини, защото М42 и днес продължава да е “универсален” и се използва от потребители на почти всички системи – има преходници за EOS и Nikon, които са много по-популярни. Повече са хората, които си купуват М42 и си ги завинтват на Каноните и Никоните, отколкото тези, които си купуват К-версията и си я закачат на Пентаксите. А обективът си е същият на практика, само задната част на тялото му е с друг накрайник :).

Засега много снимки нямам – все още разучавам апарата. За разлика от EOS 3000, визьорът на *istDL е по-чист и светъл, но не е по-голям и има много информация в долния край. На Канон-а бях свикнал да снимам в ръчен режим (М) – колелцето за управление се намира до спусъка и просто премествам показалеца от спусъка и въртя колелцето. Без да отлепям око от визьора – в него има малко данни и са с големи цифри. Индикацията за експозицията е отчетлива, едно квадратче, което се премества по скала. В *istDL има най-различни данни във визьора. Вярно, че повечето са свързани с автоматични режими, които още не съм изключил напълно. Но специално експозицията се управлява малко трудно, или може би просто несвойски за мен, като свикнал с EOS. В най-десния край се изписва едно число, което показва колко преекспониран е кадърът или колко недоекспониран е (ако е отрицателно). Това все още ме обърква и ми е трудно да следя експозицията. А не ми се снима в изцяло автоматичен режим. Дори и в полуавтоматичните, с приоритет на бленда или скорост режими е трудно да се следи. Може би е така, защото не съм свикнал с контролното колелце, което при Pentax е отзад на тялото, при върха на палеца. Идеята е с палеца да се управлява, а не с показалеца. Показалецът може да натиска копчето за превключване на контрол на блендата – това копче при EOS е отзад, при върха на палеца. Тоест до голяма степен са “разменени” действията на палеца и показалеца. След като съм свикнал досега само с EOS, не мога да кажа кое е по-удобно – трябва да имам време да посвикна с различното разположение.

Втората причина да нямам много снимки още е, че обективът май не ме “грабва” съвсем. Не казвам, че е лош, напротив – от снимките, които направих се убедих, че оптически е много по-добър от моя EF 38-76/4.5-5.6. Поне в широкоъгълните кадри е по-рязък, не така прекалено мек като китовия за EOS 3000 обектив. Но недостатъците на канонския ми обектив ги бях превърнал в предимства – например съвсем нормално беше да снимам поне половината си кадри с обърнат обектив. При голямо увеличение се получава много готино макро, но пък фокусът става толкова плитък, че е трудно от ръка, без потвърждение на фокуса и с придържан с лявата ръка обектив. Затова повечето такива снимки излизаха размазани, но това не ме притесняваше, имаше понякога добри попадения. А пък при по-малко увеличение, с така обърнат обектив се получаваха приятни снимки на детайли в по-голям размер, с приятно боке на заден план. Сега не смея да отвинтвам за щяло и нещяло обектива на Пентакса – на филмовия апарат не е проблем да извадя комплекта за почистване и да “измия” огледалото, да бръкна и да изчистя и долната страна на пента-огледалото, внимателно, с лека струя от помпичката да почистя и ламелите на затвора при вдигнато огледало. Защото прах си влиза, и то немалко – особено с въпросния обектив от тип “прахосмукачка” и с това негово постоянно сваляне и обръщане. На цифровия апарат не ми се ще да правя такива експерименти, не ми се чисти всеки ден матрицата. Може да си взема макро-пръстени на първо време. Но и това ще почака сигурно :).

Последната причина е, че все още съм с четири алкални АА(R6) батерии. Трябва да си взема презареждаеми, да си взема и зарядно за тях, но пък и това е разход, който ми е в повече в момента. А алкалните ще издържат седмица-две, особено с моите “икономични” филмови навици.

Снимам само на raw-формат и все още разучавам как, какво и защо се прави при преобразуването на raw. Опитвам се да напредвам бавно, като за всяко нещо чета в мрежата колкото информация успея да намеря. И преди знаех за баланса на бялото, за компенсирането на експозицията при конвертирането на raw, но само на теория. Преди обработвах вече проявените си и сканирани във фото-то негативи с The GIMP като обикновени картинки, най-много можеше да се прилагат филтри за обработка и да се регулират нивата и баланса на цветовете. Винаги за сметка на качеството. Сега качество може да се загуби само при силово преекспониране от raw, но то е пренебрежимо малко в сравнение с шума от лошо сканираните негативи.

Е, говорих повече за апаратите и обективите и по-малко за хората.

Ще пиша още неща за фотографията. За мен и фотографията.

Неща със снимки. Скоро, скоро :)

Някакъв си Google Earth

На доста места в мрежата хората са луднали по поредната версия за GNU/Linux на програма на Google. В случая – Google Earth. Нова версия, та нова версия. За “линукс”, та за “линукс”. Какво всъщност прави програмата, как работи? Защо да се изкушавам да си я инсталирам? След като наскоро Google пуснаха GNU/Linux версия на програмата си за подреждане на снимки Picasa, вече изобщо не съм добре настроен към настолните решения на бившата “търсачка”. Google все повече се опитват да “захапват” баницата откъм настолната й част и може би това е нормално – с развитието на бизнеса всяка добра първоначално идея става недостатъчна. Навремето гугъл беше само търсачка, преравяше мрежата и го правеше в пъти по-добре от конкурентите си. Без излишни неща, почти без забавящи картинки даже. Просто и ефективно. И за наистина много хора по света това стана начална страница по подразбиране за уеб-четеца им. Но това беше в началото, когато едната добра идея беше достатъчна. Днес има и други търсачки, има и други сайтове, които си стремят към ефективност за потребителя, а не само за рекламодателя.

Успешното – уеб-услугите

Втората голяма и правилна стъпка на Google беше предварителното пускане на слуха и след това създаването на услугата им за електронна поща, GMail. GMail също следваше схемата на търсачката – в началото беше спартански изчистена, всяко нещо си беше на мястото и нищо не спираше погледа повече от нужното. Дори рекламите бяха премерени. След това започна “развитието” на идеята – все повече и повече javascript, все повече и повече различни от пощата услуги, вградени в нея. Ajax-ът, за “одобрените” браузъри, е нещо добро – javascript-ът спестява наистина много време и прави работата с GMail много удобна. Но леко започва да се прекалява с това, а и има излишни проверки, които дразнят. Например аз използвам почти винаги браузъра Kazehakase, толкова ми е удобен, че преминаване на Epiphany или на крещящо не.интегрирания в Gnome прехвален Firefox е много неудобно. Всички тези четци са изградени на една и съща основа – рендериращата машина Gecko. На практика всички уеб-четци под GNU/Linux, с изключение на Konqueror от KDE и на разни несвободни решения, като Opera и подобни, са еднакви с малки пренебрежими изключения. Но GMail проверява данните за версия, която програмата съобщава и ако не е Firefox или (отскоро) Epiphany, превключва на изглед без javascript. Решението е просто за мен – моят Kazehakase навсякъде твърди, че е последна версия на Epiphany. Проблеми – никакви, но толкова ли е трудно да се опише в проверката? Браузърите, особено свободните и с отворен код, не са толкова много. Следва претрупването на GMail с най-различни услуги, резултат от бясната надпревара на Google с вечния враг Yahoo. Тук пропускам одисеята с GTalk и дипломатичния натиск на гугъл върху джабер-общността наскоро.

Неуспешното – настолните решения за GNU/Linux

Но ако става дума за настолните решения, определено с нищо не могат да впечатлят. Picasa? Абсолютно ненужна програма, ако сте с GNU/Linux! Щом като вече имате свободни, прилежно пакетирани за съответната дистрибуция и постоянно развиващи се предложения като F-Spot и digiKam, няма защо изобщо да се оглеждате в посока на прехвалената Picasa. Може Picasa да си заслужава за уиндоус-потребителите, не зная. Но да се инсталира специално настроен Wine, с който да се зарежда след това същата уиндоуска версия на Picasa няма никакъв смисъл. Добре поне, че пакетът за Debian най-културно си слага всичко в специално заделената за такива изчанчени програми директория /opt. И все пак си е замърсяване на системата. Визуално Picasa не се връзва с подразбиращите се настройки на никоя графична среда. Да не говорим, че HIG-ориентацията й е тотално съобразена с уиндоус – което си е нормално, на практика това не е по-различна версия от уиндоуската, а само се инсталира с настроен Wine за нея.

Само от любопитство бях изтеглил и инсталирал Picasa. Опитах и да поработя с нея, дори и поверих копие на част от архива ми със снимки. Определено усещането за работа с Picasa под GNU/Linux е неприятно. Може да е приятно само за човек, свикнал изцяло с уиндоус и “оказал” се в друга среда. Така става – ако някой работи само в прозореца на програмата и там намира утеха сред непознатите дебри на KDE или Gnome, може и да е оправдано. Но все пак това е несвободен софтуер със свободни алтернативи и “замърсява” всяка по-грижливо поддържана GNU/Linux система.

Google Earth

Все пак реших да проверя какво представлява програмата. Нямам намерение да я оставям на машината си, защото (1) не ми трябва толкова функционалността й, освен да си “играя” с нея и (2) не е свободен софтуер.

Изискванията са жестоки: ядро 2.6, x.org R6.7, RAM 512MB (дотук се ядват), видео-карта с 3D и 32MB RAM, дисково пространство 2GB, връзка поне 768Kbps. Дано се справи машинката ми, а за връзката мога само да стискам палци. Инсталацията идва в един саморазархивиращ се файл, който като се изпълни, може да приема някои опции от командния ред. Виждат се с опция “–help” – проверка на архива, списъци с файловете, избор на инсталационна директория и т.н. По подразбиране при инсталиране като root се предлага всичко да се сложи в /usr/local/google-earth/ и да се направи връзка към програмата от /usr/local/bin. При инсталиране като потребител всичко се слага в поддиректория на домашната и връзката се поставя в ~/.

За избор на директориите след стартирането от командния ред се показва графично прозорче – минава се през всички тертипи на типичната уиндоуска инсталация – съгласие с лиценза, избор на директории, логване към сървъра, после копиране на файловете със прехвърчащи имена и statusbar-чета. Шаренийка. Само че накрая на мен ми казва, че не може да зареди драйверите на видеото, защото, според него, най-вероятно съм нямал инсталирани драйвери. Ниц бре, браво! Чудно как съм стигнал до това съобщение без управление на видеокартата… :)

Причината може би се крие в това, че ползвам стандартния драйвер за NVidia, който идва от проекта X.org. Опитах и с несвободния драйвер от сайта на NVidia – ядец. Явно Google Earth иска да използва 3D-ускорение, но пък от друга страна нещо не му харесва фирмения драйвер на NVidia, който го поддържа това ускорение. Възможно е и причината да е друга, но определено не си заслужава разследването.

След като ми загуби около час и половина, през който можех да свърша нещо по проекти за клиенти, Google Earth не ми остави нищо друго, освен да напиша:

$ su
# rm /usr/local/google-earth -r
# rm /usr/local/googleearth
# rm ~/.googleearth -r
# logout
$ rm ./google-earth -r
$ rm ./googleearth
$ rm ./GoogleEarthLinux.bin

Между другото ,видях някъде в Интернет, че в директорията ~/.googleearth програмата си записва кеш на всичко, което правиш и при срив изпраща автоматично на сървъра на гугъл данните. Уж за да разберат защо се е сринала програмата. Били казали, че в този кеш нямало никакви лични данни и хората не трябвало да се притесняват. Все пак можеше кешът да се изпраща само при желание от страна на потребителя. Имаше описано какво да се направи, за да се забрани изпращането на кеша – сменяха се правата, така че никой да няма право да чете в него, да са 000. И тогава програмата просто не пишела данни там и не можела да прати нищо. Не зная дали работи, но самата нужда от такъв смахнат хак ме отблъсква още от новата и прехвалена програма на гугъл.

Е, аз и не съм в целевата група на програмата сигурно. За какво ми е на мен да разглеждам картите й – е, интересно ще ми е, но конкретна полза друга нямам. Може и да има хора, на които да им е много важна такава услуга. Ами ето – вече можете да я използвате и под GNU/Linux. Поне според Google – аз не успях :)

Дъждовно лято

Пореден ден вали в София. А пък уж сме свикнали още от малки по това време на годината да се заканваме за поредното страхотно и пълно с приключения и игри до късно лято. Горе-долу по това време навремето родителите ми започваха да ни дават по малко информация кога и къде ще ходим тази година на море. И дали изобщо ще ходим, разбира се. Макар че въпросът “дали” да ходим на море излезе напред едва след прословутите промени в държавата, след края на дълго граденото (и всъщност изоставено още от началото) РСО. Не се сещате ли? “Развито социалистическо общество” – основната и най-продължителна крачка към пълната победа на комунистическия ред. Това “РСО” се промъкваше тук-там из учебниците, най-вече в тези по история, но никой не си беше направил труда да ни каже тогава, че не само не сме живели в комунизъм, ами и дори официално, по научному не се е наричала така обществената ни уредба. Значи не само че не е било комунизъм, ами и представата ни за комунизма е била теоретично погрешна. Защото комунизъм няма, той е само теория, до чието приложение не се е стигнало. Гротескното в случая е, че тези, които са знаели какво става всъщност, въобще не са се били юрнали да строят въпросния комунизъм – той си беше чисто и просто клише от пропагандата. А развитото ни социалистическо общество, или да го наречем по-точно “недоразвитото” ни социалистическо общество беше именно оная идеална среда за растеж на тогавашната номенклатура на властта. Като има кариера и перспективи, на кого му е притрябвало някакво си социално развитие?…

Между другото, след промените дълго време се спекулираше и с думичката “номенклатура”. Това беше нещо лошо, акано, дето го имаше само в “онова време”, а сега, в “новото” време и в условията на преход, реформа и присъединяване, видите ли, го няма. “Номенклатура” всъщност означава именуван списък. Номенклатура има в кутиите с домашна електроника, в страницата на упътването, където пише “Комплектът съдържа: захранващ кабел, поставка, наръчник, резервен панел…”. Номенклатурата на властта е такъв списък, само че в него пише имена на хора. Номерирани и подредени. По опит и качества, по ред на записване, по заслуги към властта, по политическа надеждност…

Мислите, че днес няма такива списъци ли? Има, и още как. Може би някои са забравили всенародния почин на Иван Костов да се създадат бази от данни със “сини кадри”, но някои други го помним. Несериозно е днес да се мисли, че във властта влизат “честните, работливите, отговорните и принципните”. Във властта влизат хората от номенклатурата. Когато нещо стане и се освободи място, се поставя на съответната длъжност следващият в списъка. Дори и отвън това да изглежда като “избори, обща кандидатура, воля на народа” и тем подобни. Никой не е толкова глупав, че да си оставя магарето в калта – представителната власт също.

Та от няколко години все вали. Миналата година имаше наводнения, тази пролет Дунав преля. Преди години беше наводнена западната Дунавска равнина – спомням си не от новините, а от пътуването ни с група приятели до Берксток. След това фестивала го закриха, защото музиката пречела на местните. Два-три дена в годината им пречеше. Цяла рокаджийска България се изсипваше в малкия им градец, той живваше, но музиката им пречеше. Сега май пак започнаха да правят фестивал в Берковица, но пък минаха години и имаме други грижи.

Вече някои хора отново започнаха да се замислят за почивка на море по това време на годината. Но нито някой ще върне годините на мизерстване на цял народ, нито пък вече има толкова места, където морето да е красиво и плажът да е незастроен. Никой няма да върне годините, през които след “Чао, моренце” чаках да порасна и да отида на Иракли, за да помириша соления въздух на стария си познайник. Годините, през които с нашите ходихме на село, вместо на море и на село. Не че е лошо да прекарва човек част от лятото на вила на село, но майка ми и баща ми и те са момиче и момче, които са се радвали всеки път на почивката си в другия край на страната. И с всяко отиване там са гледали как децата им растат и ние сме гледали как всички грейваме в колата, като видим за първи път отдалече пустошта на черното море нощем. Защото до морето се пътуваше цял ден – тръгвахме преди обяд и пристигахме по тъмно. Спирахме на чешмички един-два пъти по шосето, за да се разтъпчем децата и да хапнем някаква закуска. Например праскови, купени край пътя. Без страх от Чернобил, без страх от нитрати или от изкуствено вдигнати цени. От щайгата на някоя баба, която ги е откъснала сутринта. Извън населените места се пътуваше с максимална скорост 80, много рядко се вдигаше за малко до 100 километра в час и за никого това не беше “бавно”.

Нямаше чак такива дъждовни лета. Или може би съм бил твърде зает в игри и планове за бъдещето, за да забелязвам някакъв си дъжд?…