Tag Archives: social

Протестни идеи

Вече знаем, че много неща не ни харесват в държавата. Знаем, че можем да си го кажем и да не ни пратят да копаем въглища или да трошим чакъл в никому неизвестно място, откъдето я се върнем, я не. Знаем и че можем да накараме всички да ни слушат.

Всичко това е прекрасно. Но досега винаги или не сме правели последната крачка, или сме оставяли някоя партия да ни хване за ръчичка и да прекрачим с нея. В някоя нейна си, друга посока.

Трябва да кажем какво точно не ни харесва и как искаме да се промени.

Но точно и ясно – общи приказки от сорта на “искам да съм щастлив в България”, “искам да имам деца и внуци тук”, “искам на всички да ни стигат парите” не вършат работа. Да, умиляват и разплакват, но не са политически и обществени идеи. Нито такива са и хаштаговете и детските рисунки на асфалт – те са част от предишната стъпка, от “проба-проба”-та на мегафона.

Много хора ще ми се ядосат, но досега не съм чул разумна и конструктивна идея. Имаме детската площадка, това е страхотно – но на какво ще играем?

Не “без партии” – и аз не ги искам, аз по душа съм анархист даже, но реалността е, че партии ще има и занапред. Пък от време на време може да изпълняват и ролята си да ни представляват.

Не и “искаме нова конституция” – то и аз много неща искам, ама колко хора знаят какво е конституция, какво се пише в нея, кои точно неща са лоши в сегашната и как ще бъдат поправени в следващата? Също и като с “без лоши хора във властта” – как да ги знаем какви са, а и да не би да се заблуждаваме, че тия лоши хора са попаднали там случайно, неорганизирано и самодейно? Ако имахме конкретен критерий, както например при лустрация на комунистическата номенклатура… ама нали преди години изпуснахме тоя влак…

Не и “искаме нови избори” – ако ще са същите, да идат които ги искат на някой остров и да си ги правят всяка неделя. “Пак и пак, докато ни хареса” не ми допада като основа за дълготрайна връзка.

Не и “по-малък парламент” – не е в бройката депутати проблемът, проблемът е, че депутатите са ненаяли се свине. По-малък парламент означава директно по-малка представителност. Все пак представителството на депутата в събранието е неделима единица – или поне би било етично да е неделима – как така по-малко депутати ще представляват по-добре? Проблемът не е в бройката. Проблемът е в това, което правят. А какво да правят – ами ние какво искаме да правят? Нови избори – хубаво – ами после? Какво искаме да работят за нас в парламента? Защото като няма работа, се раждат интригите, клеветенето и далаверите. Също като в бизнеса, фирмите и офисното им работене – вярвайте ми, имам пресни примери.

Без конкретни идеи протестите са само уличен карнавал – което не е лошо, даже напротив, липсват истински фиести у нас, няма друго веселие в общото пространство. Без конкретни идеи протестите са разходка след работа, разпускане на политическото напрежение с малко “креативни лозунги” преди следващия работен ден. Но аз от два дни съм вече без работа и такава схема не ме устройва. ;)

Така че – идеи, защото ги няма, а трябват. Конкретни. Ясни. Разбираеми. Логични. Утре който протестира, нека се сети и за това.

Идеи?

Раздвижване

Животът в България е обезсърчаващ. Нямам достатъчно думи, за да опиша защо и как, но който живее в България, се досеща какво имам предвид. Животът в България е бавен и мътен, като да плуваш към отсреща, вързан с ластик за брега. Всичко тук се случва трудно и е временно, а истината е, че изобщо не се случва наистина. Сигурно навсякъде по света в обществения живот има фалш и пози, но тук дори нямаме време да си починем между представленията. Които и за театро не струват, но няма как, защото сме актьори от масовката. Нищо, че не знаем сценария.

Днес е лош ден да се пише за обществени ценности. Не ми се пишеше. То не ми се пише от доста време – питаха ме някои защо съм спрял да пиша за обществени грижи – ами как да ми се пише, като животът в България е обезсърчаващ?

И в работата ми е същото – половината кроят интриги, а другата половина си тровят нервите, като се опитват да търпят. Представителна извадка на цялото ни общество. И познайте – накрая интригите продължават, само сменят форма, за да се поддържа интересът. А нормалните хора – ами нормалните хора всяка вечер се питат дали си струва търпенето в тая фирма^W България. Често сме прекалено уморени, за да планираме живота си по-добре и най-многото, което успяваме да направим, е да помечтаем малко преди сън. До утре в другия спектакъл. Нали ви казвам – обезсърчаващо. А без сърце как?

Стои ми възможността за живот навън. Засега успявам да заспивам с друга мечта вечер – къща с двор и офис. Дали е измисляне на свое ъгълче в същия концлагер, дали е нещо повече – не знам. Дали телевизионната, изборна и властова лудница е приоритет на жълтите павета или само така ни се струва – не знам.

Но реших да пиша отново. Защото да назначиш мафията в тайните служби официално вече май е прекалено, дори и за лудница. Не се бях интересувал кой е Делян Пеевски преди, защото имам филтър за неприятни неща и подбирам сам темите, по които да се информирам в Интернет. Та аз години наред не знаех коя е Фидосова, докато веднъж ми я показаха на телевизор и питах дали са й дали две столчета в парламента. Но за Пеевски и ДАНС – нито знам каква е вътрешната игра, нито знам кой я е измислил, кой я режисира, нито пък мога с ръка на сърцето да кажа кой трябва да е директор там и кой не. Но все пак… всичко си има граници…

Много се изписа, но в Един завет са го казали най-прегледно и кратко – само се надявам и се моля да не се стига до пирамиди с оръжия. Без насилие! Мобилизация означава раздвижване, просто раздвижване, протягане след сън. Да се раздвижим!

Той, “народът”

Забелязали ли сте как всеки с повечко власт започва да говори за “народа” в трето лице? След избори такова говорене е изобилно, чуйте. Заслушайте се в думите им и ще се учудите колко често политици и журналисти говорят за “хората” или че “той народът иска”, притесняват се, че “те ще излязат на протест”, защото “хората нямат пари”… Всеки се изживява като богопомазан спасител, рицар на справедливостта – разбира се, с благороден произход, не “от народа”. Той “народът” е някъде там, встрани, навън и се лута в тъмното. Горкият – болен, гладен, окован и бос се мъчи всеки ден и всеки ден чака политиците да го разпознаят, спасят и най-накрая да започне животът му.

Говорещите не са част от народа, не се усещат такива – винаги говорят в трето лице. Те са други, различни. Не казват “ние искаме работа, храна и свобода” – може би защото такива неща си имат и или не са толкова безочливи, или са тъпи и не са се сетили, че може да лъжат с тъжен влажен поглед, че и те са хора като нас, и те са “народ”.

Какви са? И кой се грижи пък за техния “народ”? Хора ли са, извънземни ли са, какво са? Дали трябва да си от специална порода, че да ставаш за властник, или просто докато катериш стълбата, си продаваш на парче душата и “народността”?

И колко странно би звучало, ако някой политик се обърка и започне да говори за народа като “ние” и “нас”. А аз може да съм безнадежден идеалист, но все още вярвам в заедността на живеенето заедно и в конструирането на общото в обществената конструкция. Това е единственият начин премахването на “народа” като казване да е безболезнено, незабележимо и полезно. Толкова, колкото вредно е говоренето в трето лице от политици, които хал хабер си нямат нито от общество, нито от народ, камо ли от управление.

Не посягайте на Сънчо!

Днес имаше избори. Голямо чудо, невиждано. Всички медии трепереха в истерия и човек не можеше да се скрие и в мрежата. Оставям настрана искрено вярващите в изборите приятели и познати блогъри, дето са ми в четеца. Но колкото и малко новинарски сайтове да следя, пак успяха да ме залеят с “температурни прогнози”, “разпределение на пътникопотока” и други подобни глупости. След като обявяването на резултати и агитирането в изборния ден е незаконно, защо се допусна това с тия псевдо-прогнози, питам аз? Някой не е разбрал, че температурите на Позитано, НДК и т.н. са изборни проценти и че броят на пътниците за Бузлуджа, Доганово, Сидерово и другите “класации” са изборни резултати? Трябва да си много задръстен, за да не разбереш посланието… Та – наказания на тия сайтове на медии, нещо? Имаше свежи попадения, признавам – например “класация на публичните домове”, със съответните им подхождащи “имена”.

И за пореден път посегнаха на Сънчо!

Не ги е срам! Колко пъти трябва да виждам как децата очакват “Лека нощ деца” и изведнъж се оказва, че има нещо “извънредно”, заради което просто няма Сънчо – я някакъв глупав мач, я друг спорт или награждаване, я изявление на политик, я предизборно или следизборно студио…

Никой не забелязва, че нищо от тия горните не е основателна причина да се краде на децата филмчето преди лягане. Нашите поне почти само това гледат – и си го чакат всеки ден и все по-често са разочаровани като днес.

Измислените важности на нищо непроменящите избори и още по-малко важните бърборения на социолози, политолози и тем подобни журнало-лози са нищожни пред силата на Сънчо. Нетърпението на посръбващите след вечеря и рано заспиващи преди понеделнишкото офисно работене политически недоволни граждани е НИЩО пред трепета, с който децата чакат изненадата на детското преди заспиване. Вие били ли сте деца? Помните ли “Сънчо”? Помните ли как сте ставали рано в събота, за да не изпуснете “Смърфовете”? Как сте изтърпявали “Всяка неделя”, само за да видите “Пинко”? А Педя човек? Ум белият делфин? Джейми и вълшебното фенерче? Барбароните?

Не ме интересува как ще коментират изборите, не ме интересува и Левски ли ще бие или ЦСКА – интересува ме страната, в която за пореден път избирам да живея и да плащам данъци, да уважава децата ми. Да уважава всички деца. Децата са много по-важни от всичките премиери, депутати и журналисти, по-важни и от всичките избори и мачове на света. Това не е от днес, виждам го от дълго време – не само по телевизията, а и в магазина, на опашката в киното, в парка. Децата и техните нужди и изисквания започват все повече да се уважават по изключение, а не незабележимо и по подразбиране. “Сънчо” просто е един от най-ясно видимите симптоми. А страна, която пренебрегва децата си, ще загуби и тях, и родителите им, накрая и себе си. Знам, че населението застарява, но освен възрастовата съпричастност има и културна. Не е нужно всички да сме деца, за да знаем за детските филмчета – както и не е нужно всички да сме в инвалидни колички, за да има рампи на стълбите.

Продаване на гласове ясно – а купуването?

С наближаването на поредните избори знаете ли кое най-много ме дразни? Не са скандалите и всякаквите компромати, с които ни заливат от медиите и ни губят времето, вместо да вземат всички да се изпосъдят, изпозатворят и кротнат най-накрая. Не са и безбройните псевдо благотворителни дейности, дето някой си дарил пари на крайно нуждаещи се и представете си, по някаква случайност се оказва в края на репортажа, че е водач на еди-коя си листа някъде си. Нито ме дразни и истерията по това колко било нужно да се гласува – в интерес на истината, този път е най-толерантно досега, или поне така ми си струва, понеже не надавам ухо. А и точно този път положението прилича като да е най-близко до истинска нужда от гласуване и истински смисъл от него. За съжаление на лелите пред входа и на младежите от партийните клубове, нужда няма, няма и смисъл. Да, знам, че от негласуването за пореден път ще спечелят мутрите и мошениците, но… те и от гласуването ще спечелят – няма празно в тая система, колкото и да ни облъчват за друго предизборните клипове.

Та най-много ме дразни това с продаването и купуването на гласове. Ще го кажа кратко – ако някой иска наистина да спре търговията с гласове, да вземе да я спре! Започва се не с пресконференции, а просто като престанеш да купуваш. Вече е ясно, че няма как да стане нерентабилно – колкото и да говорят, че гласуването щяло да промени това – пълни глупости, няма 90% активност, а и да има, то винаги има фалшифициране на резултатите като резервен вариант. Да слезем от облаците – търговията с гласове е тук и ще остане. Въпросът е какво правим.

С надписи “купуването и продаването на гласове е престъпление” не става. Престъпление било – ха! Все едно мисълта за закона ги е спирала преди. Плашат кучета с кокали.

Не става и с журналистически “разследвания”. Това ми е и поводът да се подразня така – оня ден един по телевизията направил геройски репортажи и заснел как някакви цигани някъде си уговаряли търговия с гласове. Скрити камери, после полицаи, после пък в друг случай и вече без полиция репортерът замахва да се бие с продавача, гони го по улицата с микрофон, задава му “морални въпроси”… Смех, смех…

Никой не заслужава тормоз от измислени телевизионни разследвания. Ако някой наистина е търгувал с гласове, то:

1) не е работа на телевизията да наказва и да порицава

2) щом циганите продават и ги хващат тях, кой тогава купува бе, да му се не види? КОЙ, кой е този, дето е поръчвал – намажете се с боя, направете се на цигани и идете да предлагате гласове в партийните централи, че да може да “хванете” купувачите. То така, с дребните риби и баба знае

Нали “купуването и продаването” на гласове е престъпление, не видях да пише само продаването. Голямо важно, че Хасан ще полежи в ареста малко – той баш в ареста се е изучил. Но кой купува? Щото така всичко ми стои леко странно – значи върти се една бесна търговия на гласове, значи едни престъпления де, и в цялата тая търговия продавачите ги бият през ръцете, докато купувачите получават параграф от новогодишното обръщение на президента в стил “ребята, давайте жить дружно и да не купуваме повече гласове”.

Ми не е честно някак. А репортерите, дето гонят хората и се карат по улиците заради ексклузивната новина, са си отрепки така и така.

Властта провинциално

Някъде преди три години е било, когато на среща на кафе с Юнуз веднъж отворихме темата за географското разпределение и децентрализирането на властта по градове. Може би Юнуз каза по-подробно, а след това и подробно написа какво има предвид. Аз мислех, че също съм писал за това тогава, но колкото и да рових назад, явно пак съм блогвал наум и съм бил зает и уморен от други неща.

Накратко – ставаше дума официалните служби на властта да бъдат разпръснати географски, да бъдат в различни български градове. Не да са скупчени всичките в София. Най-очевидните ползи от това биха били “отдъхване” на София и съживяване на други градове.

Един бърз паралел с “онова време” – тогава работеха по такава децентрализация през предприятията и изобщо през всички работни места за квалифицирани – спомнете си само схемата на “разпределенията” след завършване на висше. Тогава са правели така, защото са можели да си го позволят – от една страна са имали възможността, защото всички работни места са били държавни (държавата беше централизирана, не казвайте за свобода на общините и подобни – рано е тогава). От друга страна не е имало и от какво да се спират – заплаха за тоталната централизация не е имало, защото това е било разпределение на пролетариата – иначе ЦК така и така си е бил на едно място.

Сравнението с разпределенията при комунизма е само повърхностно. Ако днес се прави опит за разпределение на някакви ресурси между повече градове, то няма да е като преди. Защото това, което е останало на властта да разпределя, е преди всичко именно самата власт. Може би днес вече не е много дръзко да се каже, че ако в годините на интернет комуникациите, видеоконферентните връзки и т.н. властта не предприеме географско децентрализиране, което да доведе лека-полека до цифовизирането й, което пък да даде някаква обща възможност за истинска прозрачност на управлението, то няма кога по друго време да стане.

Аз имах предвид всяка структура на изпълнителната власт нарочно да се опита да бъде преместена на различно от другите място. Така самата власт най-накрая ще започне да се учи да общува електронно, което в крайна сметка ще е полезно за всички ни и ще се появи и развие истински електронен интерфейс на властта към гражданите. Ще спрат и да пътуват разните служители за щяло и нещяло по пътищата, с кортежите си – е, или поне ще се ограничат. Служителите в местните офиси на министерствата ще си купуват банички на обяд от местния баничар и децата им ще ходят в местните детски градини и училища.

Идеята на Юнуз беше да се разделят географски отделните власти – например съдилищата в един град, парламентът в друг и т.н. Той е описал подробно защо и как.

—-

Това беше преди три години и нещо. Хич не сме очаквали, че наистина ще дойде време темата да е в новините. И то точно Бойко Борисов да лансира такива идеи. Не крия, че това е може би първото нещо от решенията и изказванията на премиера (преди това кмета), което ме поставя пред дилема. Подкрепям разделението на властта на географски принцип, подкрепям всякаква децентрализация на властта – защото властта у нас има въпиюща нужда от децентрализация (но задължително с прозрачност) – но не зная дали решението ще сработи.

http://offnews.offroad-bulgaria.com/index.php/48902/plovdiv-stava-stolitsa-na-turizma-za-da-namaleyat-zadrastvaniyata-v-sofiya

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=4763851

Всички решения на правителството са някак “на юруш”. Правят се някакви гигантски усилия в говорене, преповтаряне, обвиняване, завъртане на мнения, пренареждане на хора и какво ли не и… накрая няма много резултат. Да, може да не знам какво става. Може само историята след 50-тина години да може да каже. Но прекалената потайност и преиграването пред публиката не са приятни за съвременниците на такава власт. С други думи – управляват ни или гении, или некадърници. Нямам начин да зная и това ме кара да се съмнявам в тази поредна приумица за отделяне на агенцията по туризма и на земеделското министерство в Пловдив.

Иначе – пак казвам – принципно идеята е много добра. Преди някой да почне да критикува, че така щяла да се затрудни комуникацията вътре във властта и щял да стане по-труден достъпът на гражданите – спомнете си за интернет връзките и електронните документи. Ето ви една обективна и реална причина електронното правителство най-накрая да почне да се случва – истински и масово.

И още нещо… Чудя се какви хора правят стратегиите на премиера, какви хора го съветват по тия въпроси. В един по-добър свят think tank-ът на властта също би трябвало да може да говори с/на хората. Представете си дискусиите, които са се водили по темата. Да, знам – след 50-тина години историята ще знае… може би.

Не гласувам и се гордея

Избори. Отново идва това време и не мога да го понасям. Изпълзяват агитатори, куцо и сакато се надпреварва да те убеждава как еди-кой си бил по-добър кандидат от друг и как който не гласувал всъщност давал гласа си за еди-какво си. Глупости! Не си давам гласа, гласът си е мой!

Ако не съм бил гласувал, нямал съм бил право после да критикувам и да се оплаквам – глупости, точно който сега гласува и за пореден път подкрепя престъпността, наричана централна и делегирана власт, той следва да има поне срама след това да си сърба кротко все същата попара, която така и така му се готви.

Ама било имало нови лица, нови задници и не знам си какво – има, дръжки! Било важно да се подкрепи европейски политик, било важно да се подкрепят “строителите на България” (или беше “на магистрали”?), бил важен протестният вот, било важно едно, било важно друго – важно било, дръжки! Ако в политиката, в изборите и във всичко около тях имаше поне зрънце осъзнаване на обществени приоритети, щяхме за толкова много години поне да сме го усетили.

Ама една била с хубави предизборни клипчета, била имала идеи – ала-бала. Друг пък бил откровен и честен, бил протестен вот някакъв – дрън-дрън та пляс. За всичките – няма да изброявам имена, че да не се помнят излишно – има един и същи, еднакъв смисъл да се гласува. И смисълът е никакъв!

Писал съм много пъти преди, може би на повечето предишни избори – то няма как да не ми кипне и да не си кажа, след като 1) ме заливат по телевизията с тъпи и пре-тъпи прозрачни “публицистики”, 2) из сайтовете и блоговете всеки се надпреварва да обяснява кой какъв бил, кой какво щял да направи и накрая след като 3) в кварталния супермаркет ми набутват в торбичката предизборни брошура и визитка, защото “едни наши колеги са в една партия и ни задължават да агитираме” – е тогава няма как да не пиша. Не за кого ще гласувам, а че няма да гласувам.

Индивидуалният глас не решава нищо. Всеки, който поне малко е учил социология или психология се сеща, че нещата се решават с пари и с агитация. В различно съотношение, според това доколко държавата е корумпирана, но винаги с тия двете. Агитацията пък, от своя страна, се прави пак основно с пари. “Ранътъ праи борбътъ. Борбътъ праи паре. А с паре моеш си напраиш и ранъ, и борбъ.” Това е толкоз просто и логично, какво тук значи някаква си личност? Да не говорим, че дори и математически отделният глас не решава нищо. Това с “обръщането на везните” и с “един глас над 50%” – това са приказки за лека нощ за подрастващи бъдещи партийни агитатори. Вярвайте, ако някой политик наистина разчита на вашия личен глас, значи не е от политиците, които печелят избори.

И какво остава – дори и съвсем искрено и чистосърдечно да подкрепите с трепереща от вълнение бюлетина “своя кандидат”, връзката ви не е споделена и него хич не го е еня за вас. Което ще започнете да усещате много скоро след изборите. Разочарованието си е голяма болка, но хората не се учат, защото на следващата предизборна кампания ще започнат да се зареждат с нови и нови надежди. По-голяма надежда – по-голямо разочарование, кръгът се затваря и животът така си върви, учим се да свикваме с всичко това и накрая умираме. Отново – без да трогнем системата.

Омръзна ми да слушам и да чета, че то нямало достатъчно добри кандидати, които да се изберат, но трябвало, трябвало да се направи някакъв избор. Да – и това лайно гадно, и другото гадно, ама трябва да се ядат лайна – какво да се прави. Ами не ги яжте – не е задължително, не се умира от негласуване! Не гласувайте! И след това използвайте целия този ентусиазъм, дето другите го изхабяват и изхвърлят по изборите, за да критикувате, изисквате, настоявате и мрънкате за правилни действия от управляващите! На всяко ниво и за всяко отделно действие! Така се прави промяна, не с избори.

Или идете да гласувате – ще ви мине бързо и ще спите спокойно до следващата кампания. Аз не гласувам в избори, които делегират гласа ми на представител, който чак след това да гласува за истинските решения. Докато в България има общи избори за силно централизирано управление, всяко гласуване е такова и не виждам ценност за демокрацията.

Да не се повтарям: http://yasen.lindeas.com/tag/elections

http://yasen.lindeas.com/dont-vote.html

П.П.: А, забравих – най-много ме разсмиват обясненията, че като не гласувам, съм бил гласувал за еди-кой си. Мо-о-оля? Все едно да кажа на съучениците на детската площадка, че не искам да играя, а те да отговорят, че щом не играя, играя за отбора на Пешо (примерно). Алоу, не гласувам, капиш? Това е гласът ми против все по-голямото отдалечаване на делегираната власт от избирателя. Делегирането по идея трябва да е само за мое удобство, а с времето се е превърнало в инструмент за неучастие на населението в управлението му. Негласуването на общи избори за отдалечена и централизирана власт е вид гласуване за регулярни преки референдуми с решения с по-силна тежест от тези на делегираната власт. И е вид гласуване за местна власт, истинска местна власт – не като съвременната, която или се назначава от по-далечен кмет, или е срасната с държавната власт. Или и двете… Така че като не гласувам, не гласувам.

RIP Dennis Ritchie

Тези дни е починал е Денис Ричи (Dennis Ritchie). Хората, които не знаят кой е сигурно са много повече от тези, които не знаят кой е Стив Джобс. Но това е не защото Денис Ричи не го заслужава, а защото са много повече интересуващите се от джаджи с ябълкови емблеми, отколкото са тези, знаещи какво е в основата както на днешния Mac OS, така и на Unix, а и на GNU, че и на всичко, имащо нещо общо със C. Който знае за какво става дума няма нужда от повече думи, а който не знае нека се образова.

Малко ми е тъжно, че засега освен в два-три новинарски сайта за IT, май само тук прочетох нещо лично – и все не на български. Отиде си човек, направил много повече за света на компютрите от цял отбор медийни IT-величия. Но от друга страна всичко е както си трябва. Медийният шум е за три дни, блогосферният – за още по-малко. Шумът, цитирането из блоговете и медийните траури са празно занимание. Важното е, че имаме всичко, което се е разклонило от C и Unix и хората, които са в час, знаят и оценяват това.

Ето, например в същото време е излязло Ubuntu 11.10. Животът продължава. RIP!

Социални мрежи и други животни

Цял месец без нищо в блога. Какво правя ли? Ами оцелявам някак – сега съм в Троян, вече две-три седмици при тъщата и в къщата без интернет. Така де, блок на главната – то де да беше къща с двор. По този повод – неизвестен съседе, дето си оставил отворена точка, благодаря ти! Е, то или е рутер на човек, или е някакъв служебен рутер на доставчик, не знам. Признавам си без бой, че преслушвах наоколо за шифрирана с WEP точка, която да кракна, но нямаше. Та затова когато успявам да се свържа, значи съм на кухненската маса, откъдето се достига тая въпросната отворената точка. Неудобно място, нерядко мирише на манджи, а и заради навика на тъщата да се проветрява през кухнята, през единствения прозорец без комарник, често има и мухи. Присещам се за село, за летата с баба, за мириса на сено и за този на дивите ягоди, за другата ми баба и дядо, за магарето им, кокошките и тем подобни и най-вече за мухите в стаите. Тогава бабите ми с два-три замаха с кърпа изгонваха мухите, за да може моя милост детето да поспинка следобед на прохладно и без да ме гъделичкат гадните инсекти. Сега оценявам поредното майсторство на баба ми – аз пробвах да ги гоня тия хубостници тука с кърпа, ама не става. Нищо де – сега ги няма, сигурно заради бурите и пороите тия дни (по-скоро тия нощи).

—-

Работя по статии по темата на дисертацията ми. Ще ми трябват, ако искам да завърша, а и изписването на тия неща ще ми помогне за самия текст. Засега съм до под една крива круша насред нивата, но нещата напредват. Изписването на самия текст никога не ми е било силната страна, имам предвид че повечето работа върша наум. Прехвърлям всякакви идеи, опитвам се да запомня някои, да комбинирам други и при възможност гледам да чета нови неща по темата, пък дори и да не са съвсем научни. Тя и темата е малко странна за по-типичните учени – пиша за социалните мрежи в Интернет, така че хем имам много материал за четене и обмисляне, хем 99% е журналистическа плява на деня. За щастие вече имам достатъчно тренинг да отсявам глупостите още при отваряне на текста.

—-

Иначе точно тия години и особено тази година много интересни неща стават именно в социалните мрежи. Не, нямам предвид жълти новини от сорта на Гугъл Плюс и подобни – интересни идеи се осъществяват, интересни общи посоки се следват. Последното нещо, което ми направи впечатление точно днес, беше Novacut. Мисля, че съм чувал за тях и преди, но сега съвсем сериозно се заемат да направят свободен разпределен редактор на видео. Споделена обработка между два края на света, в реално (или най-близкото до реалното) време. Идеята принципно изобщо не е нова, аз имам една подобна от вече много години (не точно за видео), но не съм и помислял да я направя. Нито имам парите, нито времето. Но явно времето за такива идеи е дошло.

Споменах Google+, та да си кажа – хора, моля ви много, не ме добавяйте в “кръговете” си. Не смятам да се задържам. Ако някой се интересува от мой социален профил, който смятам да задържа и поддържам – ето. Преди около месец получих покана за Google+ (мерси, Емо, а ти ако решиш виж моята покана за Diasp.org), но нещо не съм трогнат. Ама никак. Защото:

1) В сегашния си вид (а няма никакви по-сериозни симптоми това да се промени) Google+ е поредната затворена система. Не конкурира Facebook принципно, а само формално. С други думи – същото като Facebook е, само че на друга компания. Стара песен на нов глас. Е, мерси! Няма възможност за взаимовръзка с други, отворени системи за социални мрежи (Diaspora, Friendika, StatusNet, Appleseed). Нещо повече – даже няма възможност за добавяне на “свързани профили” от тези системи в профила на Гугъл. Има само за неща като LinkedIn, Twitter, Facebook – ами да, съвсем същите като тях са и Google. Вярно, има “data liberation”, през което може да се изнася архив на личните данни. Но това не е същото. Ама съвсем не е същото. И не е достатъчно.

2) Дизайнът на Google+, новият дизайн на целия Гугъл. С тая тънка черна лента горе, с разположението на аватара, даже с шрифтовете и ефектите – прекалено много напомня на дизайна на Diaspora. Гугъл разработват корпоративно, с фирмена тайна и закрито. Diaspora е свободен софтуер, разработван публично от общност в мрежата. Хайде сега от три пъти да познаем кой от кого е крал! Не че е нещо много, но оставя лош вкус в устата. Е пак не, мерси, Google!

2б) А, за малко да забравя – прехвалената концепция на Гугъл Плюс за “кръгове” ми напомня прекалено много за “аспектите” в Diaspora. Вярно, с малко повече шарения и лъскавини – премигвания, завлачвания, не знам си какво. Но самият факт, че са откраднали (или, както се шегуват тук-там из мрежата, “вдъхновили са се”) от свободна и разпределена система, за да направят несвободна и централизирана такава е отвратителен. И лично за мен е достатъчна причина да стоя далече. Препоръчвам и на вас – ако цените мрежите заради възможността за споделяне и откриване на неща, а не само заради първичния кеф да сте част от “snowball effect-а” на силните на деня, влезте в някоя от “шушулките” на Diaspora или инсталациите на Friendika. След време и Google, и Facebook ще трябва да се отворят към обща разпределена мрежа или да умрат. Може времето да е доста, както доказва Twitter с неистовото си оцеляване. Но със сигурност ще има взаимосвързаност, в самото определение за социална мрежа си е. Но това е след време, не сега – сега Google+ е просто поредният “closed silo”.

—-

Иначе съм добре. Или почти. Или как се казваше – “добре съм, но ще се оправя”. Докато все още съм зачислен като докторант, парите са огромен проблем. Колата също има някакви грижи. Минах ГТП, но аз си й знам кусурите. Тук в Троян, скоро след пристигането ни, свалих предно ляво колело, за да започна да сменям маншона на външното каре. Миналата година скъсах и смених десния, сега скъсах левия и понеже вече знам как се прави… Но видях по спирачния диск някакви петна, черти. Не излизат при търкане с ръка, но и не се закачат с нокът. Уплаших се да не са пукнатини. Дискът е стар, отпреди да взема колата, а тогава е била юркана много явно и дисковете са с голям ръб, може би на границата на допуска за дебелина. Още миналата година взех нови дискове – предни вентилирани, за Rover 200RF, но когато с брат ми опитахме да ги сменим се оказа, че новите дискове (уж по каталог точно като за колата) са по-“дълбоки” с около милиметър. И при монтиране опират и блокират в спирачните апарати.

Спасението е или подложки (стоманени фланци) под дисковете, между тях и главината, или изстъргване на спирачните апарати, за да легнат добре на новите дискове. Третият вариант е стържене на самите дискове, но хич не ми допада. Диск, който явно е правен в китайско мазе (навремето им викахме “турски балкони”, но сега нали не са “турски”, а “китайски” ментетата), при това вентилиран диск, не ми е приятно да давам да го престъргват. Кой знае как, колко и от коя страна да се отнеме? Явно ще е с подложки.

Но тук нямам как. А и дисковете са в София, не тук. По-опасното е това напукване. Ако е напукване. Може ABS-ът да е насложил някакви шарки от праха от накладките при силни спирания. Аз не натискам спирачка почти хич, но на ГТП-то ме караха да натискам до ламарината и то доста пъти. Дано е от това. Че напукването е много опасно – не се знае кога и как може да се отчупи парче и или да заседне в апарата и моментално да блокира колелото, или да изхвърчи навън и да пробие колата в някоя посока. И двата варианта са много опасни и опасността расте със скоростта. Казаха ми два трика за проверка дали са пукнатини: 1) Слага се боя за яйца и ако се оцвети “на пукнатини”, значи е влязла навътре и наистина са пукнатини. Ако се отмие и размаже – значи не са. 2) Сваля се дискът, почуква се с гаечния ключ и ако потропва “на кухо”, значи наистина са пукнатини. Ако звъни като камбана – значи не са.

—-

Надявам се да започна отдалечена работа, но май няма изгледи докато съм докторант. Мислех, че миналата година е била тежка финансово, но се оказа детска игра в сравнение с тази. Пари за нищо така и така няма. Вече прекалено често взехме да се учудваме на себе си как изобщо оцеляваме. За Светко пък годината е интересна, защото твърди, че вече не го е страх от морските вълни и чака да го заведем. Кой знае дали изобщо ще можем, де. На нас ни се ходи в Ахтопол, щото не сме ходили от години там, а ни беше готино море навремето. На Светко му се ходи в Шкорпиловци заради една кола със стотинки, децата, с които се беше запознал там и, вероятно, заради един огромен замък от пясък с три крепостни стени, който правихме с него на плажа. Замък от пясък, “Пясък от замъци”… трябва да се видя с Дикс тия месеци. Прослушвах пак едновремешните ни записи с групата и така ми се присвири пак. На моменти пак иска да идва май музата за стихове и текстове, а не съм писал комай откакто спряхме да свирим. Но даже и старите песни са си готини и ще е добре да ги запишем качествено. Вярно, че малко се поразпиляхме – едни във Варна, други в София, трети пък чак на о-в Реюнион… И отново се сещам за онази ми идея за софтуер… Дали пък да не обявя и аз план за такъв проект и да чакам дарения? Макар че е по-добре да измисля начин за някакви пари от проектите, които и сега движа. Хич не са малко – Свободна планета, Ново 20, ElectriClub… общо 10 или 11 някъде са и отнемат много. Крайно време е, а и сиренето хич не е без пари, колкото и да ви лъжат блог-пуристите.

Проблем на хората, не на паметника

Паметникът с автомата тези дни беше център на внимание и страсти. Не успях да видя наживо графитите, а и няма да мога вече – общината умело и бързо ги заличи. След полунощ – когато е времето на всяка истинска конспирация. Както са се учили като малки от разказите вкъщи за партизани, ятаци и свирепи фашисти. Но да не говорим за това, че само “фашизъм” е в главата на шепата русофили и носталгични комуни^W социалисти, защитаващи толкова години “паметника”. Няма да споменавам и че нито са се били и загивали на наша земя съветски войници, нито изобщо имаме за какво да сме им признателни. Да говорим какво ще става оттук нататък.

Властта бързо реши проблема, като си зарови главата в пясъка. “Графити ли, къде видяхте графити?” Има графити – има проблем. Няма графити – няма проблем.

Та властта я пиши бегала. Какво правим обаче ние, хората? Наистина ли ни трябват 20 години, за да наречем нещата със собствените им имена? Защото ако авторът само е загатнал по фин начин, то тълпата от хора, която се е събирала и е снимала изрисувания паметник няколко дни, е казала отчетливо – това не е паметник, а е декор на представление, което свърши много отдавна. Време е да си вземем якенцата и да прекрачим от залата в истинския живот, където няма декори и паметниците са винаги за нещо, което помним и с което сме свързани лично.

А как сме свързани лично със съветската армия? По не по-различен начин от връзката ни със Супермен, Дядо Коледа и Робин. Само дето тези вторите поне бяха забавни. А първите опустошиха страната и оставиха рани в много семейства. Това е истината – както не е на Супермен, така не е и на съветската армия. И както измиха графитите, така трябва да измием и всички фалшиви декори – вън и вътре в нас.

Проблемът не е в паметника като предмет. Не е в бутането му, махането му или преместването му в музей. Това са технически подробности. Толкова дълго продължи този спор, че вече е ясно – проблемът е вътре в нас. А това там – то не е никакъв паметник.

Другите страни преболедуваха треската на тоталитаризма. При нас стана хронично.