Не било земетресение, най-било техническа проверка

Снощи към 3, както вече сигурно всички знаят, имаше земетресение. Всички журналисти сега си умират да коментират какво било земетресението. Не е важно какво е било. Важното винаги в такива случаи е “какво е”, не “какво е било”.

Събудихме се в люлеещата се стая и скокнахме с децата да излизаме навън. Първият трус позатихна и се зачудихме дали да излизаме. Идеята в такива случаи (най-често, понеже то чак със сигурност никога не се знае) е хората да имат информация в реално време за трусовете. Дали има множество по-слаби и затихващи или не. Тоест дали се освобождава натрупаното напрежение с поредица трусове, които повечето тялото не ги усеща или обратно – трупа се, няма последващи слаби трусове и съответно може да се очаква повторен силен. За да знаят хората колко и къде да се крият и предпазват. Дали да излязат на широка градинка или да си стоят по блоковете, застанали под вратите. Всякакви подробности. Информацията е важна. А не постфактум репортажите в сутрешните блокове на телевизиите.

Поне час и нещо, може би два, не съм сигурен, нямаше никаква истинска информация. По радиата имаше само нощни музики. Сега разбирам, че по държавното радио били пуснали кратко комюнике 15-тина минути след труса, но като не знам кой е каналът за сигнализиране, къде да гледам? Не мога да стоя на пост до радиото, и то как да съм сигурен на коя станция… По телевизиите даваха глупости (те и без това само това знаят да дават, де). В интернет нямаше нищо съществено. Само в два-три новинарски сайта имаше “новини” със заглавия “Земетресение събуди/разлюля/стресна софиянци/перничани” и отдолу два реда, повтарящи заглавието. Казват, че във Фейсбук имало много обратна връзка от самите потребители – чудо голямо.

Пълна мъгла.

Да, на сутринта имаше в педалските (нищо против гейовете) сутрешни блокове на телевизиите разни кокошки, които разпалено репортажваха как се били уплашили хората, ама какво било станало, ама къде имало пукнатини, ама кой колко е стоял на улицата пред блока. Това са празни новини, когато става дума за информация за бедствие. Къде бяхте 15 минути след първия трус? Защо не се появи някой дежурен телевизионер на екрана да изчете сводка от земетръсния институт към академията? Трудно ли беше? Спяхте ли? Или и вие бяхте излезли от сградата на телевизията, от сградите на радиата и от офисите на новинарските агенции и те, горките, си вървяха на автоматика и нямаше кой да каже на хората какъв е трусът, дали е отминал, подробности, ала-бала…?

Мизерници.

Данните за бедствията ги има. Даже ги има в на практика реално време – като тези за земетресенията, например. Имаме институти, които бълват тия данни нонстоп.

От друга страна има и техническа възможност тези данни да се разпространяват до народа – телевизия, радио, интернет (XMPP веднага ми идва наум, има и безброй други начини), мобилни телефони. Даже в мобилните има освен SMS-и, и в най-простите модели апарати даже вградена поддръжка на неща като USSD, който освен че е в реално време (за разлика от SMS), е и безплатен у нас. Внедряването не е толкова скъпо. Е, сигурно завод за боклук в София е много по-скъп (щом не могат още да го построят), но сто на сто читаво модерно известяване ще е по-евтино от 100 метра магистрала. Ако, разбира се, се направи както трябва, а не с яко крадене на европари…

Тоест има как да бъде сигнализирано народонаселението.

Това, което няма, е желание да бъде сигнализирано.

Това, което трябва, е да има канал за данни за бедствия. Хем да работи, хем хората да го знаят. За да го следят. Така де – може да е и с пощенски гълъби, но трябва да знам, за да следя небето за димни кълба, нали?

Иначе могат да ни стряскат два пъти в годината с “извършва се техническа проверка”, но само дотам им стига меракът. Толкова за сигнализацията – просто я няма!

Така че да, на практика се извърши техническа проверка. А земетресение? Не е имало – така ни се е сторило, сънували сме нещо.

Да загубиш две години. Цифрово, де.

От седмица съм без компютър вкъщи. Бях тръгнал да освобождавам място на диска, за да сваля поредната доза снимки от фотоапарата, когато погрешка форматирах ext3 дял с около 250GB данни. От тях поне 100-тина гигабайта наистина ценни – архивът ми със снимки. Почти всичките – raw файлове на Pentax (PEF), доста JPG (освен това във всеки PEF има вграден JPG пълен размер), също и целият ми архив от филмовите времена, сканиран.

Донякъде добрата новина е, че имам резервни копия на нещата допреди две години. Даже по две копия, на дискове. Но всичко от последните две години изчезна. Това са всички снимки на Светко от 3-годишен досега. Всички снимки на Оги. Вкъщи е лудница, защото си е безумие да се гледат две малки момчета в гарсониера и докато си мислех, че трия и после създавам наново и форматирам дяла за tmp, се оказа, че съм бил написал този за home. Вече ще знам, че стресът определено не ми е малко. Минавам принудително в режим възстановяване – никакви допълнителни тревоги, никакви допълнителни ангажименти (особено пък работни), ускоряване на търсенето на самостоятелна къщичка с дворче в близките села-квартали.

Как точно стана ще разказвам следващ път, когато имам повечко сигурност, че файловете ми са наред. Вече има светлина в края на тунела и имам косвени уверения, че в този точно тунел влакове няма да минават.

Не съм писал на двата дяла след грешката. Веднага ги демонтирах и ги закоментирах във fstab. Взех си нов външен твърд диск (доволен съм, засега препоръчвам Intenso, ще пиша и за него). Записах си набързо при нашите първите две дистрибуции с TestDisk, които ми попаднаха – GParted и Ubuntu Rescue Remix. Не съм ги избирал, просто имах два диска и набързо записах първите попаднали ми в мрежата.

Сега се мъча с PhotoRec (ТеstDisk не откри загубени дялове и надеждата ми да ми се размине с лека уплаха и да ми се възстанолят файловете и директориите с имена и всичко се изпари бързо).

PhotoRec е готина програма и изрови какво ли не – някои неща даже не знаех, че са ми били на диска (браузърен кеш, какво да правиш). Но въпреки че изкопа един огромен куп с JPG и май повечето от снимките ми са там (включително и JPG-тата, вградени в PEF-овете), все още не мога да го накарам да разпознае читаво PEF-файловете. Уж са TIFF и твърди, че ги разпознава, но май не може да намери края на файла и се отказва всеки път.

Иначе данните са там. Само трябва да намеря как да ги възстановя докрай.

Допълнително обърква работата това, че в /home имах копирана и симлинкната цялата папка /usr/share/ (нямах достатъчно място в /usr, а отлагах мигриране към LVM, докато дискът се позапълни и нямаше как). И сега ровя в камара хедър-и, ман-страници, скриптове на питон и какво ли още не. Понеже все пак имах и текстови файлове, та да ги отсея.

Поука: по-добре текстовете в текстови файлове, отколкото в офисни простотии. И, разбира се – you’re as good as your backup. Което уж си го знам за служебни неща, ама как беше, на обущаря децата…

Връщам се към файловете, от милион и нещо сега са само към милион…

Избиране на лаптоп

Отново съм изкушен от идеята да работя отдалечено (от офиса – иначе близко, тоест вкъщи). Темата е обширна, но не ми е за това думата сега. А и не съм обсъждал възможността с настоящия работодател, така че всичко е само на етап обмисляне. Това, за което искам да пиша, е трудността ми в избор на нова машина. По-конкретно нов лаптоп, макар като гледах Z1 на HP, лекичко да се изкуших и от такъв вариант.

Та избор на лаптоп. Преди всеки да тръгне да предлага “своя отбор”, нека напиша изискванията си.

1) Шаси – да е здраво, без да е прекалено тежко. Повече метал и по-малко пластмаси, но все пак не ща танк. Сегашния ми три и половина годишен HP 6730s издържа геройски издевателствата на Светко и Оги и продължава да работи. Свърши му батерията, олющи му се наполовина черната боя на решетката над високоговорителите, има едва забележими пукнатини отстрани на рамката на екрана и буквата “U” е леко наклонена в резултат на бебешки захват преди време на големия син. Но иначе е в добро здраве за годините си. Има на пазара модели на по-ниски цени, напълнени с джаджи, които ми трябват (firewire например), но са прекалено пластмасови. 6730 също е пластмасов, но вече искам нещо хем малко по-леко (2.3кг е), хем по-здраво.

1а) Изводите за слушалки и микрофон ДА НЕ СА отпред. Толкова ли не можаха при изпробването на лаптопи да разберат, че като са отпред забучени слушалките, това да вземеш лаптопа в леглото след време ги разбива и за нищо не стават. Да не говорим, че стърчат и се забиват в корема. Да, знам, че е дреболия и че не е хубаво да се чете легнал – но е толкова просто да са отстрани, толкова просто…

1б) Да не е с голяма клавиатура – не само че не ползвам цифровата клавиатура отдясно, ами направо много я мразя.

2) Екран – задължително матов и ако може да не е TN. Първото вече е възможно, гледам че днес половината модели са матови. Когато взимах моя, масово слагаха лъскави екрани и трябваше да се примиря. Второто е по-трудно – има IPS матрици, но струват майка си и баща си, а на мен не ми се дават грешни пари за нещо, което все пак част от времето ще ползвам с настолния си EIZO, който е с PVA матрица и от който съм предоволен.

3) Компоненти – да може да се надстройва. Да има лесен достъп за лесна подмяна на диск, процесор, памет (и каквото може и има друго). Ако има CD-устройство, да е с multibay – да може да се маха и на негово място да се слага друг диск, SSD или втора батерия. На HP6730 също може да се вади сиди-то, но не е достатъчно. На много им се вади, но няма стандартен модул за слагане на различно устройство. За HP6730 има модули на трети производители, с които може на мястото на CD на се сложи твърд диск или SSD. Но не и втора батерия например – просто са “aftermarket хакове“. Ако така и така ще си взимам нова машина, искам да е с multibay – тъй де, като ще е гарга, да е тлъста.

4) Изход за гнездо – т.нар. “docking connector”. Почти всички големи производители предлагат гнезда, но не и в ниския си по-евтин клас. В момента DELL имат докинг на серията Latitude e5420, която отговаря на почти всичките ми други изисквания…

Но лошото при е5420 е, че 1) не се предлага официално от DELL без Windows (да, нашенците внасят конфигурации с FreeDOS и т.н., но аз искам да пише на сайта на производителя и да е официално, а не да правя с лаптопа си лека опосредствана реклама на Microsoft) и 2) няма истински multibay. Смяната на дисковото устройство е решена като при моя HP6730s – има модули, но на външни фирми и само за втори диск, тоест пак хак. Истинският multibay в Latitude е оставен за по-големия брат e6420, който си е много готин, но цената отива към два бона, а на мен не ми се дават пари ей-така.

5) Да е без Windows – за това вече споменах току-що. Единствената фирма, която откривам да промотира официално конфигурации без инсталиран и закупен Windows е отново HP. Преди време DELL имаха една кампания с Ubuntu и още им стои страницата в сайта, но се предлагат само два модела май и то са някакви орязани и неподходящи. Сега има новина, че DELL щели пак да започнат да опитват с Ubuntu, но става дума за инсталиран Ubuntu Precise Pangolin 12.04 LTS на DELL XPS13, което е… ултрабук.

Сега… мили DELL, след като години наред продавате необявени официално на страниците ви лаптопи без инсталиран Windows, не мислите ли, че е крайно време вместо да се заигравате с ултрабуци (дето кой знае колко човека изобщо ще се излъжат да купят), просто да сложите една графа “No OS installed” в ценовата си листа? Сигурно XPS13, както и всички тия ултратънки и ултралеки ултрабуци, са много хубави машинки, но специално за мен това са излишни пари. За които дори не получавам Firewire (IEEE 1394), който ми е нужен за видео и евентуално някой ден аудио.

6) Firewire – както казах, да има порт. Мога и сега да сложа на моя една ExpressCard с firewire за 20-30 лева. Но аз този слот за карти ако изобщо някой ден го ползвам, ще е именно за firewire карта. За нищо друго не ми трябва – даже не искам в нов лаптоп изобщо да има ExpressCard, PCMCIA и др. под. Вместо слот, нека просто машинката си има firewire – и готово. Лошото е, че май всички модели с firewire производителите ги водят “бизнес клас” и кой знае защо са решили, че на “бизнесмените” задължително им трябва и разширителен слот… Абе лудница…

—-

Разумните варианти досега:

DELL Latitude e5420
+ има гнездо (docking), firewire, матов екран, корпусът е отчасти метален, даже изходът за монитор е с резба за завинтване(!), слушалките са отстрани, клавиатурата е ОК, има варианти с Core i5 на не много високи цени, а с i3 – с повече екстри, има подсветка на клавиатурата (макар да е само за латинските букви, а и кой знае дали ще я ползвам).
– няма истински multibay, няма официално версия без купуване Windows.

DELL Latitude e6420
+ всичко от e5420, с допълнително по-готина клавиатура с втори ред бутони и тракпойнт, истински multibay и още по-здрав корпус.
– по-скъп от e5420

HP ProBook 6360b
+ гнездо, firewire, матов екран, слушалки отстрани, тракпойнт, по-лек (под 2кг), официално вариант без Windows (като всички HP-та)
– няма истински multibay (не съм сигурен), леко по-скъп от DELL-а, по-малък екран 13 инча срещу 14 на Латитюда, само с два допълнителни бутона (без среден, а него доста го ползвам)

HP ProBook 6460b
+ всичко от 6360b, с по-голям екран (14 инча)
– малко по-тежък от 6360b, пак само два бутона и все пак по-скъп от 6360b

Признавам, не съм много добре ориентиран в гамата на HP. Имат много модели и търсенето с комбинирани изисквания, като моите, си е трудно. Ако намеря еднакви, признавам си че бих предпочел HP-то заради официалната продажба без Windows и заради представителството и сервиза в CNsys, с които имам пряк опит и на които бих се доверил.

Като граници на цените – знам, че под 1000лв. не може да се намери нещо с горните изисквания, затова някъде около 1000 и нещо смятам за разумно. Ако е съвсем, съвсем подходяща машина, допадне ми по критериите и има вероятност да издържи години напред, около 1500 също е разумна цена. Знам, че на цени от 2000лв. се намират такива лаптопи, но за мен това вече са пари, които не бих отделил. Имам безброй други приоритети и дори да е покупка на изплащане (каквато най-вероятно ще е), разумното за мен е 1000-1500, и то колкото може по-евтино.

Машинката ще се ползва основно за четене и писане (за уеб и за код), така че бързи и мощни неща не ме касаят. Даже по-скоро обратното, бих underclock-нал, ако има начин. Това значи и че не ми е чак спешно, затова и не бих се хвърлил на “скъпото на деня”. Но не искам и машина втора ръка (знам, че има тук-там добри попадения и при тях).

—-

Та ако някой има мнение или препоръка, ще се радвам да сподели. ;)

Властта провинциално

Някъде преди три години е било, когато на среща на кафе с Юнуз веднъж отворихме темата за географското разпределение и децентрализирането на властта по градове. Може би Юнуз каза по-подробно, а след това и подробно написа какво има предвид. Аз мислех, че също съм писал за това тогава, но колкото и да рових назад, явно пак съм блогвал наум и съм бил зает и уморен от други неща.

Накратко – ставаше дума официалните служби на властта да бъдат разпръснати географски, да бъдат в различни български градове. Не да са скупчени всичките в София. Най-очевидните ползи от това биха били “отдъхване” на София и съживяване на други градове.

Един бърз паралел с “онова време” – тогава работеха по такава децентрализация през предприятията и изобщо през всички работни места за квалифицирани – спомнете си само схемата на “разпределенията” след завършване на висше. Тогава са правели така, защото са можели да си го позволят – от една страна са имали възможността, защото всички работни места са били държавни (държавата беше централизирана, не казвайте за свобода на общините и подобни – рано е тогава). От друга страна не е имало и от какво да се спират – заплаха за тоталната централизация не е имало, защото това е било разпределение на пролетариата – иначе ЦК така и така си е бил на едно място.

Сравнението с разпределенията при комунизма е само повърхностно. Ако днес се прави опит за разпределение на някакви ресурси между повече градове, то няма да е като преди. Защото това, което е останало на властта да разпределя, е преди всичко именно самата власт. Може би днес вече не е много дръзко да се каже, че ако в годините на интернет комуникациите, видеоконферентните връзки и т.н. властта не предприеме географско децентрализиране, което да доведе лека-полека до цифовизирането й, което пък да даде някаква обща възможност за истинска прозрачност на управлението, то няма кога по друго време да стане.

Аз имах предвид всяка структура на изпълнителната власт нарочно да се опита да бъде преместена на различно от другите място. Така самата власт най-накрая ще започне да се учи да общува електронно, което в крайна сметка ще е полезно за всички ни и ще се появи и развие истински електронен интерфейс на властта към гражданите. Ще спрат и да пътуват разните служители за щяло и нещяло по пътищата, с кортежите си – е, или поне ще се ограничат. Служителите в местните офиси на министерствата ще си купуват банички на обяд от местния баничар и децата им ще ходят в местните детски градини и училища.

Идеята на Юнуз беше да се разделят географски отделните власти – например съдилищата в един град, парламентът в друг и т.н. Той е описал подробно защо и как.

—-

Това беше преди три години и нещо. Хич не сме очаквали, че наистина ще дойде време темата да е в новините. И то точно Бойко Борисов да лансира такива идеи. Не крия, че това е може би първото нещо от решенията и изказванията на премиера (преди това кмета), което ме поставя пред дилема. Подкрепям разделението на властта на географски принцип, подкрепям всякаква децентрализация на властта – защото властта у нас има въпиюща нужда от децентрализация (но задължително с прозрачност) – но не зная дали решението ще сработи.

http://offnews.offroad-bulgaria.com/index.php/48902/plovdiv-stava-stolitsa-na-turizma-za-da-namaleyat-zadrastvaniyata-v-sofiya

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=4763851

Всички решения на правителството са някак “на юруш”. Правят се някакви гигантски усилия в говорене, преповтаряне, обвиняване, завъртане на мнения, пренареждане на хора и какво ли не и… накрая няма много резултат. Да, може да не знам какво става. Може само историята след 50-тина години да може да каже. Но прекалената потайност и преиграването пред публиката не са приятни за съвременниците на такава власт. С други думи – управляват ни или гении, или некадърници. Нямам начин да зная и това ме кара да се съмнявам в тази поредна приумица за отделяне на агенцията по туризма и на земеделското министерство в Пловдив.

Иначе – пак казвам – принципно идеята е много добра. Преди някой да почне да критикува, че така щяла да се затрудни комуникацията вътре във властта и щял да стане по-труден достъпът на гражданите – спомнете си за интернет връзките и електронните документи. Ето ви една обективна и реална причина електронното правителство най-накрая да почне да се случва – истински и масово.

И още нещо… Чудя се какви хора правят стратегиите на премиера, какви хора го съветват по тия въпроси. В един по-добър свят think tank-ът на властта също би трябвало да може да говори с/на хората. Представете си дискусиите, които са се водили по темата. Да, знам – след 50-тина години историята ще знае… може би.

Светли на пет

Вчера Светко празнува за пети път рождения си ден. Опитахме се пак, като други години, да му направим “рождена седмица”, но успяхме само три дни. Преди, когато не ходех на работа и имах време за семейството си, събирахме парички и цяла седмица правехме малки подаръчета на детето и го водехме някъде “на изненада”. Е, трудната страна на всичко това беше, че трябваше да ги събираме тия парички. Но пък имахме време и, като забравим за миг тревогите за доходите, си бяхме някак по-весели и празнични. Та тази година времето стигна за тридневно празнуване.

Взех два дни отпуск и на датата го заведохме на детска – не беше ходил от два-три месеца, заради операцията… но това е друга тема – и там с децата ядоха торта и пяха песнички. Не го бяха виждали отдавна и го прегръщаха и му се радваха. Добре, че е полудневна градина – в целодневните такива семейно-градински празници са невъзможни.

На втория ден го качихме в Рошко, седнал на един от подаръците му – ново столче за кола с много възглавнички, мекичко за главата и крачетата – и отидохме чак до Патиланци. Всяко ходене в Патиланци е празник за Светли, макар че аз все повече забелязвам колко запада това място. Може да е било готино, но е било преди десетина години, да речем. Ама децата не обръщат внимание на такива неща – с Оги се возиха на всякакви видове транспортни въртележки и блъскащи се колички, играха в джунгли, пускаха се по пързалки и скачаха на батути. Е, Светко скача и даже в началото се поуплаши, но накрая му хвана цаката и започна да лети нагоре като в рекламите.

На третия ден събрахме една сюрия мами, татковци, баби, деца и всякакъв друг наш си народ и направихме купон в едно клубче в Надежда. Беше супер за децата, имаше актьор да ги забавлява – играха на пирати или нещо подобно и постоянно щъкаха усмихнати наоколо. Светко се видя с приятелчета, Оги наблюдаваше всичко с интерес и си показваше новата ризка, за която сутринта казваше “Виш ме, тати, коку съм готин, ейй”. Ние пък се видяхме с хората. Вместо да взимаме разни измислени закуски от клубчето, уговорихме ние да си занесем ядене и пиене и Краси беше приготвила всякакви вкусотии на най-различни хапки, оформени като корабчета, езерца и подобни. Тортата беше на такава тематика – Светко сам си я харесал в един сладкарски цех до блока – видял я и настоявал да е тя. Една като море с няколко лодки отгоре и палмички. Пък тя се оказа много вкусна.

След това отидохме в Северния парк и там откарахме още 3-4 часа. Децата щъкаха навсякъде, а ние си говорихме и пийвахме вече постоплилата се бира. Никой не хареса моята идея за радлер – май решиха, че е някаква развалена бира. Аз си я изпих нея. Добре, че не бях взел пшенична…

Вечерта, като се прибрахме, Светко видя през прозореца, че огромната топола между блоковете е паднала. Всъщност са я отсекли… Тази топола я помня, откакто аз бях малко дете в същата тази гарсониера, преди да се пренесем в Банишора. Когато дойдохме с Краси, беше на нивото на блоковете, а последно беше ги надраснала. Тополата в прозореца беше едно от нещата, с които се свързвах с това място и които определяха разбирането ми за “домашно” като “тук”. Много малко останаха вече тези неща. Стана ми ужасно, а и детето май се притесни. Успокоихме го, че явно тополата е започнала да изсъхва и загнива и затова са я съборили и така нарязали на филийки – да не падне върху някого. Точно тази година едни свраки, дето живеят там на тополата, за първи път си свиха гнездото на едно съседно дърво. Беше странно, защото свраките винаги гнездят на възможно най-високите и непристъпни за хищници дървета. Може би си има обяснение – явно нарочно са избягали от тополата и са свили на съседната липа, защото са усетили, че тополата може да падне… Пък иначе тополата тъкмо се беше разлистила цялата, не беше изсъхнала.

И все пак Светко си остана леко тъжен. Взе хармониката си (един от подаръците му) и започна да свири “тъжни песни”. После му показах един висок и тънък ствол и му казах “виждаш ли малката топола?” Точно до отрязаната топола има малка издънка, която се е източила към небето и сега вече има място и тя да опита като посестримата си да се извиси над осеметажните блокове… Детето се зарадва и каза, че като излязат с мама на разходка, ще минат оттам и ще иде при “малкото тополче”, за да му посвири весели песни, “за сватба”… Бяхме му споменали, че тополите са двуполови растения и тези тополи, които израстват много, загниват и падат, са женски растения. Той реши, че “малкото тополче” трябва да си намери мъж и затова “ще му свири за сватба”.

Детски му работи. Иначе сглобява лего-та за седемгодишни, измисля нови модели и чете сам от 4 години и половина. Това не му пречи да иска да му четем преди заспиване, де – даже следи и вече поправя майка си, когато се опитва да му спести по-жестоки пасажи в приказките. Не му минават вече тия – така де, на пет е. :)

П.П.: Сега, след проверка в мрежата разбирам, че самите тополи не са двуполови, а цветовете им са еднополови и еднодомни (цветове от двата пола растат на едно и също дърво). Но пък живеят по 400 години, което пак ме натъжава за отсичането на нашата…

2136

Заредих по пътя за работа 15 литра 95 Екто на Лукойл. Обикновен бензин, но май с добавки на фирмата – нещо като В-повър на Шел и др. под. До края на месеца е с 10ст. на литър отстъпка (с клиентска карта). Това го прави само с 1ст. на литър по-скъп от обикновения 95, пак с отстъпка с карта. Ще гледам да заредя колкото успее джобът ми. Следваща цел – електромобилна конверсия, сериозно.

Разхвърляно 13

Не пиша, защото нямам време – не от прекалено много заетости, а от прекалено много нерви и притеснения. В крайна сметка, и притеснението си се оказва ангажимент. Липсата на време пък ме кара да търся по-бързи начини за писане, по-ситуационни и по-непречещи на постоянните тормози наоколо ми. Затова все по-често зареждам профила си в Diaspora, затова тези дни си възстанових профила в GooglePlus. Затова за пореден път се опитвам да намеря клиент за StatusNet, който да ми е по мярка – откакто се сбъгяса джабър-поддръжката и не мога да следя нещата през месинджъра си, все нещо не ми е таман в Identica. Последното, което се задържа, е Hotot – приличен клиент, който не се натрапва и просто си върши работата (само да можеше да се добавя повече от една инстанция на статуснет).

А нервите, а притесненията? Скоро се опитвах да го обяснявам на едни приятели – скоро, скоро – преди вече месец може би. Първо съм на работа. Много хора са свикнали, много хора си им харесва да прекарват всеки ден сред колеги – е, аз не съм такъв. Една от житейските ми трудности е да стана преди децата, от ставането ми те да се разсънят и да почнат да щъкат, щото знаят, че тати след малко ще излезе и няма да е при тях. След това да прекарам девет часа в другия край на града (то и близко да беше, пак е подобно, де). С пътя в двете посоки – още два часа. Ако има задръстване, дъжд, сняг и тем подобни – стигаше до два часа само в едната посока. Прибиране, вечеря с полу-затворени очи и заспиване или докато се опитвам да разбера какво точно гледам по телевизията, или докато някой от синчетата ми обяснява нещо за някакви неща, които е правил през деня. Сън. И после пак.

Но не се оплаквам. Парите ми трябват. Просто обяснявам – много хора ме питат, като ме видят за малко какво ми е, защо съм уморен, защо не съм весел (навремето все бях весел и усмихнат и пълен с планове за бъдещето). Ами ето затова е.

Другото нещо – вкъщи вече не се чувствам вкъщи. Може би към десет години сме в Надежда, а уж бяхме отишли с Краси само временно, докато стъпим на крака и докато си намерим по-подходящо местенце. Годините си минаваха, родиха ни се вече две деца и тия двама малчугани живеят в същата тази гарсониера, дето уж я ремонтирахме, за да поостанем в нея две-три години. Две-три, та над десет.

Апартамент = общежитие. В лошия смисъл.

Съседите в блока са идиоти. Съседите в блока са селяни. Съседите в блока са или леко странящи от отговорност снобари, или хора със свои си грижи, които не искаме да притесняваме, или са бесни селяни, дето ми иде да ги подкарам с една гьостерица – и бой, докато омекнат целите. Но не съм такъв човек. Даже не вдигам и скандали чак – само се оплакваме по каналния ред. А селяндурите използват това и ни се качват на главата.

Тия отдолу, дето ни правеха проблеми, се махнаха. Таман се зарадвахме, и дойдоха нови наематели – още по-кухи парчета. Ама хем кухи, хем злобни. Предишният идваше да ни се кара, че Светко му тропал, пък той бил нощна смяна. Идва, кара се и после известно време си трае, щото гаджето му го спираше да се кара на/за детето ни. А сега тия две кокошки са някакви мърли, работещи в близкия МОЛ, дето не се карат директно, а само ни обтягат нервите. Първо тропаха по радиатора всеки път, когато бебето претичваше по коридора. После почнаха да се оплакват, че били до късно предната вечер на работа и сме им пречели. Веднъж казала на Краси тая скочубра “Ама вие какво искате от нас, да не си почиваме ли?” – и това в 11 часа сутринта!!!

Не вдигаме шум в тихите часове – децата спят между 22 и 8, а следобяд от 14 до 16 или спят, или майка им чете приказки и пак са тихи.

Обаче от нас се иска нещо повече – иска се да “дадем на хората да си почиват”. Абе майната ви!

Въпросните през вечер си правят купони с няколко човека и ядене и пиене (поне чалга не гърми) – чуват се докъм 1-2 часа през нощта как се хилят и пият долу. Децата не могат да заспят от тях, но иначе ние сме им пречели през деня…

Тези под тях пък, два етажа под нас, взеха да тропат и те по тръбите на парното. Защото им пречели тия над тях, със среднощните си купони. Една вечер тропаха така до 3 часа среднощ. Едните се кикотят и им викат разни глупости, а тия отдолу се ядосват още повече и удрят с нещо много тежко по радиатора. В целия вход ги бяха чули – накрая като че ли с голям чук удряха.

Не издържах и изкрещях на всички през прозореца да престанат да удрят, защото децата спят. Хеле, половин-един час след това се кротнаха. Аз после се опитвах да се успокоя и заспя цяла нощ.

Искам в къща! Дано най-накрая намерим нещо хубаво и на разумен наем в селата-квартали.

Оплаквахме се на касиерката, на домоуправителя, Краси ходи в полицейското управление да съобщи и да се оплаче… Полицаите знаете ли какво й казали – “ами то това не е в нашите правомощия, ние сме за ако стане нещо бой, заплахи, такива работи – за друго си се оправяйте с домоуправителя, така е по новия закон за етажна собственост”… Да ви пикая на закона за етажна собственост… като трябваше да се събират пари за какво ли не, викахте събрания и се карахте на всеки, който закъснява с таксите за ремонт на еди-кое си. А сега, когато имаме реална нужда от помощ, всеки си пита ушите.

А децата си не мога да ги вържа да не се движат в апартамента. И не мога, и не искам – не сме наематели, който е под наем – да се изнася и да си търси еднокатна къща на село, та да не му тропа никой от горния етаж.

Навън

И на фона на всичко това много, много сериозно си търся работа в чужбина, за да можем да се изнесем от тая измислена държава. Сега-засега си имам работа, затова не търся поредното българско работно място с прецакване с нощни смени, примерно. Но какъвто съм недостатъчно решителен за емигрирането, кой знае кога ще успея. А и изискванията са ми високи – отказвам оферти като за сам студент, все пак сме четирима вкъщи.

—-

Космонавтика

А смятах да пиша за Деня на авиацията и космонавтиката… Днес стават 51 години от полета на Гагарин. Има смисъл да се помисли защо интересът към космическите изследвания е така спаднал. Защо единствените новини, достигащи до масовата публика, са някакви кратки анонси за поредния изстрелян спътник или пък за конфликтите със Северна Корея. Все политика, ала-бала и разтягане на локуми на фона на зрелищни снимки – каквато си е рецептата за вечерните телевизионни новини.

Но защо го няма другият интерес – по-трайният, който кара ученици и пораснали деца да мечтаят за пътуване в Космоса и да четат за термоядрени космически двигатели и пътуване до Проксима, примерно? Защо във всеки училищен двор няма освен редовните футболни врати и малка площадка за ракетните модели? Като едно време. Защо Елон Мъск, например, разказва с прости думи за идеята му за заселване на други планети и я разказва в сегашно време, не в бъдеще – а от това зрителите не се трогват?

Все едно че всичко вече са го преживели, знаят го и не им е интересно… Кой е виновен? Липсата на полети, липсата на нови космически програми с хора на борда или пък прекаляването с фантастични филми? Дали това, че днес се гледат филми и не се четат книги с научна фантастика е, което ни спира тоя интерес? “А, това вече съм го виждал в <който-и-да-е-касов-филм>, знам го – интересно беше, ама не е нещо особено.”

Леко, ама ПТП

Шофирам активно от колко вече, три години? Там някъде. Досега не бях докосвал чужда кола. Удрял съм леко колата един-два пъти… даже не мога да се сетя кой трябва да е бил вторият път. Един път знам, че на заден ход при паркиране на паркинга при общината в Троян се натресох на някаква бетонна буца. Ударих тръбата на ауспуха и цялата задна броня хлътна. Тогава разбрах защо мястото беше свободно – просто хората са виждали бетона и са отминавали. Разбрах също и какво е усещането да чуеш силен трясък и да ти се свие нещо вътре – какво ли е станало, опасно ли е за нас, опасно ли е за колата, ще се оправи ли, дали не е пострадала колата на друг, или пък самият друг… Е, на гърнето му нямаше нищо, а задната броня само я натиснах леко отвътре, тя каза “пляк” и се върна във формата си. Та това беше “бойното кръщение” и искрено се надявах (и още се надявам) да е първата, последна и най-голяма щета.

И все пак днес видях какво е да виждаш колата пред теб, да опитваш да спреш, но твоята кола да има други разбирания за положението. В квартала, на голяма улица, равен и здрав асфалт, край спирка отдясно и минаващи коли отляво в лявата лента. Карах с никаква скорост, движехме се в колона и уж бях преценил дистанцията и от предишните спирания в колоната. След светофар и преди въпросната спирка изведнъж целият път става леден. Не тук-там, както допреди. Тази сутрин е отново под нулата – джаджата на екрана ми показва -7 градуса за София – а вчера се топеше и сега всичко е сковано и хлъзгаво. Има и мъгла, което си е допълнителен бонус.

Та стъпваме изведнъж на “black ice”. Само бях чел разкази на хора за такива неща, не бях имал проблеми преди. Ако съм карал по лед, съм го забелязвал и съм пълзял съвсем бавно. Но така изведнъж и то след леко ускоряване за изнасяне от кръстовище не е било. Усетих как предната кола взе да спира, но някак бавно и полека, прекалено внимателно, без спирачки чак до края. Скъси прекалено много дистанцията до предната му кола, това трябваше да ми подскаже. Чичката вътре сигурно е имал такъв опит. Но нямаше време – разликата в скоростите ни беше достатъчна, за да се ударя. Реакцията ми беше напълно първосигнална – спирачка до ламарината, ABS веднага се включи (на Ровър е малко излишно чувствителен), дръпнах ръчната и включих първа скорост.

Рошко се забави, но някак все едно не му пукаше много да спира чак. Натиснах съединител и бързо един-два пъти спирачката. Исках ABS-ът да ме пусне – при липса на сцепление няма какво да опитва, на чист лед по-добре да блокират колелата, поне така си мислех, а и особено при такава никаква скорост. Целта ми беше просто да не чукна човека – нямаше да е никакъв по-сериозен удар.

И при скорост може би няколко километра в час се ударих в бронята на предната кола. Такъв лед си беше, че въпреки никаквата скорост и неговата кола се отмести – като кърлинг бяхме. Възрастен чичко с жена до него – аз спрях и се подготвих да изляза, но той си продължи с колоната и хич не обърна внимание. Така е решил – че няма смисъл да се разправя, въпреки че очевидно виновният бях аз, не той.

Резултатът – на него май бронята му леко провисна отдясно, макар че може да си е било и отпреди. На мен отляво се счупи захващането на бронята за калника и сега лесно се измъква и стърчи. Трябва да я оправя и залепя – не е много занимавка, знам как, но с това ходене на работа… Освен това са се счупили три-четири ребра на малката предна решетка и сега Рошко изглежда като с избити зъби… :(

Изводът за мен – при възможност и съмнения за резки заледявания на пътя да внимавам повече. Досега все гледам да се изнасям по-бързо в града, за да се пазя от тия зад мен. Да не ме ударят мен. Кой знае с какви гуми са, с какъв опит са, с какъв акъл са… А това аз да ударя някого съм го смятал повечко в мой контрол. Но не е така – резките, изолирани поледици са най-гадното нещо, което може да се случи, защото не го очакваш и защото си е истинска ледена пързалка.

А да – и да не се случва изобщо повече.

Снежна приказка и отново… на море

Сега навън е снежна приказка, а ние всички вкъщи сме болни. Аз вече издрапвам от хремата и температурата и комай се водя най-оздравял, децата също вървят към оправяне, но пък Краси след като дълго време държа фронта, изведнъж вдигна почти 40 градуса, треска и студени компреси и все такива тревоги. Утре ще сме на лекар, че днес успях да стигна само до “Европа” за припаси и до аптеката за парацетамол за милото. Но времето е един път! Както казах наскоро – студено време без сняг си е простотия. А сега сняг имаше не, ами имаше! Вървях край стени от сняг с подаващи се тук-там клонки и по пътеки, дълбоки почти до колената. Разни ентусиасти чистеха колите си, а пък Рошко си почиваше и се топлеше зарит от все едно още два-три рошковци, стрити на прах и посипани върху му. Идилия. Само да бях здрав и да имах време да се замъкнем на Витоша… или не, по-добре на вилата…

И в тия снежни, студени и болни дни решавам, че е добър моментът да продължа един разказ за едно пътуване, едно море… и още нещо. ;)

Атия, 6 август 2011г.

Асфалтираха улицата пред блокчето. В събота! В началото на август, в село край морето! Първо не повярвахме, после се зачудихме защо, а накрая, като видяхме как през пръсти и джаста-праста асфалтират, всичко стана ясно – избори, майка!

Още като тръгвахме за плаж видяхме камионите с асфалт и разбрахме защо намерихме цялата ни уличка изровена и изстъргана, когато дойдохме. На връщане, към обед, вече бяха окупирали цялото село и пътищата наоколо. Едвам намерих къде да оставя колата – оставя я, дойде някой мил съсед и ме предупреди, че тук са казали, че не може. Преместя я – пак така. Накрая паркирах на уличката в по-долния квартал, до магазина и тъкмо ще гася и един чичо-дядо, седнал на бордюра до биричката си ми подвиква леко “ама верно ли тука ще я оставиш?”. Викам що, не може ли, да не зареждате – а, не знам кой зарежда, ама кат ги гледам тия камиони как идват… И наистина – по уличката напредваха цяла група, като екип от Париж-Дакар сред облаци от прах и фин пясък. Намерих местенце накрай уличката, където вече едва ли щяха да пипат и маневрирах десет минути, докато я наглася. Аз все си маневрирам, понеже в София ако оставиш колата малко на кестерме или ако стърчиш прекалено, рано или късно ще отнесеш някоя броня.

Следобед ходихме на плаж към къмпинг “Градина”. Останах раздвоен. Прехвалено, а тъне в мизерия и е напълзяно яко от всякакви комерси и селяци с бизнес. Чувал бях много неща за Градина навремето от приятели, но сега не ме грабна никак. Особено в по-“централната” част, където очевидно има някаква далавера с незаконни строежи и хотелчета с бързи печалби. Пътят дотам беше отвратителен, по-зле и от пътя до “Тополите” на Атия. Пясъкът си беше нормално жълт и не съвсем фин – не като в Атия тъмен, на места почти черен и много фин и ситен. След време – когато отново имах интернет – разбрах, че цветът се дължи на земни примеси, които пък са там заради проблем с радиационно замърсяване на плажа през 60-те или 70-те.

Няколко пъти след това през тази дълга ни почивка се изкушавахме да идем пак към тези плажове, но май не повторихме. Или най-много още веднъж да наминахме към Градина. Местният плаж на Атия е в пъти по-хубав, непренаселен и… понякога не знам дали да се стряскам от забраните на общината заради “радиоактивност” или да се радвам, че заради това е останал незабелязан от туризма. Всъщност заливът Вромос си има екологичен проблем, но той се нарича “канализация на вилната зона”, не “радиация”. Или поне се надявам да е така – при тихо време и подходящо течение единият проблем е видим (водата типично позеленява и леко пожълтява), но вторият проблем е от невидимите. И затова лесно се спекулира с него. Все едно – да си ходят в Градина, да се тъпчат в хотелчетата и да лежат на плажа хавлия до хавлия, щом им харесва на хората.

Така мина почти седмица от началото на почивката ни. Светко се радваше на телевизора и особено на обещаната кабелна, която обаче в тая първа седмица си стоя изключена. Радвахме се на подредена и чиста квартира, в която не ни липсваше почти нищо – е, може би едно канапе в общото пространство щеше да е таман, но хората са си го правили за кратки почивки, в които са предвиждали да ползват това общо място за трапезария и за разминаване, докато се подготвят за и от плаж. Не е мислено за семейство с малки деца. Но пък ние си прекарвахме доста време там, край масата с кръглите столчета. Оги се научи да седи с нас на масата и лека-полека започна да яде от обща храна, а Светли ставаше все по-добър и по-добър в оцветяването на книжки и в рисуването. Редовното четене от мама на книжки за двете заспивания на ден се харесваше на поколението и всички си прекарвахме готино.

Единственото притеснение на нас с Краси бяха две неща – 1) съседите и съседчетата и 2) липсата на пари. Хората наоколо не бяха курортен тип, повечето от тях просто си бяха “на вилата” или “на село”, някои от тях сигурно и там си живееха – това е доста по-различно от нагласата на хора като нас, които все пак възприемат всичко това като почивка и курорт. Дори и да не си личи по възрастните, по децата веднага се разпознава – децата на почивка са различни, играят по различен начин, а децата, при които си на почивка са по-отегчени някак, по-ежедневни, игрите им са по-обикновени и по-груби, лесно могат да те засегнат и да не разберат, а и най-вече се познават по това, че прекрачват границите на личното пространство. При всяка удобна възможност, дори и да ги помолиш да не го правят. Сега се сещам – така си е на село, всъщност.

Втората тревога беше финансова и макар да бяхме изчислили всичко, лека-полека се оказа, че ще поостанем повечко време. Трябваше да изчакаме да преведат следващата ми стипендия, за да можем да се приберем. Преживяхме някои доста напрегнати в това отношение дни, но накрая се справихме и дори не ни личеше. През последната година-две станахме специалисти в това отношение. Та значи поостанахме в Атия. Затова и ще ви разказвам още за това място – има доста за разказване.

2132

Ден на Свема в блога на Flickr. За ломографията, без претенции и без увъртания. За пореден път се възхищавам от блога на Flickr. Много добре правен и изцяло фотографски насочен блог. Даже BigPicture ми идват претенциозни пред толкова свойските, приятни и ентусиазиращи Flickr Blog.