Category Archives: social

Раздвижване

Животът в България е обезсърчаващ. Нямам достатъчно думи, за да опиша защо и как, но който живее в България, се досеща какво имам предвид. Животът в България е бавен и мътен, като да плуваш към отсреща, вързан с ластик за брега. Всичко тук се случва трудно и е временно, а истината е, че изобщо не се случва наистина. Сигурно навсякъде по света в обществения живот има фалш и пози, но тук дори нямаме време да си починем между представленията. Които и за театро не струват, но няма как, защото сме актьори от масовката. Нищо, че не знаем сценария.

Днес е лош ден да се пише за обществени ценности. Не ми се пишеше. То не ми се пише от доста време – питаха ме някои защо съм спрял да пиша за обществени грижи – ами как да ми се пише, като животът в България е обезсърчаващ?

И в работата ми е същото – половината кроят интриги, а другата половина си тровят нервите, като се опитват да търпят. Представителна извадка на цялото ни общество. И познайте – накрая интригите продължават, само сменят форма, за да се поддържа интересът. А нормалните хора – ами нормалните хора всяка вечер се питат дали си струва търпенето в тая фирма^W България. Често сме прекалено уморени, за да планираме живота си по-добре и най-многото, което успяваме да направим, е да помечтаем малко преди сън. До утре в другия спектакъл. Нали ви казвам – обезсърчаващо. А без сърце как?

Стои ми възможността за живот навън. Засега успявам да заспивам с друга мечта вечер – къща с двор и офис. Дали е измисляне на свое ъгълче в същия концлагер, дали е нещо повече – не знам. Дали телевизионната, изборна и властова лудница е приоритет на жълтите павета или само така ни се струва – не знам.

Но реших да пиша отново. Защото да назначиш мафията в тайните служби официално вече май е прекалено, дори и за лудница. Не се бях интересувал кой е Делян Пеевски преди, защото имам филтър за неприятни неща и подбирам сам темите, по които да се информирам в Интернет. Та аз години наред не знаех коя е Фидосова, докато веднъж ми я показаха на телевизор и питах дали са й дали две столчета в парламента. Но за Пеевски и ДАНС – нито знам каква е вътрешната игра, нито знам кой я е измислил, кой я режисира, нито пък мога с ръка на сърцето да кажа кой трябва да е директор там и кой не. Но все пак… всичко си има граници…

Много се изписа, но в Един завет са го казали най-прегледно и кратко – само се надявам и се моля да не се стига до пирамиди с оръжия. Без насилие! Мобилизация означава раздвижване, просто раздвижване, протягане след сън. Да се раздвижим!

Той, “народът”

Забелязали ли сте как всеки с повечко власт започва да говори за “народа” в трето лице? След избори такова говорене е изобилно, чуйте. Заслушайте се в думите им и ще се учудите колко често политици и журналисти говорят за “хората” или че “той народът иска”, притесняват се, че “те ще излязат на протест”, защото “хората нямат пари”… Всеки се изживява като богопомазан спасител, рицар на справедливостта – разбира се, с благороден произход, не “от народа”. Той “народът” е някъде там, встрани, навън и се лута в тъмното. Горкият – болен, гладен, окован и бос се мъчи всеки ден и всеки ден чака политиците да го разпознаят, спасят и най-накрая да започне животът му.

Говорещите не са част от народа, не се усещат такива – винаги говорят в трето лице. Те са други, различни. Не казват “ние искаме работа, храна и свобода” – може би защото такива неща си имат и или не са толкова безочливи, или са тъпи и не са се сетили, че може да лъжат с тъжен влажен поглед, че и те са хора като нас, и те са “народ”.

Какви са? И кой се грижи пък за техния “народ”? Хора ли са, извънземни ли са, какво са? Дали трябва да си от специална порода, че да ставаш за властник, или просто докато катериш стълбата, си продаваш на парче душата и “народността”?

И колко странно би звучало, ако някой политик се обърка и започне да говори за народа като “ние” и “нас”. А аз може да съм безнадежден идеалист, но все още вярвам в заедността на живеенето заедно и в конструирането на общото в обществената конструкция. Това е единственият начин премахването на “народа” като казване да е безболезнено, незабележимо и полезно. Толкова, колкото вредно е говоренето в трето лице от политици, които хал хабер си нямат нито от общество, нито от народ, камо ли от управление.

Не посягайте на Сънчо!

Днес имаше избори. Голямо чудо, невиждано. Всички медии трепереха в истерия и човек не можеше да се скрие и в мрежата. Оставям настрана искрено вярващите в изборите приятели и познати блогъри, дето са ми в четеца. Но колкото и малко новинарски сайтове да следя, пак успяха да ме залеят с “температурни прогнози”, “разпределение на пътникопотока” и други подобни глупости. След като обявяването на резултати и агитирането в изборния ден е незаконно, защо се допусна това с тия псевдо-прогнози, питам аз? Някой не е разбрал, че температурите на Позитано, НДК и т.н. са изборни проценти и че броят на пътниците за Бузлуджа, Доганово, Сидерово и другите “класации” са изборни резултати? Трябва да си много задръстен, за да не разбереш посланието… Та – наказания на тия сайтове на медии, нещо? Имаше свежи попадения, признавам – например “класация на публичните домове”, със съответните им подхождащи “имена”.

И за пореден път посегнаха на Сънчо!

Не ги е срам! Колко пъти трябва да виждам как децата очакват “Лека нощ деца” и изведнъж се оказва, че има нещо “извънредно”, заради което просто няма Сънчо – я някакъв глупав мач, я друг спорт или награждаване, я изявление на политик, я предизборно или следизборно студио…

Никой не забелязва, че нищо от тия горните не е основателна причина да се краде на децата филмчето преди лягане. Нашите поне почти само това гледат – и си го чакат всеки ден и все по-често са разочаровани като днес.

Измислените важности на нищо непроменящите избори и още по-малко важните бърборения на социолози, политолози и тем подобни журнало-лози са нищожни пред силата на Сънчо. Нетърпението на посръбващите след вечеря и рано заспиващи преди понеделнишкото офисно работене политически недоволни граждани е НИЩО пред трепета, с който децата чакат изненадата на детското преди заспиване. Вие били ли сте деца? Помните ли “Сънчо”? Помните ли как сте ставали рано в събота, за да не изпуснете “Смърфовете”? Как сте изтърпявали “Всяка неделя”, само за да видите “Пинко”? А Педя човек? Ум белият делфин? Джейми и вълшебното фенерче? Барбароните?

Не ме интересува как ще коментират изборите, не ме интересува и Левски ли ще бие или ЦСКА – интересува ме страната, в която за пореден път избирам да живея и да плащам данъци, да уважава децата ми. Да уважава всички деца. Децата са много по-важни от всичките премиери, депутати и журналисти, по-важни и от всичките избори и мачове на света. Това не е от днес, виждам го от дълго време – не само по телевизията, а и в магазина, на опашката в киното, в парка. Децата и техните нужди и изисквания започват все повече да се уважават по изключение, а не незабележимо и по подразбиране. “Сънчо” просто е един от най-ясно видимите симптоми. А страна, която пренебрегва децата си, ще загуби и тях, и родителите им, накрая и себе си. Знам, че населението застарява, но освен възрастовата съпричастност има и културна. Не е нужно всички да сме деца, за да знаем за детските филмчета – както и не е нужно всички да сме в инвалидни колички, за да има рампи на стълбите.

Продаване на гласове ясно – а купуването?

С наближаването на поредните избори знаете ли кое най-много ме дразни? Не са скандалите и всякаквите компромати, с които ни заливат от медиите и ни губят времето, вместо да вземат всички да се изпосъдят, изпозатворят и кротнат най-накрая. Не са и безбройните псевдо благотворителни дейности, дето някой си дарил пари на крайно нуждаещи се и представете си, по някаква случайност се оказва в края на репортажа, че е водач на еди-коя си листа някъде си. Нито ме дразни и истерията по това колко било нужно да се гласува – в интерес на истината, този път е най-толерантно досега, или поне така ми си струва, понеже не надавам ухо. А и точно този път положението прилича като да е най-близко до истинска нужда от гласуване и истински смисъл от него. За съжаление на лелите пред входа и на младежите от партийните клубове, нужда няма, няма и смисъл. Да, знам, че от негласуването за пореден път ще спечелят мутрите и мошениците, но… те и от гласуването ще спечелят – няма празно в тая система, колкото и да ни облъчват за друго предизборните клипове.

Та най-много ме дразни това с продаването и купуването на гласове. Ще го кажа кратко – ако някой иска наистина да спре търговията с гласове, да вземе да я спре! Започва се не с пресконференции, а просто като престанеш да купуваш. Вече е ясно, че няма как да стане нерентабилно – колкото и да говорят, че гласуването щяло да промени това – пълни глупости, няма 90% активност, а и да има, то винаги има фалшифициране на резултатите като резервен вариант. Да слезем от облаците – търговията с гласове е тук и ще остане. Въпросът е какво правим.

С надписи “купуването и продаването на гласове е престъпление” не става. Престъпление било – ха! Все едно мисълта за закона ги е спирала преди. Плашат кучета с кокали.

Не става и с журналистически “разследвания”. Това ми е и поводът да се подразня така – оня ден един по телевизията направил геройски репортажи и заснел как някакви цигани някъде си уговаряли търговия с гласове. Скрити камери, после полицаи, после пък в друг случай и вече без полиция репортерът замахва да се бие с продавача, гони го по улицата с микрофон, задава му “морални въпроси”… Смех, смех…

Никой не заслужава тормоз от измислени телевизионни разследвания. Ако някой наистина е търгувал с гласове, то:

1) не е работа на телевизията да наказва и да порицава

2) щом циганите продават и ги хващат тях, кой тогава купува бе, да му се не види? КОЙ, кой е този, дето е поръчвал – намажете се с боя, направете се на цигани и идете да предлагате гласове в партийните централи, че да може да “хванете” купувачите. То така, с дребните риби и баба знае

Нали “купуването и продаването” на гласове е престъпление, не видях да пише само продаването. Голямо важно, че Хасан ще полежи в ареста малко – той баш в ареста се е изучил. Но кой купува? Щото така всичко ми стои леко странно – значи върти се една бесна търговия на гласове, значи едни престъпления де, и в цялата тая търговия продавачите ги бият през ръцете, докато купувачите получават параграф от новогодишното обръщение на президента в стил “ребята, давайте жить дружно и да не купуваме повече гласове”.

Ми не е честно някак. А репортерите, дето гонят хората и се карат по улиците заради ексклузивната новина, са си отрепки така и така.

Не било земетресение, най-било техническа проверка

Снощи към 3, както вече сигурно всички знаят, имаше земетресение. Всички журналисти сега си умират да коментират какво било земетресението. Не е важно какво е било. Важното винаги в такива случаи е “какво е”, не “какво е било”.

Събудихме се в люлеещата се стая и скокнахме с децата да излизаме навън. Първият трус позатихна и се зачудихме дали да излизаме. Идеята в такива случаи (най-често, понеже то чак със сигурност никога не се знае) е хората да имат информация в реално време за трусовете. Дали има множество по-слаби и затихващи или не. Тоест дали се освобождава натрупаното напрежение с поредица трусове, които повечето тялото не ги усеща или обратно – трупа се, няма последващи слаби трусове и съответно може да се очаква повторен силен. За да знаят хората колко и къде да се крият и предпазват. Дали да излязат на широка градинка или да си стоят по блоковете, застанали под вратите. Всякакви подробности. Информацията е важна. А не постфактум репортажите в сутрешните блокове на телевизиите.

Поне час и нещо, може би два, не съм сигурен, нямаше никаква истинска информация. По радиата имаше само нощни музики. Сега разбирам, че по държавното радио били пуснали кратко комюнике 15-тина минути след труса, но като не знам кой е каналът за сигнализиране, къде да гледам? Не мога да стоя на пост до радиото, и то как да съм сигурен на коя станция… По телевизиите даваха глупости (те и без това само това знаят да дават, де). В интернет нямаше нищо съществено. Само в два-три новинарски сайта имаше “новини” със заглавия “Земетресение събуди/разлюля/стресна софиянци/перничани” и отдолу два реда, повтарящи заглавието. Казват, че във Фейсбук имало много обратна връзка от самите потребители – чудо голямо.

Пълна мъгла.

Да, на сутринта имаше в педалските (нищо против гейовете) сутрешни блокове на телевизиите разни кокошки, които разпалено репортажваха как се били уплашили хората, ама какво било станало, ама къде имало пукнатини, ама кой колко е стоял на улицата пред блока. Това са празни новини, когато става дума за информация за бедствие. Къде бяхте 15 минути след първия трус? Защо не се появи някой дежурен телевизионер на екрана да изчете сводка от земетръсния институт към академията? Трудно ли беше? Спяхте ли? Или и вие бяхте излезли от сградата на телевизията, от сградите на радиата и от офисите на новинарските агенции и те, горките, си вървяха на автоматика и нямаше кой да каже на хората какъв е трусът, дали е отминал, подробности, ала-бала…?

Мизерници.

Данните за бедствията ги има. Даже ги има в на практика реално време – като тези за земетресенията, например. Имаме институти, които бълват тия данни нонстоп.

От друга страна има и техническа възможност тези данни да се разпространяват до народа – телевизия, радио, интернет (XMPP веднага ми идва наум, има и безброй други начини), мобилни телефони. Даже в мобилните има освен SMS-и, и в най-простите модели апарати даже вградена поддръжка на неща като USSD, който освен че е в реално време (за разлика от SMS), е и безплатен у нас. Внедряването не е толкова скъпо. Е, сигурно завод за боклук в София е много по-скъп (щом не могат още да го построят), но сто на сто читаво модерно известяване ще е по-евтино от 100 метра магистрала. Ако, разбира се, се направи както трябва, а не с яко крадене на европари…

Тоест има как да бъде сигнализирано народонаселението.

Това, което няма, е желание да бъде сигнализирано.

Това, което трябва, е да има канал за данни за бедствия. Хем да работи, хем хората да го знаят. За да го следят. Така де – може да е и с пощенски гълъби, но трябва да знам, за да следя небето за димни кълба, нали?

Иначе могат да ни стряскат два пъти в годината с “извършва се техническа проверка”, но само дотам им стига меракът. Толкова за сигнализацията – просто я няма!

Така че да, на практика се извърши техническа проверка. А земетресение? Не е имало – така ни се е сторило, сънували сме нещо.

Властта провинциално

Някъде преди три години е било, когато на среща на кафе с Юнуз веднъж отворихме темата за географското разпределение и децентрализирането на властта по градове. Може би Юнуз каза по-подробно, а след това и подробно написа какво има предвид. Аз мислех, че също съм писал за това тогава, но колкото и да рових назад, явно пак съм блогвал наум и съм бил зает и уморен от други неща.

Накратко – ставаше дума официалните служби на властта да бъдат разпръснати географски, да бъдат в различни български градове. Не да са скупчени всичките в София. Най-очевидните ползи от това биха били “отдъхване” на София и съживяване на други градове.

Един бърз паралел с “онова време” – тогава работеха по такава децентрализация през предприятията и изобщо през всички работни места за квалифицирани – спомнете си само схемата на “разпределенията” след завършване на висше. Тогава са правели така, защото са можели да си го позволят – от една страна са имали възможността, защото всички работни места са били държавни (държавата беше централизирана, не казвайте за свобода на общините и подобни – рано е тогава). От друга страна не е имало и от какво да се спират – заплаха за тоталната централизация не е имало, защото това е било разпределение на пролетариата – иначе ЦК така и така си е бил на едно място.

Сравнението с разпределенията при комунизма е само повърхностно. Ако днес се прави опит за разпределение на някакви ресурси между повече градове, то няма да е като преди. Защото това, което е останало на властта да разпределя, е преди всичко именно самата власт. Може би днес вече не е много дръзко да се каже, че ако в годините на интернет комуникациите, видеоконферентните връзки и т.н. властта не предприеме географско децентрализиране, което да доведе лека-полека до цифовизирането й, което пък да даде някаква обща възможност за истинска прозрачност на управлението, то няма кога по друго време да стане.

Аз имах предвид всяка структура на изпълнителната власт нарочно да се опита да бъде преместена на различно от другите място. Така самата власт най-накрая ще започне да се учи да общува електронно, което в крайна сметка ще е полезно за всички ни и ще се появи и развие истински електронен интерфейс на властта към гражданите. Ще спрат и да пътуват разните служители за щяло и нещяло по пътищата, с кортежите си – е, или поне ще се ограничат. Служителите в местните офиси на министерствата ще си купуват банички на обяд от местния баничар и децата им ще ходят в местните детски градини и училища.

Идеята на Юнуз беше да се разделят географски отделните власти – например съдилищата в един град, парламентът в друг и т.н. Той е описал подробно защо и как.

—-

Това беше преди три години и нещо. Хич не сме очаквали, че наистина ще дойде време темата да е в новините. И то точно Бойко Борисов да лансира такива идеи. Не крия, че това е може би първото нещо от решенията и изказванията на премиера (преди това кмета), което ме поставя пред дилема. Подкрепям разделението на властта на географски принцип, подкрепям всякаква децентрализация на властта – защото властта у нас има въпиюща нужда от децентрализация (но задължително с прозрачност) – но не зная дали решението ще сработи.

http://offnews.offroad-bulgaria.com/index.php/48902/plovdiv-stava-stolitsa-na-turizma-za-da-namaleyat-zadrastvaniyata-v-sofiya

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=4763851

Всички решения на правителството са някак “на юруш”. Правят се някакви гигантски усилия в говорене, преповтаряне, обвиняване, завъртане на мнения, пренареждане на хора и какво ли не и… накрая няма много резултат. Да, може да не знам какво става. Може само историята след 50-тина години да може да каже. Но прекалената потайност и преиграването пред публиката не са приятни за съвременниците на такава власт. С други думи – управляват ни или гении, или некадърници. Нямам начин да зная и това ме кара да се съмнявам в тази поредна приумица за отделяне на агенцията по туризма и на земеделското министерство в Пловдив.

Иначе – пак казвам – принципно идеята е много добра. Преди някой да почне да критикува, че така щяла да се затрудни комуникацията вътре във властта и щял да стане по-труден достъпът на гражданите – спомнете си за интернет връзките и електронните документи. Ето ви една обективна и реална причина електронното правителство най-накрая да почне да се случва – истински и масово.

И още нещо… Чудя се какви хора правят стратегиите на премиера, какви хора го съветват по тия въпроси. В един по-добър свят think tank-ът на властта също би трябвало да може да говори с/на хората. Представете си дискусиите, които са се водили по темата. Да, знам – след 50-тина години историята ще знае… може би.

Не гласувам и се гордея

Избори. Отново идва това време и не мога да го понасям. Изпълзяват агитатори, куцо и сакато се надпреварва да те убеждава как еди-кой си бил по-добър кандидат от друг и как който не гласувал всъщност давал гласа си за еди-какво си. Глупости! Не си давам гласа, гласът си е мой!

Ако не съм бил гласувал, нямал съм бил право после да критикувам и да се оплаквам – глупости, точно който сега гласува и за пореден път подкрепя престъпността, наричана централна и делегирана власт, той следва да има поне срама след това да си сърба кротко все същата попара, която така и така му се готви.

Ама било имало нови лица, нови задници и не знам си какво – има, дръжки! Било важно да се подкрепи европейски политик, било важно да се подкрепят “строителите на България” (или беше “на магистрали”?), бил важен протестният вот, било важно едно, било важно друго – важно било, дръжки! Ако в политиката, в изборите и във всичко около тях имаше поне зрънце осъзнаване на обществени приоритети, щяхме за толкова много години поне да сме го усетили.

Ама една била с хубави предизборни клипчета, била имала идеи – ала-бала. Друг пък бил откровен и честен, бил протестен вот някакъв – дрън-дрън та пляс. За всичките – няма да изброявам имена, че да не се помнят излишно – има един и същи, еднакъв смисъл да се гласува. И смисълът е никакъв!

Писал съм много пъти преди, може би на повечето предишни избори – то няма как да не ми кипне и да не си кажа, след като 1) ме заливат по телевизията с тъпи и пре-тъпи прозрачни “публицистики”, 2) из сайтовете и блоговете всеки се надпреварва да обяснява кой какъв бил, кой какво щял да направи и накрая след като 3) в кварталния супермаркет ми набутват в торбичката предизборни брошура и визитка, защото “едни наши колеги са в една партия и ни задължават да агитираме” – е тогава няма как да не пиша. Не за кого ще гласувам, а че няма да гласувам.

Индивидуалният глас не решава нищо. Всеки, който поне малко е учил социология или психология се сеща, че нещата се решават с пари и с агитация. В различно съотношение, според това доколко държавата е корумпирана, но винаги с тия двете. Агитацията пък, от своя страна, се прави пак основно с пари. “Ранътъ праи борбътъ. Борбътъ праи паре. А с паре моеш си напраиш и ранъ, и борбъ.” Това е толкоз просто и логично, какво тук значи някаква си личност? Да не говорим, че дори и математически отделният глас не решава нищо. Това с “обръщането на везните” и с “един глас над 50%” – това са приказки за лека нощ за подрастващи бъдещи партийни агитатори. Вярвайте, ако някой политик наистина разчита на вашия личен глас, значи не е от политиците, които печелят избори.

И какво остава – дори и съвсем искрено и чистосърдечно да подкрепите с трепереща от вълнение бюлетина “своя кандидат”, връзката ви не е споделена и него хич не го е еня за вас. Което ще започнете да усещате много скоро след изборите. Разочарованието си е голяма болка, но хората не се учат, защото на следващата предизборна кампания ще започнат да се зареждат с нови и нови надежди. По-голяма надежда – по-голямо разочарование, кръгът се затваря и животът така си върви, учим се да свикваме с всичко това и накрая умираме. Отново – без да трогнем системата.

Омръзна ми да слушам и да чета, че то нямало достатъчно добри кандидати, които да се изберат, но трябвало, трябвало да се направи някакъв избор. Да – и това лайно гадно, и другото гадно, ама трябва да се ядат лайна – какво да се прави. Ами не ги яжте – не е задължително, не се умира от негласуване! Не гласувайте! И след това използвайте целия този ентусиазъм, дето другите го изхабяват и изхвърлят по изборите, за да критикувате, изисквате, настоявате и мрънкате за правилни действия от управляващите! На всяко ниво и за всяко отделно действие! Така се прави промяна, не с избори.

Или идете да гласувате – ще ви мине бързо и ще спите спокойно до следващата кампания. Аз не гласувам в избори, които делегират гласа ми на представител, който чак след това да гласува за истинските решения. Докато в България има общи избори за силно централизирано управление, всяко гласуване е такова и не виждам ценност за демокрацията.

Да не се повтарям: http://yasen.lindeas.com/tag/elections

http://yasen.lindeas.com/dont-vote.html

П.П.: А, забравих – най-много ме разсмиват обясненията, че като не гласувам, съм бил гласувал за еди-кой си. Мо-о-оля? Все едно да кажа на съучениците на детската площадка, че не искам да играя, а те да отговорят, че щом не играя, играя за отбора на Пешо (примерно). Алоу, не гласувам, капиш? Това е гласът ми против все по-голямото отдалечаване на делегираната власт от избирателя. Делегирането по идея трябва да е само за мое удобство, а с времето се е превърнало в инструмент за неучастие на населението в управлението му. Негласуването на общи избори за отдалечена и централизирана власт е вид гласуване за регулярни преки референдуми с решения с по-силна тежест от тези на делегираната власт. И е вид гласуване за местна власт, истинска местна власт – не като съвременната, която или се назначава от по-далечен кмет, или е срасната с държавната власт. Или и двете… Така че като не гласувам, не гласувам.

RIP Dennis Ritchie

Тези дни е починал е Денис Ричи (Dennis Ritchie). Хората, които не знаят кой е сигурно са много повече от тези, които не знаят кой е Стив Джобс. Но това е не защото Денис Ричи не го заслужава, а защото са много повече интересуващите се от джаджи с ябълкови емблеми, отколкото са тези, знаещи какво е в основата както на днешния Mac OS, така и на Unix, а и на GNU, че и на всичко, имащо нещо общо със C. Който знае за какво става дума няма нужда от повече думи, а който не знае нека се образова.

Малко ми е тъжно, че засега освен в два-три новинарски сайта за IT, май само тук прочетох нещо лично – и все не на български. Отиде си човек, направил много повече за света на компютрите от цял отбор медийни IT-величия. Но от друга страна всичко е както си трябва. Медийният шум е за три дни, блогосферният – за още по-малко. Шумът, цитирането из блоговете и медийните траури са празно занимание. Важното е, че имаме всичко, което се е разклонило от C и Unix и хората, които са в час, знаят и оценяват това.

Ето, например в същото време е излязло Ubuntu 11.10. Животът продължава. RIP!

Стив Джобс, 56г.

Починал е Стив Джобс. За някои може би не беше голяма изненада, но съм сигурен, че тези дни ще завалят много публикации – част от тях от хора, истински възхитени от Джобс, но другата от просто силно благодарни за iPad, iPhone и Macbook консуматори. Затова реших да прекъсна за малко пренебрежителното мълчание, с което удостоявам всичко, свързано с Apple и да кажа нещо по-различно. По-старо и в духа на спомените – както би казал самият Стив, трябва да гледаш назад, а не напред, за да свържеш събитията.

За първи път по-подобно съм чел за Стив Джобс в списание “Компютър за вас” преди вече много години. Бях в училище и може би още не беше дошъл 10 ноември. Може и да бъркам, де – той “краят” на комунизма винаги ми се е изплъзвал хронологично в спомените. Всичко и преди, и след тогава си беше едно и също в някакъв смисъл. То пък един преход, биха казали някои, но думата ни е за Стив Джобс сега.

Статията беше за Apple, NeXT и Steve Jobs. Беше от тези текстове, които и кратки да са, те карат да се оглеждаш и ровиш за новини по темата. То тогава имаше съвсем малко източници на новини, особено пък такива специализирани. Но всяко дете с ентусиазъм може да рови данни и между буквите, между редовете, да доизмисля историите, дори само гледайки леко разфокусирано вестникарския текст. Тогава разбрах, че има по света такива неща като Macintosh и NeXT. Разбрах за визията на Стив Джобс за нов, различен и по-динамичен компютърен свят и че “пътят” дотам според него е NeXT. Всичко звучеше като едно голямо, примамливо, неизвестно и опасно, но привличащо обещание. Приключенска книга, която имаше само чернова на заглавието, но нещо в ентусиазма на Джобс ти казва “абе ще стане, точно така ще стане след време”.

Нямаше айфон, нямаше айпад, макбук еър, нямаше MacOS X, нито онлайн магазини, нямаше даже мобилни телефони, нито екрани с пипане… То и уокмените бяха екзотика. Нямаше ги Епъл такива, каквито ги познават днешните хлапета. Но знаех, че има нещо голямо и то е “следващото”, NeXT. Тим Бърнърс-Лий е работел на него и е пускал първите уеб-сървъри на NeXTStep.

Но и това не знаят днешните хлапета и днешните дядовци – те знаят само, че Стив Джобс е велик, защото е дал на света iPhone. Ами… как да ви кажа, мили деца… не е велик затова, хич даже. Ако е велик, то е такъв въпреки iPhone и въпреки цялото развитие на Apple след завръщането му. Когато разбрах, че NeXT изчезва, за да се прелее в новия Apple след завръщането на Стив Джобс в компанията, ми стана тъжно. И сега ми е тъжно, когато се сещам. Защото от една идея за “следващо” човекът, който като млад е ценял най-много свободата да разглобява и сглобява, който е бил хакер в оригиналния смисъл на думата (е, ако сме честни – хакер и в двата смисъла), прави компания, която дава най-удобния полуфабрикат и играчка за затъпяване на народонаселението.

Да, епълските неща са донякъде красиви, явно са удобни и стават за изложба в галерия. Престижни са, лъскави са, говорят че си “в час” и си “куул”. Но не са нещо много повече. Няма го хакерският момент, няма го NeXT. Няма я идеята, че може да си хакер и да не те е срам, че си предал широката приложимост и свободата на използване за сметка на приятна за пипане повърхност, софтуер, който ти казва “не се занимавай с мен, не се интересувай от мен, а само си върши работата” и светещи ябълкови лога от типа “гле, гле – ква е убава и апетитна”. Човекът с визия за всички лека-полека се превърна в човек с визия за себе си, продаващ заглушители на визия на народните маси. Самият Стив Джобс не загуби нищо от ентусиазма и енергията си – затова и днес с удоволствие гледам записи на стари негови интервюта, представяния и речи. Страхотен е, не му го отричам. Това, което казвам е, че е тъжно, че можеше да даде много повече на света, даже се беше засилил да го прави – а накрая пак даде много, направи и каза страхотни неща… но днес вместо постоянна “следваща” визия за бъдещето имаме iPhone.

Ще кажете, че преувеличавам. Може, но за мен тогава NeXT не беше продукт. А iPhone е.

Не казвам нищо лошо за Стив Джобс. Не защото почина, а защото нямам лоши думи. Все съм очаквал, че след поредната лъскава джаджа ще
направи нов обрат и ще се захване с принципни промени в разбирането ни за компютрите, както искаше навремето. Вместо това идваше поредната и поредна джаджа, идваха патентните войни на Apple, идваше несвободен код, DRM, идваха лицензни ограничения на разработчици и потребители и нарочно орязани “за удобство” интерфейси.

Но всичко това са мои си, лични очаквания и разочарования. Стив Джобс направи много, направи колкото можа и умря. Както би казал той – това очаква всички ни, така че не преставайте да се опитвате да правите най-великите си постижения. Сбогом, Стив, и благодаря ти!

Проблем на хората, не на паметника

Паметникът с автомата тези дни беше център на внимание и страсти. Не успях да видя наживо графитите, а и няма да мога вече – общината умело и бързо ги заличи. След полунощ – когато е времето на всяка истинска конспирация. Както са се учили като малки от разказите вкъщи за партизани, ятаци и свирепи фашисти. Но да не говорим за това, че само “фашизъм” е в главата на шепата русофили и носталгични комуни^W социалисти, защитаващи толкова години “паметника”. Няма да споменавам и че нито са се били и загивали на наша земя съветски войници, нито изобщо имаме за какво да сме им признателни. Да говорим какво ще става оттук нататък.

Властта бързо реши проблема, като си зарови главата в пясъка. “Графити ли, къде видяхте графити?” Има графити – има проблем. Няма графити – няма проблем.

Та властта я пиши бегала. Какво правим обаче ние, хората? Наистина ли ни трябват 20 години, за да наречем нещата със собствените им имена? Защото ако авторът само е загатнал по фин начин, то тълпата от хора, която се е събирала и е снимала изрисувания паметник няколко дни, е казала отчетливо – това не е паметник, а е декор на представление, което свърши много отдавна. Време е да си вземем якенцата и да прекрачим от залата в истинския живот, където няма декори и паметниците са винаги за нещо, което помним и с което сме свързани лично.

А как сме свързани лично със съветската армия? По не по-различен начин от връзката ни със Супермен, Дядо Коледа и Робин. Само дето тези вторите поне бяха забавни. А първите опустошиха страната и оставиха рани в много семейства. Това е истината – както не е на Супермен, така не е и на съветската армия. И както измиха графитите, така трябва да измием и всички фалшиви декори – вън и вътре в нас.

Проблемът не е в паметника като предмет. Не е в бутането му, махането му или преместването му в музей. Това са технически подробности. Толкова дълго продължи този спор, че вече е ясно – проблемът е вътре в нас. А това там – то не е никакъв паметник.

Другите страни преболедуваха треската на тоталитаризма. При нас стана хронично.