Ден на системния администратор

Честито на печелившите! ;)

Всяка година забравям за тоя ден. Беше нещо “последно”, май “последният ден”, обаче на кой месец… Е, месецът е юли, денят е днес. Обаче пак трябваше да ми го напомнят. Мерси на vessela от Проектория, която беше първата! След това заваляха поздравления по месинджъра — от мен и до мен.

Не че този ден е особено голям празник, не че имаме особена нужда от официален “ден” — сисадмините си празнуваме винаги, когато едновременно решим и можем. Та не е важно кой е денят — просто е майтапчийско някак да поздравяваш така.

—-

Та нека и аз честитя сега с това на всички, които са на кеф да получават поздравления! Да сте живи-здрави и да имате повече време за бири и по-малко нужда от администриране! ;) И дори и така, забравен като дата, този ден е готин майтап — нали и вие сте се плеснали по челото с думите “ей, ама днеска ли беше тоя ден, бе”, като видяхте заглавието? ;)

—-

Леки дни, добри заплати и колкото може по-малко от неавтоматизираната работа! ;)

ССС планетата без Силвина?…

Напоследък виждам, че много от блоговете (не само тези в свободната планета) ги е хванала отпускарска (или пред-отпускарска) липса. Но се учудих искрено, като отворих сайта на Силвина и видях, че има статии, които не са минали през уеб-агрегатора. Последната й статия, която е получена, е от месец май (май…;), а аз в напоследък не намирах време да чета отделно страници и разчитах на агрегатора. Трябваше да не изоставям Liferea; вече отново ми е в аплета за бързо стартиране в Гном-а ;)

—-

Силвина, извинения за това отсъствие — хич не е нарочно, причината е, че и мен ме беше хванала липсата и бях решил, че през това време планетата ни ще работи, без да мрънка ;)

Не зная кой и доколко разчита или пък изобщо отваря често този агрегатор, но съм поел ангажимент да го поддържам, затова и пиша това тук.

Бях казал преди време на Йовко (май…;), че това е едно от малкото неща, които едновременно мога и искам да правя за общността на свободния софтуер. Най-видимият ми ресурс за нея.

Затова ще оправя нещата. ;)

—-

Най-видимият, а и най-големият (май…;) след като вече месец и нещо не участвам активно в проекта за превод на Gnome. Опитвам да се върна, тоест да започна да превеждам пак. Ще видим… не ми се пише сега за причините и пречките ми. Мейби лейтър ;)

Станишев – краят

Днес БСП е върнала мандата за съставяне на правителство. Толкоз с амбициите на Станишев за официалното управление на страната. Причината да пиша не е, че съм очарован от такъв ход, нито пък че съм чак отчаян – лошото е, че това “шоу” започва сериозно да писва.
Какъв е логичният следващ ход, ще кажете. Ами някои твърдят, че може да има възможни още комбинации за евентуално правителство между останалите партии в парламента. Истината е, че най-вероятно наесен, пресни-пресни върнали се от отпуска, ще трябва да гласуваме пак.
Тъй де, да гласува който иска ;)
Не помня точно колко милиона струват едни отделни избори, но няма защо да се безпокоим – пари винаги има. Тя държавата крета назаем вече десетилетия, така че щом ще трябва да се харчи, ще се намерят и средства, и наточени пазаруващи, и върли защитници на тезата “ама как, това са належащи разходи, ние дори сме ги свели до възможния минимум”.
И ще се изпокрадат безбожно много пари отново. Както всеки път. Не че при работещо правителство не се краде – краде се, етсествено, с пълни шепи. Просто около избори се прави без срам, а с “мисъл за България”. Блях…
—-
Притесняват ме две неща, основно.
Едното е, че тази поредна истерия този път изглежда режисирана. В смисъл, че режисурата й много прозира. Ако човек беше следил новините през последния месец, можеше съвсем спокойно да прогнозира това развитие. Това е особено и за един друг “жанр” – безбройните слаби филми от Холивуд. Безинтересна завръзка, предвидим сюжет. Накрая изкуствена развръзка.
Аз също бях склонен да прогнозирам отказа от мандат на БСП, но като всички бях заразен от общата еуфорична надежда “този път нещо да бъде различно, да стане някакво чудо и да се оправим”.
Не, не че БСП щеше да ни оправи, тъкмо напротив. Но добре е политическата “класа” да бъде освобождавана от предизборното напрежение, защото и те са хора, а като “се напрегнат предизборно” прекалено, не знаят какво правят.
Държавата била в криза. Дрънделки.
Политиците са в криза. Не разбират какво става, не са доволни повечето, че не са участвали в измислянето на постановката.
—-
Ясно личи, за мен поне, някакъв по-общ замисъл за развитието на България. Нормално – предстояха големи промени. Влизане в европейската федерация, например. Голям стрес – явно някой някъде не е бил доволен от някое от договорените неща.
Не съм привърженик на идеята за тотална световна конспирация. Но смятам, че в съвременния свят определено има най-много няколко големи конспиративни сили, които са в постоянна конкуренция. Не битка – по-скоро пазарна конкуренция; нали знаете – всичко е бизнес.
Който мисли, че политиката е изключение и развитието на държавите се определя от социалните идеи на отделни личности-водачи, че в “развитите демокрации” всичко се решава от избирателя и че предизборните диспути между лидерите имат някакво значение, че в тези диспути има “нападки”, “изненади” и “гениални идеи”… значи просто не е живял на Земята през последните години…
—-
Другото, което ме притеснява, е че от седмица-две опитвам да преосмисля позицията си относно “Атака”. Защото не зная какво да мисля за тях.
Вече зная, че прибързано се съгласих с обвиненията, че са политически крайни. Крайните партии са друга хава – слава Богу, у нас нямаме силна такава партия. Обяснението може би е, че след 45 години тоталитаризъм народът още помни.
Въпросът е какво всъщност е “Атака” в политическия ни живот. Че не е панацея – не е, то е ясно. Надявам се да не е отрова – май и това не е.
Едно е ясно и за най-невнимателния наблюдател – на следващите избори “Атака” ще вземат още проценти. Това, за което трябва да се надяваме, е водачите й да успеят да съберат в себе си в едно гнева и толерантността, да постигнат умереност. Иначе лоши дни ни чакат.
—-
С две думи – аз от сега още започвам с позитивното мислене и послания. Че тя есента – ей я къде е… ;)

ФОТО-КУЛТ пристрастеност

От доста време следя движенията във фотографската общност в Интернет, поне тези нейни движения, които мога да видя. Не ходя на сбирките “наживо”, не съм и ходил никога. То аз на ежеседмичните събирания на “моите хора линуксчиите” (поздрави на всички “от квартала”;) от много време не ходя, камо ли нещо друго.

А ми се е приходило напоследък на бирена среща с линуксчии… не е истина. Но все в порядке, системите работят нормално ;) Ще започна да отделям време и за това. Просто трябва, защото напоследък започвам сериозно да намразвам компютрите и ГНУ/Линукс. Не, не мога повече да намразя Уиндоз, за това не става дума изобщо. Въпросът е, че покрай неволите в службата ми и все по-бледите перспективи за професионалното ми развитие самата причина да започна да работя като системен администратор, близостта ми до идеите на свободния софтуер и до Линукс, до ГНУ, до Дебиан… някак остана на заден план.

А трябва “да си върна позициите” там – тъпо е човек да намразва. Но пък и е тъпо човек да прави от хобито си професия, знаейки вероятността да го намрази. Ама в България нямаме чак голям избор – намираш работа, работиш я – пиеш млеко; не я работиш – не пиеш.

—-

Фотографията, за нея идеше реч. Ако не знаете, да ви кажа – от двата най-развити сайта, в които можете да откриете критика за фотографиите си, изобщо където можете да опитате да се развиете (каквото и да значи това… където и да сте “се завили”) – ФОТО-КУЛТ и ФотоФорум, по-популярен е вторият. Първият е пръв по време пък. “Форумците” се отцепват от “Култ”-а по странни за мен причини (разбирай, че следите в мрежата са позатрити за това разделение…), но “Форумът” е по-комерсиално насоченият, с повече “профита”, правят повече конкурси, имат изложби.

Е, то тези неща не са лоши сами по себе си…

Всъщност на мен ми харесва най-много това, че доста от “можещите” фотографи имат профили и в двата сайта и не робуват на измисленото разделение ;)

—-

Може би е глупаво, но точно “култовото” отношение на потребителите на “Култ” към насочеността на сайта ми харесва повече от разхвърляността на “Форума”. А пък и във втория има толкова много повече потребители, толкова много повече безмислени коментари… как да кажа… абе има ШУМ.

Знам, че може да прозвуча сектантски, но не това е целта. Искам да изразя пристрастие. Да кажа накъде страстта ми се стреми. Та нали това е, за което art is all about.

А пристрастията сами по себе си са прекрасни. Лошо е друго – когато от тази страст се вършат грешки. Престъпления – престъпват се границите на страстта. Затова се казва “престъпление от…” – навява усещане за движение от нещо определено към нещо друго. Да тръгнеш от страстта си и да излезеш навън, с оръжие в ръка.

А аз само споделям страстта си. Бездействено ;) Или просто бъбря преди заспиване ;)

Нека това е поздрав преди лягане към всички, дето са изкушени от “фотото”! И нека утре поне наум направим всички по един гениален кадър! ;)

Лека нощ и сънувайте цветно! Или черно-бяло, но поне в ISO 400 :)

Под ключ

Вчера се заключих. Без да искам, естествено.
Глупава ситуация – и в двата дни на уикенда Краси е на семинар и аз през деня съм сам вкъщи с котарака. Много исках да се обадя на приятели, много исках да се видя с Юнуз и Калин, например, но нещо не съм съвсем ок с тонуса напоследък. Уморявам се много бързо, а уморя ли се, губя всякакво желание за трамбоване на улиците, влече ме към разходки насън.
Все едно, това е проблем, който трябва да реша в най-скоро време – много ми е неприятно, че не се виждам с моите хора. Ха, та аз с почти никого не се виждам, като изключим колегите в стаята ми, с които се гледаме по осем и повече часа на ден.
—-
Навих се да изляза, че да купя и храна. А пък и имам да давам за проявяване филми. Една черно-бяла лента Fomapan 400, която с голямо нетърпение очаквам да видя (чувствителните черно-бели филми, iso400 и нагоре са супер-тръпка;) и един Kodak 200, от евтините, купен “набързо” в Троян. Проблемът с Foma-та е, че не мога все още сам да си я проявя и копирам. В службата сме се събрали една глутница фотографи, аз и Жоро навихме Пешо, шефа ни, да се включи в кооперацийка, да намери изоставена стаичка и купихме разните му джаджи за фотолаборатория за черно-бели филми. Имаме си дози, увеличител “Крокус”, преси, всичко.
Само че нямаме пари за материали. Всички сме на червено, че дори и на заеми вече, а до заплата остава цяла седмица. Блях, не ми се говори…
—-
Проблемът с цветната лента беше, че имам още 12 кадъра и исках да съчетая пазаруването с търсене на кадри, та белким мога в понеделник да дам и двете ленти заедно във фотото, което съм си избрал да ползвам.
И при излизането се замотах, станало течение и… “щрак” – вътрешната врата се хлопна зад мен. Да ме питате защо съм оставил вътрешна врата, при условие, че металната си върши добра работа. А пък и да не забравите да ме питате за чий дявол съм извадил ключа от връзката си и съм го сложил отвътре на тая вътрешна врата, че даже и съл го завъртял. А пък тази врата е с топка отвън…
—-
Както и да е, след около час и половина – два си влязох. Успях да разглобя донякъде бравата и да освободя горния език – добре че се държеше само на него, ако беше и заключена, щяхме да спим навън. Краси има свой си ключ, ама аз нали съм умен – моят е вътре, завъртян.

Какво занимавам бележничето си с глупости…
Иначе ние сме добре, мерси че попитахте! Живи-здрави сме, очакваме отпуската и търсим почти всяка вечер в Интернет място, където да отидем на море. Където да можем да занесем и Арти, тоест където да не правят проблеми за домашни любимци. Милият – понякога ми се струва, че и той очаква почивката… ;)
Аз не пиша още за дипломната си работа – след като изпуснах срока за лятното дипломиране, сега чакам да наближи зимата. Ще направя всичко възможно да не пропусна сроковете за януари-февруари. А пък и трябва да попреработя тук-там нещо, може би. Темата ми е за авторските права, но пък засягам и софтуерното патентоване, а, както знаем всички, наскоро леко изненадващо Европейският парламент отхвърли проектозакона за промяна на патентоването на софтуер. Тоест статуквото се запазва и все още в Европа софтуерът не се патентова!
Поздрави на всички! Наздраве! Може би можем вече да свалим банерите “No software patents!”, но аз все още няма да го правя – а и е добре хората да четат за това и да научават защо е лошо софтуерното патентоване.

За пореден път си казвам, че ще пиша по-често.
Писането тук е едно от нещата, които “ме събуждат”. Дано за вас е така с четенето им. ;)

Избирателно

В събота гласувах на парламентарните избори. За ОДС. Защо го казвам и защо го казвам чак сега? Ще обясня ;)

Принципно съм против парламентарната демокрация. Но все пак гласувах, защото симпатизирането на безвластието много лесно може да бъде (и е) изманипулирано в очите на околните като симпатизиране на някакъв вид тоталитаирзъм.
Много странно защо, но властта, каквато я познаваме, винаги противопоставя безвластническите пристрастия на самата нея, като ги приравнява с тоталитаризма. Всъщност хич не е странно. Властта, в случая парламентарната власт, властта на “гласо-вземащите”, цели на първо място оцеляването на поддържащата я система. Най-големият враг на тази система е безвластието, анархизмът. Най-голям и в същото време най-трудно забележим, най-тих, най-кротък. А с нещо тихо, кротко и незабележимо трудно се води война.

Затова анархизмът се облича в зловещи дрехи, за да бъде по-лесна мишена за замерянето с камъни. Редовна е асоциацията на анархизма с комунизъм, фашизъм и изобщо с някакъв тоталитаризъм.
Грешка. Нарочна “грешка”, познат реторичен похват – противната позиция се атакува най-лесно, когато може да бъде манипулирано разбирането й.

Та гласувах всъщност против “коалиция Атака” – въпросната “изненада” на изборите. Гласувах против възможността баби и дядовци (предимно) да докарат на власт тоталитарна партия в България. Не, съвсем не е невъзможно – у нас БКП взема властта със сила, но пък в Германия хитлеровите национал-социалисти първоначално са съвсем нормална и законно избрана сила.
И после Болен Сидеров ще ми разправя, че не бил “фашист”. Първо на първо – фашист си е. Освен това, дори и да не е фашист, пак е краен тоталитарист. Разликата всъщност между “фашизъм”, “комунизъм” и подобните е почти никаква.

Прочетете “Фашизмът” на колегата проф. Желю Желев, ако не вярвате! Доста добра книга, а пък и осмислянето й е бавно и идва с времето и с наблюдението на политическия живот “наживо”.
Не е важно как една система на свръх-власт се нарича сама себе си. Не е важно и какви етикети й лепват журналистите и истороиграфите.
—-
Истински важното е, че такава сила е тоталитарна. Като тоталитарна е опасна, защото в действието си разрушава собствените си корективи.
Да имаш корективи може да е неудобно, но винаги е полезно. Нарича се “безопасност”. Тоталитарната партия не е безопасна – *опасна* е.
—-
Затова гласувах. Още две седмици преди изборите забелязах сайтовете на “Атака” и сродните им. Реших, че е точно такъв вид организация, но се успокоих, че българите не са толкова заблудени, че да се юрнат да дават власт в ръцете на такива. Да наливат масло в огън.

В деня за размисъл размислих и видях, че “Атака” има някаква, макар и странно неопределима, моментна, обществена подкрепа. На фона на забелязващото се отдавна отстъпване от урните и намаляване на активността, вотът за тоталитаризма може да стане наистина опасен.
И, въпреки че съм принципно против тоталното делегиране на управленските права, против изборната демокрация и “за” такава, основана на референдуми на общинско ниво, отидох и гласувах.

Ще ме попитате защо не съм казал мнението си по-рано, пък макар и в предизборния ден. Защо не съм убедил поне още един човек чрез сайта ми да иде и да гласува срещу безумието, наречено “Атака”. Причината е, че не искам да агитирам никого. Просто за мен политическата агитация е вид насилие. Човек трябва сам да реши.
Неприятно ми стана, когато близки до моя блогове подеха агитационна кампания. Принципно неприятно, защото съм против изборите.
Така че за мен решението беше лично и спешно. Критично. Слава Богу – явно доста хора са решили да гласуват обратно на “наказателния” вот, да го накажат него и тоталитаристите от “Атака” не получиха по-голям процент.
Всъщност донякъде и не бях в настроение да блогвам – аз затова и пиша рядко и по доста – когато имам какво да кажа, тогава пиша.
—-
Надявам се искрено на следващите избори да мога с чиста съвест да остана извън тъмната стаичка. Да няма по-голяма заплаха за свободата от самите избори. Да не се налага да спасявам по-малкото зло.

Tour de Vitosha

В събота Краси беше на team building, бях и аз. Нейният беше организиран, премислен, с много работни проблеми за уточняване (поне по мои представи и впечатления). На спокойно и приятно място.

Моят беше дълго чакан и не съвсем както трябва организиран. И хич не беше спокоен, ама хич… Всъщност, като помисля, май хич не си беше team building, макар екипният му ефект да беше добър. Ние в отдела си се сплотяваме чудесно и без такива прояви, но обиколката ва Витоша не е за изпускане. ;)

Мда, правилно прочетохте – моя милост с още двама колеги в събота, 18-ти юни представи нашата скромна организация на ежегодната пешеходна и колоездачна обиколка на Витоша.

—-

Всичко започна преди около два месеца, когато шеф на съседен отдел, Стефан Гиргинов, виждайки ни тримата с Макс и Джони как всеки ден идваме с колела на работа, как си ги носим до стаята и в свободното време превръщаме админската обител в работилница за тунинг на велосипеди, ни предложи да ни заведе на обиколката. А той е отдавнашен участник, другарува с Павел Радев, който е основал самата въпросна обиколка. По странни стечения се оказа, че същият този Павел Радев е колега на баща ми и навремето, в студентските години и след това, като млади специалисти енергетици, са били в една и съща планинарска компания. А нашите (и майка ми естествено; те заедно са обиколили половин България;) тогава са били запалени планинари. Сещате се, предадох поздрави между двама мъже, които не са се срещали от младежките години – и зарадвах и двамата. Приятно е. Приятно е, когато е приятно на другите. ;)

Та почнахме ние да се “готвим”, обаче така и не отидохме дори и веднъж на “пробна” обиколка. А аз определено имам нужда от тренировки. Макс си кара доста, спуска се по планински склонове и други такива екстремизми прави, та той си е по-добре. Жоро пък в последня момент се оказа зает, а аз – свободен и така се очертах като “слабата брънка” (очаквано;), а в същото време групата ни намаля до трима.

—-

Преди обиколката минахме през “Тънката червена линия”, пихме по две бири и аз оставих момчетата да допият с коктейли, защото пък по друго съвпадение точно в същия ден баща ми имаше рожден ден ;)

Забравих да кажа, че се черпехме по случай деня на енергетика, който по още по-странно съвпадение е в същия ден, като “ден-ден”-я на баща ми.

Изобщо – съвпадения…

Същата вечер пък с малко съм се разминал с Любо, който е бил в същото заведение малко по-късно, дори имаше доказателство – снимка във “Фото-култ…

Май забравих да кажа – съвпадения…. ;)

—-

Другото? Другото е история. ;)

Сутринта станах в 4 часа, в 5 имахме среща близо до бачкането, оказахме се двамата с Макс само и потеглихме за старта – в Борово, от 6 часа. Точно след изгрев.

По пътя спряхме моя милост да си вземе за из път шоколадово десертче и една филмова лента.

В апарата (да не сте се усъмнили дали съм го носел) имах лента с около двадесетина пози, но реших, че ще ми трябва поне още една. Та нали все пак ще съм на Витоша, при това ще я видя “от всички страни”… И ще има гледки, гледки, гледки… и ще имам време за снимане… Тъй си мислех, де.

Но на тръгване в просъницата забравих да извадя следващия филм от хладилника и тръгнах само с апарата и филма в него. Е, взех си нов филм по пътя. Kodak Gold, цветен филм със страхотно качество, но пък и страхотна цена – почти два пъти моята Fuji Superia.

На старта видях Явор Конов, братът на Сашо, барабаниста на старата ми група (ех, как ми се свири…). И той – участник. Бях номер 76 – а пък съм 76-ти набор… Казах ли ви за съвпаденията?… ;)

—-

Старт. Повличане от групата. Малко по-бързо темпо от способностите ми. Уравновесяване на натоварването. Изкачване. Изкачване… До “Тихият кът” – все изкачване. Едвам издържах.

На “Тихият кът” – първи контролен пост и яко спускане до покрайнините на Владая. Изкефих се – спускане по горска пътека в борова гора на висока скорост. Хм… без изкачване. ;) Долу – втори пост и среща с Павел Радев и жена му. Жена му пък е била приятелка на майка ми пак по онова същото време.

След това започна “нагоре-надолу”-то, типично за планината. Момчетата ми прилагаха плоски психологически хватки (“още съвсем малко остана”, “супер се справяш, браво” и тям подобни), които все пак ми действаха и доживях до продължителното бавно спускане през гората някъде над Мърчаево и Рударци.

Това “спускане” всъщност беше най-тежката част за мен, защото след като от изкачването не си усещах краката, сега дойде ред на ръцете, а аз нямам най-яките бицепси на света, ама въобще! ;) При спускане се натоварват най-вече ръцете, особено през пресечен терен. А ние минавахме през зоната за водохващане и през тънката пътечка редовно минаваха разни бетонни улеи, имаше тук-там локви с кал и коловози.

Ръцете ми взеха да отказват преди да успея да завърша този етап. Не ме убедиха да не спирам и направих грешката – пуснах всички пред мен, намалих и спрях. Последва, естествено, сядане на първия удобен камък и пълен отказ на крайниците. Поне ако ставаше дума за по-тежки натоварвания, като ставане и качване на колелото, например. Беше ми причерняло. А пък и бях ял много малко. Моя грешка – нетрениран и гладен.

—-

За снимките ли – ами почти не успях да снимам. Изключая една снимка на старта, с изгряващото слънце в далечината, една след спускането към Владая (тя обаче още си търси фокуса и явно все не го намира съвсем;) и още една – на едно водохващане, увеличено с варио-обектива, та да мяза на водопад. Само че съм бил толкова уморен, че съм ударил два кадъра един след друг ;))

Язък за филмите, язък за мъкненето на апарата в раницата.

—-

“Бате Стефан” се върна да ме търси из горите, а аз вече бях събрал сили и се спусках с половин съзнание – както казах, направо ми причерняваше, та карах “на автопилот” по каменистата пътека и разни клонки ме биеха през лицето…

Та той ми каза колко има до пункта, че след малко има дънер край рекичка (въпросното водохващане) и отпраши да настига бандата. Те били закъснели заради мене с поне 40-тина минути…

Контролният пункт беше в село Кладница, на сто метра след излизане от гората. Там от джипа на планинската служба изскочи доктор, почна да ме разпитва (явно моите хора са го притеснили…). Докато си отпивах внимателно от бутилчица с топла вода, той ми премери кръвното и заключи, че съм луд да тръгвам на такова изкачване на половин кофичка кисело мляко само.

—-

Та реших да се откажа и бях дотам. Следващия път – повече. ;)

Общо изминах една четвърт от цялото разстояние – 25 от общо 100-те километра. От 600 се качих на 1100 метра надморска височина, като максимумът на маршрута е 1400 метра – някъде по средата на трасето.

За мен това си е постижение. ;)

Връщането обаче си беше кушия. ;) Спасителите ме “метнаха” до разклона за Мърчаево – то си е нанадолнище дотам, ама те викат да не съм губел време… После – уморително изкачване на Мърчаево, точно в най-голямата жега на обяд. А Мърчаево не е село, то си е баир…

След табелката на изхода на Мърчаево започва яко спускане, сложих си каската и съм пуснал краката чак на Руски паметник – чак там спрях. Вече изял шоколадовото десертче, имах сили и смелост за кръвосмразяващи скорости при това спускане… През Владая, Княжево, та до нас. Сигурно съм бил странна гледка – с колело и обувки, целите омацани с кал, с велосипедна каска, на гърба – червен номер “76”, а на лицето – очила и слоеве засъхнала сол.

Но, както казах – повече другия път. ;)

Canon EOS 3000

Мда… това е новият ми фотоапарат! Най-накрая мога да се радвам на огледално-рефлексен апарат. “Можем” – защото на Еос се радваме и двамата с Краси – аз снимам, и тя снима ;) Днес, по този повод, като споменах на колегите на обяд, Жоро и Владо се разсмяха “ех, как скоро ще се замислите за още една машинка!…”. Но пък какво от туй – и да решим да си вземем втори, добрите кадри няма да изчезнат, инто пък да станат два пъти повече. Ако решим, ще си вземем – нали сме най-готините на света! ;)

EOS 3000 е модел от 1999г., но точно този е в прекрасно състояние, оптиката му е пазена чудесно, а пък и на външен вид си е като нов. Аз бих снимал с удоволствие и с апарат без цялата автоматика и електроника на EOS-ите, но пък какво толкова – не електрониката ще ми прави снимките, а и нали съм компютърджия – не може без чипчета, все пак ;)

Лентов апарат с три точки на автофокус, с вградена светкавица, стандартните за EOS режиим на полу-автоматика, както и пълна автоматика и пълен ръчен режим.

Обективът е стандартният към комплекта, 38-76mm, стандартен EF обектив на Canon. Байонетът е пластмасов, но пък и това си е ОК – няма да снимам в екстремни условия чак, ще си пазя частите.

Към апарата взех и една външна светкавица Cobra, със съвместим с EOS-а автофокус. Също и три филтъра – син, ултравиолетов и поляризационен. В идеално състояние, освен UV-филтъра, но пък той е най-евтиният от трите. ;)

—-

Днес Жоро ме заведе преди обяд до фотото на Деков, на Иван Асен, за да си взема малко чарколяци – батерии (че старите сдадоха багажа, бяха си за смяна и издържаха едва 8-9 снимки), търсехме и капак за обектива, но нямаше. Друг път. ;)

—-

Нямам търпение да изляза след малко от работа и да продължа с оползотворяването на първата лента “Fuji Superia 100”. Всъщност чакам слънцето да се изтърколи още ма-а-алко, да разрежат улиците следобедните летни сенки.

Страхотно е усещането – аз и преди често се оглеждах, търсех си кадри и си представях, че си снимам, още много време преди да се навия да си търся по-сериозен апарат, но пък сега освен приятно като усещане е и ентусиазиращо като представа, като план за свободното време.

Зная, че не само ще мога да си търся такива кадри, но и да се упражнявам в улавянето им.

Интересна тема, тази за улавянето… Много близка ми е понякога нагласата на онези племена, които са мислели, че портретните рисунки на вождовете улавят в листа душите им. Тази предметна представа за рисуването, в случая за фотографията, понякога може да бъде болезнено близка. Но, както дългите хилядолетия митологичност са ни научили, без сами да разбираме, успяваме да повлияем на света, като повярваме на доброто в него. Като вярваме, че фотографията няма нищо общо с душите, че дори няма души, постепенно се измъкваме от клопката на суеверията.

Въпреки това понякога е неизбежно да преживяваме света митологично. Страхотното е, че през визьора това се усеща по-свойски, разпознава се. Хубаво е, защото такива моменти не са за изпускане.

Лентов фотоапарат. Неволи.

Днес обиколихме всички хипермаркети в София. Навсякъде са наблъскали цифрови боклуци, единствените SLR лентови фотоапарати бяха залежал Nikon в “Метро” и някакъв Pentax, май в един от “Технополис”-ите.

А аз си търся именно Canon EOS. Лентов, разбира се. Евентуално EOS 3000N или EOS 300V. Харесал съм повечко 300V, но не бих отказал и един нов-новеничък EOS 300X ;) Искам да съм собственик на Canon по много причини, някои само са интереса ми към фирмата и технологиите й. Още една причина е, че колегата ми Жоро снима с Canon, а с него си говорим често на тема фотография. Въпросната фирма така и така има доста добра поддръжка в България – и като потребители, и като части и апарати, и като сервизи. А това също не е малко. И във всеки случай е по-добре, отколкото да ми се наложи, например, да изпращам апарата си в братска Гърция или пък в Австрия, само защото нещо леко не е наред…

—-

Но да оставим настрана спора “лентови срещу цифрови”, за мен това не е проблем, аз избирам изпитаното, “маниашкото” и “фенското”, именно – ленти, само ленти.

Да оставим и това, че не зная как точно ще се сдобия с пари, за да купя нещо – с Краси искаме да направим такава покупка, но аз не съм изцяло сигурен, че ще ни е по джоба. А пък и не зная как ще съм в работата.

С две думи – каквото и да вземем, на изплащане ще е. Нито аз, нито Краси ще тръгнем да печелим парички от фотография, независимо колко ни харесва и/или колко добри сме и т.н. Просто у нас сега се работи залудо, работи се по много и се работи за никакви пари. Викат му пазар. То не е, но те така му викат.

И после – ще ми пускат реклами по телевизията, да съм идел да им гласувам. А па тия! Алооо, аз вече не гласувааам!

Преди – да. Гласувах, бях и на барикади. Направих грешката да повярвам, че има нещо вярно в “превземането на крепостта отвътре”. Вече зная – политиката е толкова мръсно дело, че дори гласуването цапа. Самата метафора с “даването на гласа”… бррр, ужас – аз имам мнение, имам си и глас. И както не отстъпвам от мнението си, така и не си давам гласа!

—-

Ох, отклоних се… ;)

Идеше реч за това, че в магазините са прибрали всички аналогови SLR апарати. Особено Canon-ите. Аз продължавам да си търся (сефте…), така че ако някой чуе за познат, който продава Canon EOS, модели 300V или 3000N, моля да ми каже!

Аз ще си помисля и ако апаратът е запазен и имам паричките, може и да го взема. ;)

—-

С това отварям тук, в бележника, темата за фотографията. За снимането на лента, по-точно.

Mailman? Не, благодаря!

За тези, които не се сещат, GNU Mailman е софтуер за управление на пощенски списъци. Принципно добър… но не чак толкова.

Преди време започна една голяма мания по Mailman – всъщност и днес и аз самият се чувствам по-комфортно в списъци, управлявани именно от него. Но като потребител. Като администратор на пощенски списъци мога да кажа, че Mailman става само за несериозни задачки. За всичко по-гъвкаво и по-мащабно е трън задника.

Да дам примери? Добре, ще дам само един – от цяла вечност хората, включая моя милост, чакат разработчиците да въведат поддръжка на LDAP. За имена, пароли, съответствия, групи. За самите пощенски списъци дори. И какво – ами нищо. Всеки път вманиачените разработчици обещават “това ще го има в Mailman версия 3”. Тая “версия 3”, известна повече като “Mailman3” втръсна на цялата мрежа вече. Защо ли – ами има някакъв код, но първо за да го намери човек, трябва яко да се разтърси, и второ няма поддръжка за него, няма общност, на която човек да се опре. Причината? Ами, както казват, “то това все още е в разработка, още го измисляме. Като стане, ще видите колко ще е яко…”

Ами мерси много, но не. Ще си намеря друг продукт.

Сред другите решения са Exim4, Courier… Може би има и други, всъщност със сигурност има. Но тези двете ми се струват “най-сериозни”.

Exim4 не зная какво представлява, ползвал съм само стария Exim – а напоследък го “ползвам” съвсем за кратко, докато инсталирам някой нов Дебиан. Докато го настроя набързо, свърши инсталацията и започна “моите си” настройки, което включва забърсване на Exim с голямата гюдерия и инсталиране на Posffix. За Exim4 отдавна се усещаха големи надежди, сигурно е страхотна програма, но нещо в мен ме спира – същото, което ме кара да ми се повдига, като се сетя за “обещанията” за “новия велик Mailman3”. Не съм прав сигурно, но поне съм справедлив към нагласите си.

Courier ще е решението за мен. Така и така го използвам на въпросния сървър за IMAP4-ssl и POP3-ssl. Ще го навържа с директорината ни услуга тук. В Дебиан има отделно пакетче, courier-ldap.

—-

Сега виждам, че всъщност аз така и така използвам LDAP поддръжката на Courier. За достъп до кутиите, за imap и pop3 услугите. Просто ще видя как си правят списъци. Ако пък хватката е с организиране на самото LDAP-дърво, още по-добре. По-добре всичко да ми е подредено и натъкмено в директорията, отколкото да се занимавам с “манияшки” софтуери като GNU Mailman..

Когато някой реши да направи нещо “както трябва” и все не го прави, значи или е сбъркал заниманието си, или просто го използва за някакъв вид самозадоволяване. Като вманиачените в python разработчици на Mailman – знаехте ли, че Mailman3 ще се интегрира със Zope? Ухааа! Якооо! Все едно… ;)

Е, жалко само за удобния уеб-интерфейс. И за всичките надежди и очаквания около Mailman…

—-

Защото когато някой иска да направи нещо, го прави. Така, както може. Защото по-добре просто не би могъл. Със съзнанието, че всичко е междинен резултат. Животът, вселената… и каквото друго има.