Първа седмица на изправено бюро

Една седмица на изправено бюро – 2 килограма свалени. Режим: без хляб, три-четири пъти през деня лицеви опори (засега полу лицеви, серии по 10) и (почти) без хранене след залез слънце. Теглото свалено бавно, със задържане в средата на седмицата. Два свалени, още 10-12 чакат. За първи път работя изправен, бях силно скептичен и критичен към метода, но е супер.

Като си прав, постоянно се движиш и през десетина минути се раздвижваш леко (сечения, тръскания), отделно упражнения – миналата седмица опори, сега вече е добре да мина и на клякания.

Болките в лявото рамо почти изчезнаха (понякога още мажа с диклофенак), а болките в кръста намаляха. Но за тях си трябва клякания и/или преси.

Тонусът определено е по-висок и макар да имам ужасно много изостанала работа с клиенти покрай децата, съм с една идея по-уверен, че ще се справя. Освен всичко, не пропусках възможност да изляза и да ходя пеша в квартала – то колата е на почти километър от квартирата (благодаря ви, столична община, и на вас, зелена зона, и на вас идиоти, които не издавате стикер за паркиране на хора под наем), така че всяко ходене до колата си е физ-зарядка. За цялата седмица съм изпил най-много общо две-три бири с приятели, което пак е много за мен, защото напоследък отказвах и като се виждахме на “цар Иван Асен II”, аз сърбах кафе.

Самото бюро не е готово, не е и читаво сглобено. Знам, че продават готови такива, включително разни с механизъм за вдигане и сваляне, знам, че може човек да си събере бюро, като сложи масичка върху нормално бюро… Но при нас с три щъкащи викинга време и пространство за майсторене няма. А пари в нова мебелировка – или в следващата квартира, или, живот и здраве, в нашето си място. Затова сега просто съм с монитора върху два кашона и отделно гнездото на Тинкпад-а – на други два-три кашона. Вдясно имам един кашон за мишката, която ползвам рядко, но все пак и тя е добре да ми е удобна. Супер е, стабилно е и е таман. Лактите ми са под 90 градуса.

Първите дни на всеки 45-50 минути посядах за 5-10, а сега нямам нужда. Когато вземат да ми се уморяват краката и движението на място не помага, или се разхождам някъде, или се махам от бюрото и сядам на фотьойл с книжка за 5 минути с вдигнати крака.

Остава само да отметна общо 3 задачи за клиенти (стоят ми на жълто листче на стената, за да ме притесняват), после да оправя спирачките на колата, да си прегледам презентацията – и заминавам за TuxCon. След това пък дано имам седмица-две да си почина – нашата почивка не е истинска, с тишина и неправене на нищо, но поне да нямам грижи за сървъри и срокове. Пък ако успея тази седмица да задържа теглото и евентуално да смъкна още половин или един килограм – супер. В началото се смъква бързо, защото е най-вече вода и отоци. Трудното е после, когато започват да се харчат “запасите”, които най-много ми пречат.

Варицела

Вкъщи е огнище на варицела. Откакто се върнах от яхтата преди две седмици, се започна. Да, трябва да разкажа и за това, но по-натам, надявам се скоро да приготвя и малко снимки от плаването и от скиторенето из сушите.

А децата карат тази варицела много тежко – Оги се изтормози, но вече е с корички и най-накрая живна. Светко пък сега е в най-тежката фаза. Рая мислехме, че ще го изкара на крак, щото нали е бебе и така било с бебетата, но не – трета нощ крещи и не спи, направо щеше да ни се реве като я гледаме, ако не ни се спеше ужасно. Знам, че ще мине и няма нито да помнят много, нито да им личи, но е ужасно. Особено за бебе Рая, тя ни се сърди и ни се кара на нас. Уморена, гладна, жадна, с температура, с пъпки, сърбеж, болки… какво да ни разправя…

Вече се хващам няколко пъти, че си мисля, че и аз съм се разболял. Проверявам кожата и всеки малък сърбеж, а покрай това притеснение сърбежите май вече се трупат на психична основа повечето. Карах варицела късно, като студент (някои тук може би помнят) и бях зле. Но ме бяха наплашили някакви лекари, че можело да не съм имал имунитет (грешна диагноза, антибиотик, антихистамин) и сега се плаша, като гледам около мен.

Като се оправят и се наспя и като имам време някой ден, трябва да проуча защо няма ваксини за варицела. Или може би има, ако е така – защо не се прилагат. Вярно, че не е смъртоносна болест като другите, за които се ваксинираме, но щом има грипна, а грипове карам по дузина на година, защо няма варицелена? Да проверя дали е възможна и защо няма.

После ще ми разправят, че децата карали шарките по-леко, а пък бебетата даже не ги били усещали… Да бе, да!

Стадионите – извън града!

И аз имам приятели, които са футболни фенове. Макар и не от най-ненормалните, а такива, които на маса могат да се отплеснат и да обсъждат с часове кой къде бил играл, кой в коя година на кое първенство в коя минута бил вкарал, кой треньор какви стратегии е правил и т.н. Докато някой от “скучните неразбиращи от футбол” не им тропнем по масата и сменим темата.

И аз съм гледал мачове, и на стадиони съм ходил. Малко, но съм бил и там. Но да ми натрапват през ден запалянщината като ценност, да ми губят времето с новини за не знам си кой отбор, дето имал не знам си какви парични проблеми и как трябвало, видите ли, държавата да го “спасява” и на върха на всичко това почти всяка седмица да се събират тумби в квартала ми и да грачат на стадиона, после да пеят по улицата… и на всичкото това да му се вика “развитие на спортния живот” и да е нещо хубаво… е, не съм съгласен.

Защо националният стадион е в центъра? Не ми казвайте, че е заради децата, които били бъдещето на спорта и да можело да ходят по-лесно. Ние нашите ги водим постоянно до другите краища на града, хайде моля ви се. А и ако беше само заради децата, за какво е тоя огромен терен? Децата ритат на малки игрища и тренират в малки зали – такива в града има безброй.

Снощи децата се стреснаха малко преди заспиване и се чудехме тия тътени дали са от бурята или от катастрофи наблизо, или от какво… Аз казах, че сигурно е викове от мача, не си повярвах, но свърши работа. Чак днес разбирам, че на бенефиса на Стоичков било имало фойерверки, заря и т.н.

Само аз ли смятам, че е крайно глупаво най-големият стадион да е в центъра на и без това вече пренаселения ни град? Само на мен ли ми омръзна под прозореца да се влачат пияни запалянковци до късна доба и когато има мач, да няма места за паркиране?

Да си го построят извън града! Да си му построят паркинг! Да си му направят там място за пиене на бира, за грачене, заря и повръщане и да оставят хората да живеят в тоя град, а не да се мъчат да търпят разни неориентирани, за които футболен отбор може да е кауза на живота им.

Пътувайте в Европа, тя е наша!

На всички, които прикрито или не дотам прикрито злорадстват за атентатите в Европа и през усмивка цъкат с език “така им се пада”, намесват “гейове” във всичко европейско, обвиняват “баба Меркел” и мечтаят за диктатури, ще напомня нещо. Европа е нашият дом и София за Брюксел и Париж е каквото е Трън за София.

В европейските градове и на пътешествие да сме, сме много по-малко туристи и много повече жители, отколкото ако отидем в Багдад, Москва, Тихуана, Токио или Диарбекир.

Европа е общият ни дом, общата ни земя. Не е нещо “някъде там”, където “си заслужават” и нарушаването на човешки права и убийствата там не са нещо, което можем да гледаме с пуканки пред телевизора. Защото не е “там”, а е у нас.

Няма да ме разбере само някой, който се информира от пропагандни хибридни сайтове и който никога не е ходил никъде.

Пътувайте! Цялата тази Европа е наша, пътувайте при всяка възможност!

Гушкайте децата си

Наскоро върнал се от пътуването ни и все още несвикнал съвсем, ми трябваха само няколко излизания до магазина, едно до училището и едно до парка, за да се почувствам у дома си. Казано и в добър смисъл, и иронично. Иначе се заблуждавам и аз като вас, че София е модерен град с нормални хора и че например улицата ми и тя е европейска.

Излязох да пия бира-две с Ванката и Павката и каквото беше пролетно топло мартенско време, краката ни отведоха вън от усойните места в Яворов направо в Борисовата градина. А там знам как е през почивниците, особено пък в топло време – пълно с народ.

Срещу нас по алеята върви млада компания, семейство с приятели. Още преди да ги забележа отдалече се чува рев на дете. Представете си колко време е плакало. На разминаване чувам нещо от сорта на “остави го, така трябва, нека се научи, не може все да иска пуканки, ще спре сам, не се обръщай”… А десетина метра зад тях пъпли малко бебе, протегнало лява ръчичка към тях и цялото в сълзи и със сополи под нослето реве неистово.

Отчаяно, с една-едничка мисъл и цел – да настигне мама и тати и да им каже колко е притеснен, разтревожен, ядосан и уплашен. Протяга ръка и реве, без да знае, че явно точно заради това е “наказан” и затова милите му мама и тати не се обръщат и вървят, все едно не го чуват. Реве без да спира и пъпли – бебе на около две години и половина или три – увито в яке, не се интересува от минувачите и протегнало ръка към единствените негови хора на тоя свят, реве и текат сълзите и сополките му…

Знам, че нямам право да се намесвам. Знам, че не е прието така и знам, че когато моите са плакали на улицата, понякога баби са се намесвали поучително и само са си докарвали справедливия ми гняв – защото ние никога не сме оставяли децата си да вървят след нас през целия парк и да ни викат, “за да се научат”. Дори и най-много да са ни ядосвали, дори и от друго да сме били ядосани, все сме намирали сили в себе си да се обърнем и да гушнем малкото мишле. И да го гушкаме, докато се успокои и спре да плаче, да хълца и да се дави. Защото децата трябва да се гушкат, а не трябва да хълцат и да се давят.

Възмутих се публично, но не отидох да се скарам на родителите, защото не е моя работа, а е тяхна – те трябва да оправят нещата и едно каране ще вкара само още тормоз за детето. Не отидох и да гушна детето, защото също не е моя работа – то иска неговите си хора, не го интересува какви са и защо са го наказали за някакви си пуканки, иска да го гушкат те, а не непознати – и така трябва да бъде. Но се възмутих, отчаях и натъжих – това поне можех да направя.

Децата трябва да се гушкат. Дори и без причина, а ако има причина – да се гушкат десет пъти повече. Децата трябва да се гушкат, и да бъдат държани гушнати, докато те сами не се отдръпнат, защото само те знаят колко дълго имат нужда да ги гушнете, а не вие. Възрастните хора много-много не разбират от гушкане, затова най-важното е, че гушкането е за детето, не за нас – така че толкова дълго, колкото то прецени.

И ако го наказвате така, какво ще спечелите? Мислите си, че ще стане по-спокоен, по-послушен и друг път няма да ви иска пуканките, които сте решили да не му давате? Лъжете се жестоко! Единственото, което ще спечелите, е комплексиран младеж, който не знае защо е толкова объркан в чувствата си, може би защото не помни как са го оставяли да плаче, но със сигурност усеща липсата на гушкането и успокояването. Точно тези пъти, когато е имал истинска нужда, а вместо това е получавал опити за дресировка. Какво ще спечели детето, освен всякакви комплекси за изоставяне? Едва ли ще разбере, че майка му и баща му са тъпи задници, които не са били дорасли да гледат деца. Може би ще види поколенческата логика, когато дядо му разкаже как той е правил същото и когато се усети, че самият той прави същото със своите си деца. Може би ако се усети, няма да е късно да скъса връзката, да се обърне и да гушне детето си, да го успокои и да му повтори десет пъти, че мама и тати са тук и разбира се, че няма да го оставят сам в парка, а даже ще седнат на пейка до люлките и ще му купят пуканки…

Изчаках, докато детето се скри от погледа ми – все така ревящо и протегнало ръка. Вървеше след тях, а те вече бяха свърнали към странична алея към подлеза.

Трябва да гушкаме децата, те са за това. И трябва да им даваме пуканки, сладолед, изобщо за каквото лакомство си мечтаят. Техните мечти за лакомства са малки и евтини за нас, но за тях безценни. Е, ако не искат да ги носим на ръце, защото гоненицата е по-важна, разбира се, че не трябва да ги гушкаме излишно. Но колко и кога – само и винаги те решават, не ние. И затова ни се карат, когато сгрешим – а вие какво си мислехте, че е реването?…

Париж, ден и нощ

Разходка край реката... а, каква е тая кула?...

Разходка край реката… а, каква е тая кула?…

Има в света един специален град, в който както си вървиш и си снимаш нещо, един леко досаден великан, един клоун, дето хем си е в реда на нещата, хем принципно погледнато съвсем, ама съвсем не си е на мястото, та тази несръчна кула все се навира в снимките на хората.

Снимаш сграда – хоп кула, снимаш хора – хоп кула, снимаш си край кея Бранли и хоп – кула…

Сега виждам, че до кея там има един нов музей на изкуството и цивилизациите на далечни земи, изглежда е много интересно, но ще бъде записано най-отдолу в списъка и съответно отива в графа “някога, когато…”

А тази кула е много по-банална, много по-ширпотребна и с много повече китайци със смартфони и японци с фотоапарати из парка край нея. Но и много по-яка, нали, а и много по-страшна за слизане от човек със страх от височини.

Не е тих бял Дунав и да, наистина, играят мач

Не е тих бял Дунав и да, наистина, играят мач

Но за всички тия неща – друг път и от вкъщи. Засега – само отговор на въпроса какво правиш, когато една кула все ти се пречка в снимките – ами много просто, качваш се на нея и тя изчезва, досущ като магарето на Настрадин.

За пръв път ни е и на всичкото отгоре хванахме местен грип, та имаме минус десет точки към издържливост. Е, пак издържаме, но то е заради плюс стоте точки мана и още толкова инат, колко точно няма да кажа, пък!

Смятаме и да се баладираме по авенюто – както се падне, или в слънце, или в дъжд, пък ако се доредим за големия музей – доредим. Да ви кажа, кроасан с масло наистина си е събитие, особено с чаша кафе. Но пък пържените им картофи хич не могат да се мерят с белгийските – и нека флеймът започне сега.

Дванадесет години по-късно

Този блог е вече на 12 години, догодина става тийнейджър… ако беше човек, де. Ако беше, щях да се грижа повече за него, а сега съм го позабутал в ъгъла в очакване на по-добри времена, с повече свободно време и си повтарям, че е временно. Но дори и в последните две-три години да не пиша колкото преди, дванайсет години за личен сайт си е доста.

Изминаха едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет такива писания. И пак моят си блог е моето място, което отварям често, нищо че напоследък не успявам да пиша често. И пак си пожелавам през следващата му година да го отварям по-често за писане. То така започна, заради писането и писането помагаше. Днес не пречи, напротив, просто аз нямам сили, защото се тревожа за други неща. Не трябва да се тревожа, животът е хубав, а и както друг път на тази годишнина, наближава пролет.

През тази изминала година се случиха доста неща. Дъщеря ни Рая расте и дивее, тича навсякъде и командва всички. Вече лека-полека започват да сформират бойна група заедно със Светли и Оги, кой знае какви бели ни чакат в бъдеще. Все още не говори, но разбира всичко и е голяма актриса. Общува си съвсем пълноценно с възгласи, гримаси, накланяния на глава “не ми ли вярваш, нали ти казвам, че дистанционното е под чинията” и сочения с пръст “този батко да иде там, онзи там, а ти можеш да продължиш да ми даваш спагети”. Искам да я снимам повече, преди да е проговорила, но е скрила някъде последната празна miniDV касетка и го караме на телефонни клипове. А пък телефоните са нейната специалност – всички трябва да й бъдат дадени, за да натиска и размества неща вътре из екрана и от време на време да си ги слага на ухото “ало, кой звъни”. Другата любимост са компютрите – най-важната помощ за тати е да идем до него край бюрото, да го накараме да ни гушне, за да сме по-близо до компютърните неща и да му избутаме ръцете “ти ме остави сега, и аз мога да мърдам мишката и да цъкам, виж колко хубаво ми се получава и с клавиатурата”. Ако не ни слушат, веднага се разсърдваме и отчаяно опираме глава на някоя стена, хълцайки в отчаян плач – винаги действа и винаги веднага пак ни слушат.

Все си спомням лятото, когато съм уморен в тоя студ сега – не беше кой знае какъв круиз, но като за нас беше супер. Ходихме с колата (да, Рошко, същият стар Ровър) до “Журналист” в Златните, онзи същия хотел в Слънчев и “Замъка” в Пампорово. Ако можеше да комбинираме повечето от нещата в първия (без плажа), плажа във втория и планината и квартирата в третия, щеше да е върхът. Но и така си беше добре. На първото море Рая започна да щъпурка постоянно, водена от пръстче на приведен родител край нея, но това е подробност. Може би за първи път с деца на море ни е толкова спокойно, уредено и почти свободно – можеш да кажеш на детето “иди до стаята, аз ще те чакам тук” и вместо да ходиш навсякъде с децата, просто да си останеш още малко на пейката с чаша в ръка, докато то се върне с взетите плажни неща. Учихме ги да плуват в басейна и се разхождахме в дървесната градина наоколо, обсъждайки ботаниката.

На Слънчев пък само плажът си е класика, иначе пак е ужасна гмеж. Но пък ги учехме да плуват в морето. Светко имаше взета маска с шнорхел. “Ау, има много раци по дъното, бързи и опасни!” Там е един от плажовете, където се уморяваш, докато стигнеш нормална дълбочина и после се уморяваш, докато излизаш. В Ахтопол също е така. Готино, само да нямаше толкова много истеричен народ наоколо. Последния ден пък аз след плуване по-навътре, когато се връщах към претъпкания бряг, “хванах” с крака си една изгубена детска маска – и така и Оги имаше вече оборудване, непредвидено.

Пампорово мина под знака на разходки, паления на камината вечер (защото така ни харесва и защото децата се влюбиха в нея, не за отопление) и тестове на квадрокоптера в близките полянки в посока вр. Снежанка. Този път не се обадих на никого по пътя и там, защото бях много зает с почиване със семейството. Бележка: за следващото пътуване да взема повече батерийки, че тези резервните, които дойдоха от китайския сайт, са хем друг размер и трябваше да ги закрепяме с ластик отвън, хем сдадоха багажа и след няколко заряда се издуха.

Най-важното в тия пътувания и това, което най-много ги прави “почивки” за нас е, че храната е готова и ни чака да я изядем, разнообразна е и децата могат да избират, а не да се цупят и накрая никой не ни кара да мием чинии и да пазаруваме за утре.

Много наши приятели не го разбират това и като им разказвахме, кимаха с глава “е, да, ама то ви е било пренаселено, виж друго щеше да е, ако бяхте на еди-кое си диво място, където нямате никакви градски удобства и си готвите сами, ама с истински свежи продукти и, хм, така е по-добре”. Не, не е по-добре. По-добре е, ако нямате деца. Или ако нямате три деца. Или евентуално имате три, но са някакви нетипично кротки деца, които не ви се качват на главата, а си умират да помагат с чиниите и подреждането. Или може би сте на успокоителни – нищо лошо, даже май е добре идея.

Това ми напомня на нещо, което беше минало през социалните мрежи по-рано миналата година – колко било много по-полезно да се мият чиниите на ръка, защото така оставала част от мазнината и това помагало да се развива имунитетът. И затова не било полезно да се ползват миялни машини, а трябвало да се радват хората, когато имали възможност да мият на ръка. Мдааа, и един мармот го завива в станиол… докато ние се затрупваме с мръсни чинии и миенето им за 5 човека вкъщи си е предизвикателство, което организираме и разпределяме, някои ме убеждават колко лоши били миялните! Аз искам миялна не за да си унищожавам имунитета, а защото искам да мие чиниите – и без това в казармата съм мил предостатъчно.

Конкретно тук проблемът е, че сме под наем и на практика няма място за миялна машина. А цялостна реорганизация на кухнята нито имам сили, нито желание, нито пък излишни средства, за да я започна. Но всичко това и да го обяснявам на хората, които четат само “био” и “диви” сайтове, няма да ме разберат. Хипстърска му работа… това не мина ли демоде вече?…

Най-голямата промяна при мен от предната година е, че напуснах работа и започнах своя фирма. Беше много трудно решение, всъщност продължава да е трудно всеки месец, с всякакви предизвикателства, но засега успявам да се справям някак. Имам много идеи и проекти за тази година, дано поне с някои от тях успея.

Говорих за първи път на OpenFest, след като години наред се чудех дали да не се обадя за лекция, сега решението да разкажа за това, над което работя, дойде естествено. Конференцията беше супер, видях много хора от предишните линукски времена – повечето за много кратко, но пак си беше супер да видиш познати физиономии и да си се усмихнете “а ти как си, ами горе-долу”. Трябва повече да се виждам с тия хора, това е една от чергите ми все пак. Другата, тази от студентството вече съвсем се е прокъсала, трябва да се обадя и на тях. Всъщност част от състудентите ми се занимават именно с ИТ, така че има и допирни точки. А на лекцията ми за видеоконференциите трябва да има запис, но май още не е качен – ще пиша отделно, като се появи. Мисля, че се справих горе-долу добре… като за първи път говорене пред публика – след академичните времена не съм говорил пред публика, а пък за ИТ досега изобщо не бях. Сбърках на едно-две места, например нарекох Apache лиценза “апачи пъблик лиценз”, а то такъв няма… Срам за човек, който е писал дипломна работа за свободните софтуерни лицензи!… Явно съм го объркал в бързината с APL, което си е съвсем друго нещо. Но надявам се да е простено, като за първи път.

Предизвикателствата за новата година ще са да издържа до лятото и до почивката, която надявам се да успеем да си направим. Искам да съм някъде и да не водя кореспонденция с клиенти и евентуални клиенти – но сигурно няма как да стане, така че поне морето и планината трябва да компенсират и заредят.

За малко да забравя, а то е важно – през 2015г. най-накрая си взех капитанско свидетелство. Вече съм “водач на кораб до 40 бруто тона”, но вие може да ми викате “шкипер” или “капитане” :)

Историята е много дълга и назад стига до началните класове, когато четях всякакви морски книжки, гледах чертежи на клипери и ходех на корабомоделизъм. Веднъж минах покрай една обява за набиране на екипаж на “Калиакра”, летен лагер за момчета. Е, не отидох, но мечтата си остана. Сега, четвърт век и повече и един куп книги за ветроходство по-късно съм официално готов да започна да трупам опит.

Трябват ми поне едно-две обучителни плавания по море, после малки яхти има доста и то на доста ниски цени. Макар че там като се започне, няма евтино, все си е някакъв разход. Жалко, че хем имаме голяма морска граница – до неотдавна сме имали и на Бяло море – хем не сме точно морска нация. В Холандия или Англия да имаш лодка е почти ежедневна подробност и даже малките не ги регистрират, а тук е огромно бюрократично бреме. Там из големите марини редовно има “безплатни яхти” – някоя изоставена само заема място, няма кой да й плаща таксите и собственикът на марината казва “ако дойдеш да я вземеш и махнеш, за да мога да давам под наем мястото й, ти я давам без пари”. Или пък за няколкостотин пари, ако е някаква по-запазена или има интерес. А тук не само че няма лодки, не само че се смята за някакъв неземен лукс, ами и няма достатъчно пристанища. Има само няколко, има и някои стари, които са затлачени, изобщо безхаберие. После защо гърците били толкова напред с туризма – ами защото си правят сметката и се грижат за хората, които ще оставят някой лев. А не като у нас – дай да откраднем, пък след мен потоп.

Затова толкова много нашенци си държат яхтите в Гърция. Тук като казвам яхта говоря за девет-десет метра ветроходна лодка, не за някаква триетажна луксозна моторница на милионер – каквато е масово представата на хората, като чуят за яхти. Но пък Черно море си е истинско море, с истински вълни. Абе където и да е, само да може да се плава. А тук го смятат всички за екзотика. Ще видим, добре е децата да поплават, докато са малки, но пък трябва и да се изкарат пари.

Ех, аз като не пиша, не пиша, а пък… Да завърша с нещо готино – и двете ни момчета се занимават с музика, Оги в музикалното с виолончело, а Светко с мен с китара. Краси си припомня пианото на една детска йоника. И тези дни Оги ми каза “не се притеснявай, да знаеш, че ти пак можеш да си направиш рок група – ще е с нас и пак ще се казва Лунните вълци, но ще е с китари, пиано и чело”. Трябва някой ден да питам другите от старата група. Или по-добре, трябва да се видим някъде заедно – е, без Милен, който вече не е сред нас. Гери е по морето и не съм я виждал от сватбата им, Сашо все пътува по чужбина, а Дикс когато го срещам по детски рождени дни не говори за група. Нищо, приятели, наздраве!

Проблеми с коментарите

Миналата седмица разбрах за проблем със сайта ми, който е спирал всички нови коментари. Било е някъде най-много за две седмици, а и аз през това време не съм писал нищо ново, но все пак на всички, на които са били така спрени коментарите към стари публикации – моите извинения. Поне двама човека са се опитали да пишат под статиите и са улучили въпросния бъг.

Всичко идва от желанието да оставя блога си колкото може повече на самотек, откъм техническата страна. За да мога когато имам време, да се съсредоточавам върху съдържанието, а не да ровя файлове на сървъра и тем подобни иначе интересни занимания. Една анти-спам защита се е сритала с друга такава и са се неутрализирали в такава супер-защита, че нищо не е било пропускано. Моя грешка. Навремето хаквах из blosxom и това не ми пречеше да пиша и статии. Та кой има нужда от прекалена автоматизация, това си е направо покана за alien invasion – справка някой от последните ви sci-fi филми.

Иначе, добре съм. Тъкмо мислех да пиша тия дни за други неща, та ще ги оставя другите неща за другия път. Линдеас напредва бавно, но надявам се стабилно. Трудно е, може би и защото или децата станаха истински викинги, или нашите прагове с Краси са се снижили след лятната почивка много. Викат викингите, а на мен нещо май се оказа, че очилата не са ми били точни, което си е бая притеснително… ще разказвам.

TuxCon 2015

Вчера се върнах от TuxCon 2015 в Пловдив. Страхотно събитие, видях няколко стари познати, запознах се с няколко нови и накрая съжалих, че трябваше да се връщам още същия ден и докато те са пиели бира вечерта, аз карах към София и залязващото слънце блестеше в очите ми. Важното е, че след дълго прекъсване отново искам да намирам време за такива събития и срещи. След първите OpenFest-и престанах да ходя и на линукс-бирата, но лека-полека ще надживея това прекъсване.

Имам ужасно много работа тия дни и ще пиша подробно по-натам, но понеже не издържам, само да уточня набързо за нещо, което ме втрещи на TuxCon 2015

  • XMPP‬ може да се ползва за аудио и видео (справка Jingle)
  • XMPP може да се ползва за пренос на файлове
  • ДА, разбира се, че преносът на файлове и медия в XMPP може да бъде шифриран
  • видеото в XMPP не “лагва ужасно”, или поне не повече от други на един и същи сетъп, защото преносът на файловете и медията е peer-to-peer (хайде пак справка какво е jingle)
  • Jitsi‬ не е “някакво ужасно бавно”, поне не по-бавно от много други настолни Java програми, при условие че Jitsi в сравнение с други XMPP клиенти е сред най-богатите на възможности. Особено пък за шифриране. Особено пък за пренос на медия.
  • XMPP мрежата от доста време е шифрирана, така че нека спрем FUD-а за това
  • Facebook вече НЕ ползват XMPP. Заявиха промяната преди една година и я направиха преди месец-два. Някои клиенти все още успяват да се връзват, но това е като надбягването с ICQ навремето. Вече ползват MQTT, но своя си, затворена, непълна и недокументирана имплементация.
  • SIP‬ далеч не е “едно нещо като XMPP, ама не точно”, а съвсем различен протокол с различно предназначение… даже не знам откъде да започна за SIP…
  • Tox‬ може да изглежда много секси и бунтарски, но няма никакви реални технически предимства пред XMPP, а пълната разпределеност има свои негативи.

Точно името на MQTT ми убегна в репликата ми и това ме спря, но няма значение – да кажеш в отговор “колегата тук възразява, но аз не знам за това, така че игнорирайте го” е некоректно. Защото както аз мога да науча интересни неща от лекцията ти, така и ти можеш да научиш неща и от мен, пък било то и само от реплика – нали затова се събираме на конференции. Трябваше да поговорим след лекцията, но закъснявах и си тръгнах – иначе мога да дам още един пример за съвсем нов и недоказал се проект, Matrix. ;) Също не може да стъпи на малкия пръст на XMPP, но е интересна идея, говорих наживо и с авторите. Така че неща за учене има винаги.

И изобщо хубаво е човек да знае повече за нещата, които представя, аудиторията не е от някакви странични хора, които не знаят за какво иде реч. Всеки лектор, мисля аз, трябва да застава зад катедрата с нагласата, че аудиторията може да е по-запозната от него. Схемата “професор-студенти” вече не работи в ерата на Интернет. Така че малко повече уважение към компетенциите на слушателите, моля!

Разказвах за едни неверни неща, които се казаха на TuxCon‬ и как аз в един момент се спрях да оборвам, за да не преча на лектора – Краси помисли и каза, че ние в България сме тактични по много неправилен начин.

Права е. В една лекция са важни слушателите и правилността на нещата, които се казват, а не щаденето на лектора.

Уикипедия му е майката

Често чувам някои да спорят за търсачки – кой коя използвал, какви били гугъл, какви били бинг, пък яху, пък не знам си кой… И виждам как хората използват въпросните, когато ги интересува значението на термин, подробностите за събитие или с какво се занимава дадена фирма или пък човек. А правилният начин е друг – няма по-добро място за справка за тези неща от Уикипедия.

Безброй са пътите, в които с очакване и бързащ съм отварял гугъл, за да разбера с какво всъщност се занимава някоя компания. Съвпаденията често са много, като на първо място са накачени страниците от официалния сайт. Логично, нали доскоро “оптимизацията за търсачки” беше модерният спам бизнес. И какво – влизам в сайта на компанията и затъвам до шия в безсмислени и ненужни глупости. Ние сме такива и онакива, много сме яки, правим алабала и тралала, ето вижте какво казват за нас нашите клиенти, имаме най-яките готини неща и сме най-известни, как не сте чували за нас…

Масово фирмените сайтове са неинформативни и объркани и си ги харесват само феновете и служителите. Такива са и много други сайтове, разбира се, но фирмените бият рибата с динамит, понеже е модерно да имаш напудрени текстове и плъзгащи се джаваскриптове, а най-важното е да си модерен, нали? Търсиш информация? Ха, ти пък…

Затварям сайта, отварям страницата за фирмата в Уикипедия и там си пише всичко – точно, кратко и подредено. Без маркетинг глупости, без пресяване на безкрайни безсмислици за достигане на някаква реално полезна информация. В еднакъв вид, с еднакъв дизайн и знаеш кое къде е, групирано по раздели.

Същото и за исторически събития. И за научни понятия. И за известни личности. И това е само за справките, даже не отварям дума за възможността за подобряване и редактиране…

А търсачките? Да, много са добри, когато не знам какво точно търся. Например копирам директно цялото съобщение за грешка от конзолата или пиша нещо, което знам какво е, но не знам как се прави, като “кола талон регистрация дубликат кат софия такса глоба”. Не винаги върши работа директно, но поне дава насоки.

Уикипедия му е майката!