Tag Archives: stress

Ранна пролет

Странно усещане – лятото наближава, много искам да имам нещо, което поне малко да прилича на така наречената “почивка”, но тази година и двете момчета ще имат изпити, вкъщи трябва изолация, трябва ни нова кола, имам да ходя по лекари… А не стига, че всичко струва пари и че трудно се справям с фирмата, ами и ме изкушават с концерти и фестивали.

Helloween идват пак в София и този път ми се ще да не пропусна. Пацо каза, че предният път е било яко, аз първо се чудех, после накрая поскъпнаха билетите и имах оправдание. Имаме билети за Hills of Rock, но мисля да ги продам и да взема за Midalidare, защото дет и гроул в мизерията на Хилса ще ми дойде в повече. Но пък всички билети при нас са по три, даже по четири. Пак разходи, а в крайна сметка може и без тях.

И каква лятна почивка е, като тичаш насам-натам из страната за концерти, изпити и класирания и даже не си на яхта? Не, и яхта не става, колкото и странно да звучи, би ми било много – хем скъпо, хем пак не мога да се наспя. Има и проблеми в семейните дела, които ми разбиват здравето, а и се притеснявам майка ми как се справя сама, тя никога не е била сама преди.

Ранната пролет е ужасно време.

16 години по-късно

Неусетно мина и тази ми блог годишнина. Мислех да пиша в края на януари, после имах други грижи и накрая останах само с мисленето. Докато бяха малко, ги броях, вече само гледам общия им етикет, на публикациите с ретроспекции, и ми става хем приятно, хем тъжно.

Тази година беше трудна, но коя не е. Проблеми с ремонти, проблеми с колите… да, имаме повече от една кола в семейството. На еко-био-веган фанатиците сред четящите ме ще кажа, че 5-членно семейство с три деца, което живее далеч от роднини, трудно може да се справи само с градски транспорт. Даже в нашия случай в София е не-въз-мож-но. Говорете ми за метрото, говорете ми за буферни паркинги, говорете ми за велосипеди и тротинетки, говорете ми за абонаментни карти… говорете ми, забавлявам се. Аз си знам, че съм опитвал всякакви варианти и освен ако човек живее, работи и децата му учат, ходят на занимания и лекари все на места, които са или в съседни квартали, или все до спирки на метрото, просто няма шанс без кола. По-точно без коли, защото някои може да са колеги и децата им да учат в едно и също училище и да са на еднаква възраст, но колко такива хора познавате?

Не, не се оправдавам. Просто ми е весело… или може би леко досадно вече, като за пореден път чуя за “слизане от автомобилите”. А някъде по света е различно. Скоро един приятел ми разказа как е в Лондон и в Остин, Тексас и ми се ще и аз да можех или без кола в града, или с колело… но се съгласихме и двамата, че София като цяло не е такова място.

Даже наскоро взех старата кола на татко и я карах без да имам право. Откакто той почина, още не сме уредили прехвърлянията, но ми се наложи и останахме с Краси дълги часове в центъра с непалеща кола, оставили децата вкъщи сами. Докато опитвах да я оправя, докато търсех и взимах ток от други коли, прехвърлях наум на кого да се обадя за помощ и осъзнах, че хората, на които мога да звънна да ме дръпнат, са и те така с малки деца и сигурно някъде на път или вързани да ги гледат вкъщи, или са ми се разсърдили по някаква причина. И двата варианта ме отказваха да звъня. Платихме за пътна помощ и оставих Волвото извън зона, близо до майка ми, погледнах грохналата кола без ток в нея, сетих се как я избрах за тати от сайтовете и как ходихме заедно да я купи, сетих се колко ѝ се радваше, докато можеше да я кара до вилата и обратно и ми стана тъжно и само.

За работа не ми се говори. Там нещата са на приливи и отливи, надявам се тази година лека-полека да се закрепи всичко, но аз така се надявам всяка година. Ще се оправя.

Децата растат и ме изненадват всеки ден. Това лято се надявам освен море да имаме и рок концерти. Имаме билети на тъмно за Hills of Rock, но сетлистът засега ме разочарова много и се замислям дали да не ги продам и да взема за Midalidare – там свирят малко на брой, но готини групи – Running Wild, Within Temptation, Judas Priest, Glenn Hughes… А на Хилс-а тая година ще е май повече дране, гроул и тресня – да, знам, може би остарявам, но какво пък, вие да не би да се подмладявате? ;)

А идват и KISS, при това при мен, в София. Не съм им страшен фен, за мен по-важни са Джудас и Глен Хюз, но ще видим.

Преди няколко месеца си открих фотоапарата, стария istDL, и съм безкрайно щастлив, а и по същото време се сдобих с Pentax K-5, добавих и с него ново за мен стъкло DA 18-135 F3.5-5.6 WR. Много ми се снима, но все няма кога. Добре поне, че успявам да си мия зъбите и да се къпя, иначе от компютъра в колата и после в леглото… Задача за тази година – да намирам време за себе си, да намираме с Краси време за нас. Иначе няма да става по-лесно, все по-уморено ще е.

Изобщо, много неща се случват за една година и много планове се правят при такъв поглед назад. А, бях отново на FOSDEM, мисля че ми е четвърти път… два пъти с Jitsi и после за втори път сам. Няколко готини лекции и ценни срещи с хора, но се надявам да намеря време да пиша подробно отделно.

$ bc -lq
2020-2004
16

Обратно в релси

Този януари тук нямаше блог-ретроспекция, сайтът ми стана на 14 години, но имах много други грижи. Виждам, че и миналата година не съм писал, но те тревогите започнаха някъде през януари 2017г. Много неща се промениха за тези две години, много, но и в някакъв смисъл всичко е по старому. Само аз съм остарял с две години, сякаш са двеста. Разказват ми се веселите неща, но първо ми трябва време да отлежат другите, а то като мине време, не ти се блогва.

Опитвам да се справя и да си върна ентусиазма, спокойствието, а пък оттам и здравето. Засега успявам да балансирам, че и да поработвам по малко, и макар Lindeas да е в леко забавяне, с бутане ще излезе от калната локва обратно на шосето. Знам, с решителност става – като малък колко пъти сме бутали старата Шкода да запали на връщане от вилата или морето. Тати ръчка нещо из двигателя, после бутаме и той пали на втора. Половин България обиколихме с тая кола, при това при комунизма, дето още на 20-тина километра от границата те спират с бариера и автомати и ти казват “накъде, другарю, кръгом и обратно”. Та ще се справя.

Опитвам да вляза пак в ритъм, но е трудно. Реших, че с рок концерти няма да прегоря, но точно тази година всички яки са на поне две туби бензин. Набелязах, но кой знае. После нацъфтяха страхотни вишни и череши, праскови и кайсии, но не знам къде съм скрил от деца и майстори фотоапарата и обективите, та и фото-терапията ме подмина. Третото ще е първото по значение, работата. Три за щастие, трябва да стане. Линукс медитация след залез.

Безкофеиново

От около месец опитвам да карам без кафе и чай. Енергийни напитки – редбули, монстъри – така и така хич не употребявам, но виж кафе и особено чай сутрин и следобед ме вдигаше на крака, готов за подвизи пред монитора. Но прекаляването със стимуланти има лоша страна, при мен изразяваща се в напрегнатост и нервност, високо кръвно налягане, учестен пулс и изобщо с една дума – стрес.

Без кафе започнах лесно, виж черния чай по-трудно спрях, но подобрението усетих още първия ден. Нямам нужда вече от валериан и валидол, спокоен съм или поне нервността ми е затихваща. Лошото е, че нямам тонус, поне не толкова, колкото ми трябва за работа. Около обед ми натежава главата, а следобед откровено ми се спи. Боря се с това и засега успявам, но не това е целта. Сигурно може да събера сили, ако всяка сутрин излизам към 6-7 часа в парка да тичам и ако тренирам нещо или започна пак да карам колело – пак в парка, че на улицата е толкова мръсно, че гледам да не дишам дълбоко – но честно казано нямам сили за такива геройства.

Дългосрочното решение зная какво е, но все още няма възможност за смяна на средата с по-чиста и спокойна. Затова търся краткосрочно как да се справя. От вчера започнах пак с малко кафе – стоя далеч от чая, макар да го харесвам, за разлика от кафето, което винаги съм възприемал като средство за събуждане или за убиване на времето на маса. Та с малко кафе вчера вече пак съм на линия. Но не искам така. Някой има ли подобен на моя опит и проблем? Какво обикновено, ежедневно нещо би помогнало – например ако работя в стая с повече слънчева светлина или ако се разхождам 15-тина минути навън на всеки два часа?

И между другото, честит ден на Европа!

2153

Толова съм уморен, че не мога да си проверя пощата. Гледам я, тук е, изтегли се и прелиствам нагоре-надолу с отнесен поглед и не се сещам какво щях да правя. А, да – да си прочета пощата. Нещо не е таман – много си харесвам работата, но да не съм на бюро с гръб към пътеката. Не обичам да ми гледат монитора, ама хич. Не че нещо, просто ме напряга. Иначе съм ок. Празници. Кафе в центъра. Почивка.

Пропуснах OpenFest

Не успях да ида на OpenFest. Имах намерение, но вкъщи сме с леко болничка мама и всички – дечица и тати – се опитваме да помагаме. Не ми липсва пропускането на фестивала – от няколко години вече съм леко встрани от тия неща, по едно време и престанах да ходя. Радвам се, че хората, които продължиха и продължават да го организират, не губят ентусиазма. Аз не съм бил никога от централното ядро там, но покрай Сдружението за свободен софтуер имах досег и донякъде, доколкото можех, съм помагал косвено. Първият OpenFest беше точно на рождения ми ден и отидохме заедно с Краси, после цяла вечер бяхме с хората от екипа, с Krzysztof Zaraska от Prelude IDS и Harald Welte. Беше 2003-та. Сега погледнах – на сайта на OpenFest най-старото споменаване в историята на фестивала е 2006-та. Може би има нещо общо със смяната на хората, с промяната на екипа. Може би има личен момент, както имаше и личен момент в разтурянето на FSA-BG. Жалко, но все тая. Имам много добри приятелства и познанства от тия години и си ги ценя – макар и повечето хора да ги виждам “веднъж на високосна”.

Прекарах топлите пладнета на съботата и неделята в парка с децата. Игри, езерца, катерички, жълъди, въртележки и пързалки и разговори със Светко защо някои деца се държат лошо и как трябва сам да се справя, защото не е честно аз да се намесвам. Хубави дни. Краси е по-добре. Трябва да платим наема днес – като мине това, ще се успокоя, надявам се. Бях изнервен вчера и взех да се карам на децата – поуката е, че валидолът не е лошо нещо и митовете за опасности са пълна глупост и чист HealthScare.

Разхвърляно 13

Не пиша, защото нямам време – не от прекалено много заетости, а от прекалено много нерви и притеснения. В крайна сметка, и притеснението си се оказва ангажимент. Липсата на време пък ме кара да търся по-бързи начини за писане, по-ситуационни и по-непречещи на постоянните тормози наоколо ми. Затова все по-често зареждам профила си в Diaspora, затова тези дни си възстанових профила в GooglePlus. Затова за пореден път се опитвам да намеря клиент за StatusNet, който да ми е по мярка – откакто се сбъгяса джабър-поддръжката и не мога да следя нещата през месинджъра си, все нещо не ми е таман в Identica. Последното, което се задържа, е Hotot – приличен клиент, който не се натрапва и просто си върши работата (само да можеше да се добавя повече от една инстанция на статуснет).

А нервите, а притесненията? Скоро се опитвах да го обяснявам на едни приятели – скоро, скоро – преди вече месец може би. Първо съм на работа. Много хора са свикнали, много хора си им харесва да прекарват всеки ден сред колеги – е, аз не съм такъв. Една от житейските ми трудности е да стана преди децата, от ставането ми те да се разсънят и да почнат да щъкат, щото знаят, че тати след малко ще излезе и няма да е при тях. След това да прекарам девет часа в другия край на града (то и близко да беше, пак е подобно, де). С пътя в двете посоки – още два часа. Ако има задръстване, дъжд, сняг и тем подобни – стигаше до два часа само в едната посока. Прибиране, вечеря с полу-затворени очи и заспиване или докато се опитвам да разбера какво точно гледам по телевизията, или докато някой от синчетата ми обяснява нещо за някакви неща, които е правил през деня. Сън. И после пак.

Но не се оплаквам. Парите ми трябват. Просто обяснявам – много хора ме питат, като ме видят за малко какво ми е, защо съм уморен, защо не съм весел (навремето все бях весел и усмихнат и пълен с планове за бъдещето). Ами ето затова е.

Другото нещо – вкъщи вече не се чувствам вкъщи. Може би към десет години сме в Надежда, а уж бяхме отишли с Краси само временно, докато стъпим на крака и докато си намерим по-подходящо местенце. Годините си минаваха, родиха ни се вече две деца и тия двама малчугани живеят в същата тази гарсониера, дето уж я ремонтирахме, за да поостанем в нея две-три години. Две-три, та над десет.

Апартамент = общежитие. В лошия смисъл.

Съседите в блока са идиоти. Съседите в блока са селяни. Съседите в блока са или леко странящи от отговорност снобари, или хора със свои си грижи, които не искаме да притесняваме, или са бесни селяни, дето ми иде да ги подкарам с една гьостерица – и бой, докато омекнат целите. Но не съм такъв човек. Даже не вдигам и скандали чак – само се оплакваме по каналния ред. А селяндурите използват това и ни се качват на главата.

Тия отдолу, дето ни правеха проблеми, се махнаха. Таман се зарадвахме, и дойдоха нови наематели – още по-кухи парчета. Ама хем кухи, хем злобни. Предишният идваше да ни се кара, че Светко му тропал, пък той бил нощна смяна. Идва, кара се и после известно време си трае, щото гаджето му го спираше да се кара на/за детето ни. А сега тия две кокошки са някакви мърли, работещи в близкия МОЛ, дето не се карат директно, а само ни обтягат нервите. Първо тропаха по радиатора всеки път, когато бебето претичваше по коридора. После почнаха да се оплакват, че били до късно предната вечер на работа и сме им пречели. Веднъж казала на Краси тая скочубра “Ама вие какво искате от нас, да не си почиваме ли?” – и това в 11 часа сутринта!!!

Не вдигаме шум в тихите часове – децата спят между 22 и 8, а следобяд от 14 до 16 или спят, или майка им чете приказки и пак са тихи.

Обаче от нас се иска нещо повече – иска се да “дадем на хората да си почиват”. Абе майната ви!

Въпросните през вечер си правят купони с няколко човека и ядене и пиене (поне чалга не гърми) – чуват се докъм 1-2 часа през нощта как се хилят и пият долу. Децата не могат да заспят от тях, но иначе ние сме им пречели през деня…

Тези под тях пък, два етажа под нас, взеха да тропат и те по тръбите на парното. Защото им пречели тия над тях, със среднощните си купони. Една вечер тропаха така до 3 часа среднощ. Едните се кикотят и им викат разни глупости, а тия отдолу се ядосват още повече и удрят с нещо много тежко по радиатора. В целия вход ги бяха чули – накрая като че ли с голям чук удряха.

Не издържах и изкрещях на всички през прозореца да престанат да удрят, защото децата спят. Хеле, половин-един час след това се кротнаха. Аз после се опитвах да се успокоя и заспя цяла нощ.

Искам в къща! Дано най-накрая намерим нещо хубаво и на разумен наем в селата-квартали.

Оплаквахме се на касиерката, на домоуправителя, Краси ходи в полицейското управление да съобщи и да се оплаче… Полицаите знаете ли какво й казали – “ами то това не е в нашите правомощия, ние сме за ако стане нещо бой, заплахи, такива работи – за друго си се оправяйте с домоуправителя, така е по новия закон за етажна собственост”… Да ви пикая на закона за етажна собственост… като трябваше да се събират пари за какво ли не, викахте събрания и се карахте на всеки, който закъснява с таксите за ремонт на еди-кое си. А сега, когато имаме реална нужда от помощ, всеки си пита ушите.

А децата си не мога да ги вържа да не се движат в апартамента. И не мога, и не искам – не сме наематели, който е под наем – да се изнася и да си търси еднокатна къща на село, та да не му тропа никой от горния етаж.

Навън

И на фона на всичко това много, много сериозно си търся работа в чужбина, за да можем да се изнесем от тая измислена държава. Сега-засега си имам работа, затова не търся поредното българско работно място с прецакване с нощни смени, примерно. Но какъвто съм недостатъчно решителен за емигрирането, кой знае кога ще успея. А и изискванията са ми високи – отказвам оферти като за сам студент, все пак сме четирима вкъщи.

—-

Космонавтика

А смятах да пиша за Деня на авиацията и космонавтиката… Днес стават 51 години от полета на Гагарин. Има смисъл да се помисли защо интересът към космическите изследвания е така спаднал. Защо единствените новини, достигащи до масовата публика, са някакви кратки анонси за поредния изстрелян спътник или пък за конфликтите със Северна Корея. Все политика, ала-бала и разтягане на локуми на фона на зрелищни снимки – каквато си е рецептата за вечерните телевизионни новини.

Но защо го няма другият интерес – по-трайният, който кара ученици и пораснали деца да мечтаят за пътуване в Космоса и да четат за термоядрени космически двигатели и пътуване до Проксима, примерно? Защо във всеки училищен двор няма освен редовните футболни врати и малка площадка за ракетните модели? Като едно време. Защо Елон Мъск, например, разказва с прости думи за идеята му за заселване на други планети и я разказва в сегашно време, не в бъдеще – а от това зрителите не се трогват?

Все едно че всичко вече са го преживели, знаят го и не им е интересно… Кой е виновен? Липсата на полети, липсата на нови космически програми с хора на борда или пък прекаляването с фантастични филми? Дали това, че днес се гледат филми и не се четат книги с научна фантастика е, което ни спира тоя интерес? “А, това вече съм го виждал в <който-и-да-е-касов-филм>, знам го – интересно беше, ама не е нещо особено.”

2090

Нов ден, ново тичане по и от децата, ново броене на стотинки, спане следобед за отърваване от главоболието (трябва да си направя нови очила, ама…). После ново къпане, укротяване, обличане, укротяване, четене на приказки, гушкане за укротяване на децата. И нова вечер, в която се залъгвам, че уж напредвам по мои проекти. А нито текстът върви, нито имам работа. Е, как да не се депресира човек?

2084

Малко след като писах за откраднатия ни акумулатор, са ограбили съседна гарсониера. Посред бял ден, по обяд, в неделя. Съседите наоколо не са чули нищичко. Не знам какво да мисля вече – вземам сериозно да се ядосвам на себе си, че преди години отказвах работа в чужбина. Каквото и да е, досега да бяхме ОК вече. Ядосвам се и че бавя мои проекти (или направо офисно работене), че да се изнесем в къща.

2049

Не пиша. Заспивам в 12, ставам като сомнамбул около 7. Пускам филмче на Светко, имам десетина минути да си долежа, после му правя попара. Закусваме с Краси, после се почва дневното лудеене. Следобяд спят, а аз излизам да обикалям центъра за авточасти за ремонта. Вечер се лудее, после идва къпане, обличане, приказки и приспиване. Всичко с безкра-айни убеждавания. Към 11 спят и имам час за Интернет.